— И те предупреждавам, Потър… ще разбера, ако не си се упражнявал…
— Добре — измънка момчето.
Взе ученическата чанта, метна я на рамо и забърза към вратата на кабинета. Отвори я и се извърна към Снейп, той обаче стоеше с гръб към него, с върха на магическата пръчка вадеше мислите си от мислоема и отново ги прибираше внимателно в главата си. Без да казва и дума повече, Хари си тръгна, като затвори полека вратата след себе си, а белегът му туптеше болезнено.
Откри Рон и Хърмаяни в библиотеката, заети с поредната грамада домашни, дадени от Ъмбридж. По околните маси със запалени светилници бяха насядали и други ученици, почти всички петокурсници, и забили носове в книгите, драскаха ли, драскаха трескаво с перата, а небето зад двукрилите прозорци ставаше все по-черно. Единственият друг звук идваше от поскърцващите обувки на библиотекарката Мадам Пинс, което обикаляше застрашително по пътеките между масите и дишаше във вратовете на осмелилите се да докоснат безценните й книги.
Хари трепереше, белегът още го болеше, струваше му се, че всеки момент ще го втресе. Седна срещу Рон и Хърмаяни и се видя в прозореца отсреща: беше много блед и белегът му като че личеше повече от обикновено.
— Как мина? — прошепна Хърмаяни, а после добави угрижено: — Добре ли си, Хари?
— Да… добре… не знам — отвърна припряно той и се свъси, отново прорязан от болката в белега. — Вижте… току-що осъзнах нещо…
И им разказа какво е видял и проумял преди малко.
— Значи… значи твърдиш — каза тихо Рон точно когато Мадам Пинс мина с леко поскърцване покрай тях, — че оръжието, онова, което Ти-знаеш-кой търси, е в Министерството на магията?
— Би трябвало да е в отдел „Мистерии“ — уточни също тихо Хари. — Видях тази врата, докато баща ти ме водеше към съдебната зала за заседанието, и тя със сигурност е същата, която той охраняваше, когато го ухапа змията.
Хърмаяни въздъхна тежко.
— Точно така — рече тя едва чуто.
— Точно така какво? — попита нетърпеливо Рон.
— Помисли само… Стърджис Подмор се е опитвал да мине през някаква врата в Министерството на магията… би трябвало да е същата, не ми се вярва да е съвпадение!
— От къде на къде Стърджис ще се опитва да проникне с взлом, нали е на наша страна? — напомни Рон.
— Е, не знам — призна си момичето. — Невероятно е, но…
— Какво толкова има в този отдел „Мистерии“? — попита Хари Рон. — Баща ти споменавал ли е?
— Знам, че наричат хората, които работят там, „непродумващи“ — свъси се Рон. — Никой всъщност не знае с какво се занимават… Странно място да държиш оръжие.
— Изобщо не е странно, всичко е съвсем логично — възрази Хърмаяни. — Предполагам, че министерството разработва нещо, което е строго поверително… Сигурен ли си, Хари, че си добре?
Той току-що бе притиснал с все сила длани до челото си, сякаш го гладеше с ютия.
— Да… добре съм — отвърна и свали ръцете си, които трепереха. — Само се чувствам малко… Никак не ми е приятна тая оклумантика.
— Всеки ще трепери, ако постоянно му нападат съзнанието — отбеляза състрадателно Хърмаяни. — Виж какво, хайде да отидем в общата стая, там ще ни е малко по-уютно.
Ала общата стая беше претъпкана с народ и се тресеше от развълнувани писъци и смях, защото Фред и Джордж тъкмо показваха най-новия артикул от своята шегобийница.
— Обезглавяващи шапки! — викна Джордж, а Фред размаха пред зяпналите ученици островърха шапка, окичена с бухлато розово перо. — Два галеона едната… а сега вижте Фред!
Той си я нахлупи, грейнал, на главата. За миг просто изглеждаше доста смешно, после изчезнаха и шапката, и главата му.
Няколко момичета се разпищяха, останалите обаче се запревиваха от смях.
— Хайде сега! — извика Джордж, а ръката на Фред затърси опипом сякаш празното пространство над рамото му, сетне главата му отново се появи и той свали с широко движение розовоперестата шапка.
— Как ли го правят? — попита Хърмаяни, която бе зарязала домашното и наблюдаваше близнаците. — Очевидно е някаква разновидност на заклинанието за невидимост, но са се сетили да разширят обхвата й и извън омагьосания предмет… Според мен обаче действието на заклинанието е съвсем краткотрайно.
Хари не отговори, беше му зле.
— Ще се наложи да оставя това за утре — промърмори той и бутна обратно в чантата книгите, които тъкмо беше извадил оттам.
— Запиши си в календара за домашните! — подкани насърчително Хърмаяни. — Така няма да забравиш.
Хари се спогледа с Рон, след което бръкна в чантата, извади бележника и го отвори предпазливо.
— Който често изостава, вечно втори си остава! — схока го дневникът, докато Хари си вписваше в него домашното, дадено от Ъмбридж.
Хърмаяни направо засия.
— Мисля да си лягам — оповести Хари и пак напъха в чантата календара за домашните, като си напомни при първа възможност да го хвърли в огъня.
Тръгна през общата стая, заобикаляйки Джордж, който се опитваше да си сложи Обезглавяващата шапка, и излезе на хладното спокойно стълбище за спалните на момчетата. Пак се чувстваше зле, както вечерта, когато бе получил видението със змията, но се надяваше, че ще му мине, като полежи.
Отвори вратата на спалнята и точно когато пристъпи вътре, го прободе свирепа болка, сякаш някой е забил нож отгоре в главата му. Не знаеше къде се намира, дали стои прав или лежи, не си знаеше дори името.
В ушите му кънтеше налудничав смях… от много отдавна не се беше чувствал така щастлив… ликуваше победоносно, преливаше от възторг… беше се случило нещо прекрасно, наистина прекрасно…
— Хари! ХАРИ!
Някой го беше ударил по лицето. Безумният смях бе прекъснат от вик на болка. Щастието изтече капка по капка от него, ала смехът продължи да кънти…
Отвори очи и в същия миг си даде сметка, че необузданият смях излиза от собствената му уста. Още щом го проумя, и смехът утихна — Хари лежеше запъхтян на пода и гледаше втренчено тавана, а болката в челото туптеше непоносимо. Над него се бе надвесил Рон, изглеждаше много разтревожен.
— Какво става? — попита той.
— Не знам… — простена Хари и седна. — Той е наистина щастлив… много щастлив…
— Ти-знаеш-кой ли?
— Случило се е нещо хубаво — смотолеви Хари. Тресеше се както онзи път, когато бе видял змията да напада господин Уизли, гадеше му се. — Нещо, на което той се е надявал.
Точно както и в съблекалнята на грифиндорския отбор, думите прозвучаха така, сякаш друг ги е изрекъл чрез устата на Хари, той обаче знаеше, че са истина. Задиша дълбоко, за да не повърне отново върху Рон. Поне този път Дийн и Шеймъс не бяха тук, за да го гледат.
— Хърмаяни ме прати да проверя как си — прошепна Рон и помогна на приятеля си да се изправи. — Разправя, че сега съпротивителните ти сили били отслабени, понеже Снейп бил бъркал в съзнанието ти… но в края на краищата ще ти бъде от полза, нали?
Погледна подозрително Хари и му помогна да стигне при леглото. Хари кимна, без да е убеден, и се свлече върху възглавниците — тази вечер бе падал толкова пъти на пода, че го болеше цялото тяло, пронизваше го и белегът. Неволно си помисли, че този пръв сблъсък с оклумантиката е подкопал съпротивата на ума му, вместо да я засили, и много обезпокоен, се запита какво ли се е случило, та Лорд Волдемор е щастлив, както никога през последните четиринайсет години.
Глава двайсет и пета
Хваната натясно
Въпросът на Хари получи отговор още на другата сутрин. Когато вестникът на Хърмаяни пристигна, тя го
