Хари Потър и Орденът на феникса

Внезапно прозрение осени Хари и той разбра кои са пациентите на леглата в дъното. Заозърта се трескаво, за да намери начин да отклони вниманието на другите и Невил да излезе от болничната стая незабелязано, без да го разпитват, но при името „Лонгботъм“ Рон също се беше обърнал и още преди Хари да го е спрял, се провикна:

— Невил!

Той подскочи и се сви, сякаш покрай него е просвистял куршум.

— Ние сме, Невил! — оповести бодро Рон и се изправи. — Видя ли…? Тук е Локхарт! Ти при кого си дошъл?

— Това твои приятелчета ли са, момчето ми? — попита важно бабата на Невил и ги изгледа отвисоко.

Невил явно предпочиташе да бъде навсякъде другаде, но не и тук. По кръглото му лице плъзна наситена руменина, той не поглеждаше никого в очите.

— А, да — рече баба му и като се вторачи в Хари, му протегна съсухрена ръка с нокти като на граблива птица. — Да, да, знам кои сте, разбира се. Невил се изказва твърде ласкаво за вас.

— Ъъъ… благодаря — смотолеви Хари и се ръкува с нея.

Невил не го и поглеждаше, беше се вторачил в краката си и се изчервяваше все повече.

— А вие двамата очевидно сте от семейство Уизли — продължи госпожа Лонгботъм и протегна царствено ръка първо на Рон, сетне и на Джини. — Да, познавам родителите ви… съвсем бегло, разбира се… свестни хора, много свестни… а ти сигурно си Хърмаяни Грейнджър?

Хърмаяни се постъписа, че госпожа Лонгботъм знае името й, но въпреки това й стисна ръката.

— Да, Невил ми е разказвал много за теб. Не един път си го спасявала от задънена улица. Добро момче е — заяви тя и погледна строго и критично над костеливия си нос своя внук, — но се опасявам, че не притежава дарбата на баща си — кимна старицата рязко по посока на двете легла в дъното на стаята, а препарираният лешояд върху шапката й се разтресе застрашително.

— Какво? — изуми се Рон. (На Хари му идеше да го настъпи по крака, но ако си по джинси, а не в мантия, е много по-трудно да го направиш незабелязано.) — Там, в дъното, баща ти ли е, Невил?

— Какво означава това? — изненада се госпожа Лонгботъм. — Не си ли казал на приятелчетата си за своите родители, Невил?

Момчето си пое дълбоко въздух, погледна към тавана и поклати глава. Хари не помнеше някога да му е домъчнявало повече за някого, но не се сещаше как да помогне на Невил да излезе от неловкото положение.

— Няма нищо срамно! — ядоса се баба му. — Би трябвало да се гордееш, Невил, да се гордееш! Хубава работа, жертвали са здравето си, душевно и физическо, а сега единственият им син се срамува от тях!

— Не се срамувам — промълви много тихо Невил, като продължи да гледа навсякъде другаде, но не и към Хари и останалите си съученици.

Рон пък беше застанал на пръсти, за да види обитателите на двете легла.

— Показваш го по странен начин! — сопна се госпожа Лонгботъм. — Поддръжниците на Вие-знаете-кого са изтезавали сина ми и жена му, докато те са изгубили разсъдъка си — допълни тя гордо, извърната към Хари, Рон, Хърмаяни и Джини.

Двете момичета захлупиха уста с длани. Рон, който изглеждаше покрусен, спря да извива врат в опит да зърне родителите на Невил.

— Бяха аврори, радваха се на голямо уважение в магьосническия свят — продължи госпожа Лонгботъм. — И двамата притежаваха изключителна дарба. Аз… да, Алис, какво има, миличка?

Майката на Невил запристъпя към тях по нощница. Вече не беше с кръгло щастливо лице, както Хари я помнеше от старата снимка на първия Орден на феникса, която му бе показал Муди. Сега то бе изпито и слабо, очите й изглеждаха прекалено големи, а косата, вече побеляла, беше рядка и безжизнена. Жената не пожела да говори — или може би не можеше, — само направи плахо движение към Невил и му подаде нещо.

— Пак ли? — попита малко уморено госпожа Лонгботъм. — Чудесно, Алис, чудесно, миличка… каквото и да е, вземи го, Невил.

Той обаче вече бе протегнал ръка, в която майка му пусна празна обвивка от най-добрата дъвка за балончета „Друбъл“.

— Чудесно, миличка — повтори с престорена радост бабата на Невил и потупа снаха си по рамото.

Невил обаче промълви тихо:

— Благодаря, мамо.

Тя закрета към другия край на помещението, като си тананикаше. Невил огледа предизвикателно останалите, сякаш ги приканваше да се засмеят, а Хари си помисли, че никога през живота си не е виждал по-несмешно нещо.

— Е, да се прибираме — въздъхна госпожа Лонгботъм и надяна дълги зелени ръкавици. — Много се радвам, че се запознахме. Невил, хвърли обвивката в кошчето, вече ти е дала толкова много, че можеш да си облепиш стаята.

Но Хари беше сигурен, че е забелязал как на тръгване приятелят му пъха хартийката от дъвка в джоба си.

Вратата се затвори след тях.

— Не знаех — каза Хърмаяни, която беше на път да се разплаче.

— И аз — рече някак дрезгаво Рон.

— Нито аз — пророни Джини.

Всички погледнаха Хари.

— Аз знаех — съобщи той свъсен. — Каза ми Дъмбълдор, но обещах да не споменавам пред никого… Точно заради това са пратили Белатрикс Лестранж в Азкабан — измъчвала е родителите на Невил с проклятието Круциатус, докато са изгубили разсъдък.

— Белатрикс Лестранж ли? — прошепна ужасена Хърмаяни. — Жената, чиято снимка Крийчър държи в бърлогата си?

Настъпи дълго мълчание, което беше нарушено от гневния глас на Локхарт.

— Вижте какво, аз не съм се научил да пиша на няколко места едновременно ей така, за нищо.

Глава двайсет и четвъртаОклумантика

Оказа се, че Крийчър се криел на тавана. Сириус обясни, че го е намерил там, целия покрит с прах, май търсел още реликви на рода Блек, които да отнесе в своя килер. Тази история явно удовлетворяваше кръстника му, ала Хари се усъмни. След като се появи отново, Крийчър изглеждаше в по-добро настроение, мърмореше по-рядко и като че изпълняваше по-покорно заповедите, но на два-три пъти Хари забеляза, че го гледа стръвно. Усетеше ли, че момчето го е видяло, домашното духче бързаше да извърне очи.

Хари не спомена за смътните си подозрения пред Сириус, чието бодро настроение се изпаряваше бързо след Коледа. Наближаваше денят, когато щяха да се върнат в „Хогуортс“, и както се изрази госпожа Уизли, Сириус все по-често получаваше „пристъпи на цупене“ — умълчаваше се, беше раздразнителен и често се затваряше с часове в стаята на Бъкбийк. Тъгата му сякаш се просмукваше в цялата къща, процеждаше се като злотворен газ под вратите и всички се заразиха от нея.

Хари не искаше да оставя Сириус отново сам в компанията на Крийчър и всъщност за пръв път в живота си не изгаряше от желание да се върне в „Хогуортс“. Отидеше ли там, пак щеше да попадне под гнета на Долорес Ъмбридж, която в тяхно отсъствие безспорно бе успяла да прокара още десетина указа. Откакто му бяха наложили забраната, той вече нямаше и утехата на куидича, с наближаването на изпитите бремето на домашните вероятно щеше да става още по-голямо, а Дъмбълдор беше все така отчужден, както и преди. Ако не беше ВОДА, Хари сигурно щеше да се примоли на Сириус да му разреши да напусне „Хогуортс“ и да остане на площад „Гримолд“.

После, съвсем в последния ден от ваканцията, се случи нещо, което накара Хари да се ужаси от връщането в училището.