Хари Потър и Орденът на феникса

— Да го вземе Мерлин дано! — възкликна господин Уизли и усмивката изчезна от лицето му. — Какво става тук?

И Сириус, и Снейп свалиха пръчките. Хари погледна първо единия, после другия. Върху лицата и на двамата се беше изписало дълбоко презрение, ала неочакваната поява на толкова много свидетели като че ли ги беше вразумила. Снейп прибра магическата пръчка в джоба си, профуча забързано през кухнята и без да казва и дума, подмина семейство Уизли. На вратата се обърна.

— В шест вечерта в понеделник, Потър.

После си тръгна. Сириус, който държеше пръчката отстрани до крака си, го изпрати с поглед.

— Какво става? — попита още веднъж господин Уизли.

— Нищо, Артър — отговори Сириус задъхан, сякаш е дотичал много отдалеч. — Приятелско бъбрене между двама някогашни съученици. — Той се усмихна, явно с огромно усилие. — Значи… си излекуван? Страхотна новина, наистина!

— Нали? — намеси се и госпожа Уизли и поведе мъжа си към един от столовете. — Накрая лечителят Сметуик направи магията, изнамери с какво да обезвреди отровата от зъбите на змията, а Артър получи добър урок и повече няма да си играе с разни мъгълски лекове, нали, миличък? — допълни тя доста застрашително.

— Да, скъпа Моли — отвърна покорно мъжът й.

Онзи ден вечерята трябваше да е весела, все пак господин Уизли отново беше сред тях. Хари виждаше, че Сириус се мъчи да поддържа настроението, но когато не се насилваше да се смее на шегите на Фред и Джордж или не предлагаше от храната, той отново ставаше замислен и тъжен. Между него и Хари седяха Мъндънгус и Лудоокия, отбили се да поздравят господин Уизли. На Хари му се искаше да поговори със Сириус и да му каже да не вярва и на дума от онова, което му е наприказвал Снейп, защото той само се заяжда и никой от останалите не смята, че Сириус проявява малодушие, като по нареждане на Дъмбълдор стои на площад „Гримолд“. Но така и не му се удаде случай и докато гледаше страховитото изражение върху лицето на Сириус, Хари понякога се питаше дали е щял да се престраши да му го каже, дори и да е имал възможност. Вместо това сподели тихо с Рон и Хърмаяни, че му се налага да взима при Снейп уроци по оклумантика.

— Дъмбълдор иска да сложи край на тези твои сънища за Волдемор — рече на мига Хърмаяни. — Няма да съжаляваш за тях, нали?

— Допълнителни уроци при Снейп ли? — ахна ужасен Рон. — Предпочитам да си сънувам кошмари.

На другия ден трябваше да се приберат в „Хогуортс“ с автобус „Среднощния рицар“, отново придружавани от Тонкс и Лупин. Хари, Рон и Хърмаяни ги завариха да закусват, щом слязоха в кухнята. Когато Хари отвори вратата, възрастните явно обсъждаха шепнешком нещо, защото всички веднага отклониха погледи и млъкнаха.

Хапнаха набързо и си сложиха якета й шалове, тъй като сивата януарска утрин беше мразовита. Хари усещаше в гърдите си тежест — не му се искаше да се сбогува със Сириус. Имаше лошо предчувствие за раздялата им, не знаеше кога ще се видят отново, а и смяташе за свой дълг да му каже нещо, с което да го възпре, за да не извърши някоя глупост: притесняваше се, че кръстникът му е бил жегнат от обвинението на Снейп в малодушие, и вероятно вече замисля някакво неразумно пътуване извън къщата на площад „Гримолд“. Но още преди да си е наумил какво да каже, Сириус го повика при себе си.

— Вземи — рече тихо и му пъхна в ръцете небрежно увит пакет с размерите на малка книга.

— Какво е това? — попита Хари.

— Начин да ми съобщаваш, ако Снейп те тормози. Не, не го отваряй тук! — спря го Сириус и погледна притеснен госпожа Уизли, която убеждаваше близнаците да си сложат изплетените от нея ръкавици с един пръст. — Моли едва ли ще одобри, но ако ти трябвам, го използвай, чу ли?

— Добре — отвърна Хари и пъхна пакета във вътрешния джоб на якето си, макар да знаеше, че никога няма да прибегне до увитото в него, каквото и да беше то.

Точно той, Хари, не би накарал Сириус да напуска убежището си, колкото и зле да се държеше с него Снейп на уроците по оклумантика.

— Е, да тръгваме — подкани Сириус и с мрачна усмивка потупа Хари по рамото.

Още преди той да успее да каже нещо, заедно със семейство Уизли се отправиха към входната врата, която беше залостена с тежки вериги и резета.

— Хайде, Хари, и да се пазиш — заръча госпожа Уизли, докато го прегръщаше.

— Довиждане, Хари, и внимавай да не ме нападне пак някоя змия! — рече сърдечно господин Уизли и му стисна ръката.

— Да, да… — промърмори смутен той.

Сега беше последната възможност да помоли Сириус да е предпазлив, затова се обърна, взря се в лицето на кръстника си и понечи да отвори уста, ала Сириус го изпревари, прегърна го набързо с една ръка и рече свъсено:

— И умната, Хари!

След миг момчето усети, че го изтикват в мразовития зимен въздух и Тонкс (преобразена до неузнаваемост в снажна спортно облечена жена със стоманеносива коса) го побутна надолу по стълбите пред входа.

Вратата се затръшна подире им. Заслизаха след Лупин. На улицата Хари се огледа. Къщата на номер дванайсет се смали бързо, а сградите от двете страни й се разшириха, притиснаха я и тя се скри от поглед. Само едно примигване, и нея вече я нямаше.

— Тръгвайте, колкото по-бързо се качим на автобуса, толкова по-добре — подкани Тонкс и на Хари му се стори, че тя гледа с безпокойство към площада.

Лупин вдигна дясната си ръка.

ТРЯС!

Пред тях изневиделица се появи яркопурпурен триетажен автобус и се размина на косъм с най-близката улична лампа, която се дръпна рязко да му стори път.

От него на тротоара изскочи слаб пъпчив младеж с големи щръкнали уши и пурпурна униформа, който каза:

— Заповядайте в…

— Да, да, знаем, благодаря — прекъсна го Тонкс. — Хайде, качвайте се…

Изтика Хари напред към стъпалата и докато той минаваше, кондукторът го зяпна.

— Я… Хари…!

— Ако пак изкрещиш името, ще ти направя магия за забрава — закани се тихо Тонкс и затика напред Джини и Хърмаяни.

— Винаги съм си мечтал да се повозя на тая чудесия — оповести щастлив Рон, след като се качи при Хари и се огледа.

Предишния път, когато Хари бе пътувал със „Среднощния рицар“, беше вечер и трите етажа на автобуса бяха запълнени с месингови кревати. Сега, в ранната утрин, те бяха задръстени с най-различни на вид столове, наслагани по няколко при прозорците. Някои явно бяха изпопадали, когато автобусът бе заковал спирачки на площад „Гримолд“, та седелите на тях вещици и магьосници още се изправяха с мърморене, а нечий пазарски плик се беше плъзнал чак в другия край и навсякъде по пода се бяха разпилели жабешки хайвер, хлебарки и яйчни кремове.

— Май се налага да се разделим — рече веднага Тонкс и затърси с поглед свободни столове. — Фред, Джордж и Джини, вие седнете там отзад… С вас ще дойде Ремус.

Заедно с Хари, Рон и Хърмаяни тя отиде чак на последния етаж, където имаше две незаети места най- отпред и още две — отзад. Кондукторът Стан Шънпайк последва нетърпеливо Хари и Рон. Докато Хари прекосяваше автобуса, го заглеждаха, а щом седна, видя, че всички отново са се обърнали напред.

Хари и Рон връчиха на Стан по единайсет сикли и автобусът потегли отново със зловещо клатушкане. Обиколи с трясък площад „Гримолд“, като ту се качваше, ту слизаше от тротоара, после с още едно страхотно ТРЯС всички бяха отхвърлени назад, столът на Рон направо се преобърна и Пигуиджън, който беше в скута му, изскочи от кафеза и с необуздан цвъркот захвърча към предната част на „Среднощния рицар“, където кацна на рамото на Хърмаяни. Хари се вкопчи в поставката със свещта и след като едвам се удържа да не падне, погледна през прозореца: препускаха с бясна скорост по нещо като магистрала.