Стиснала в едната ръка писмото, а в другата — препечена филийка, тя изхвърча от Голямата зала.
— Идваш ли? — обърна се Хари към Рон, той обаче поклати свъсен глава.
— Изобщо няма да ходя в Хогсмийд, Анджелина настоя да тренираме цял ден. Сякаш това ще помогне, по-слаб отбор от нашия не съм виждал. Само да знаеш как играят Слоупър и Кърк, пълна скръб са, още по- зле и от мен. — От гърдите му се откърти тежка въздишка. — Чудя й се на Анджелина защо не ме пуска да се махна от отбора!
— Защото, ако си във форма, си добър — отговори с раздразнение Хари.
Беше му изключително трудно да съчувства на Рон в неговите терзания. Би дал едва ли не всичко, само и само да играе в предстоящата среща с хафълпафци. Рон явно бе забелязал тона му, защото, докато закусваха, не отвори повече дума за куидича, а малко след това се сбогуваха доста хладно. Рон пое към куидичното игрище, а Хари се опита да си поприглади косата, като се оглеждаше в обратната страна на чаената лъжичка, и после се отправи към Входната зала, за да се срещне с Чо. Беше притеснен до смърт и недоумяваше за какво изобщо ще си говорят.
Тя го чакаше малко встрани от дъбовата входна врата, изглеждаше много красива с вързаната на дълга опашка коса. Докато вървеше към нея, Хари изведнъж реши, че ходилата му са прекалено големи за тялото, и изпита ужасното чувство, че ръцете му се поклащат много глупаво отстрани.
— Здравей — поздрави леко задъхана Чо.
— Здрасти — отвърна Хари.
Миг-два се гледаха, после той каза:
— Е… ъъъ… ще тръгваме ли?
— О… да…
Наредиха се на опашката пред Филч, от време на време погледите им се срещаха и те се усмихваха плахо, без обаче да си казват нищо. На Хари му олекна, когато излязоха на чист въздух. Установи, че е по- лесно да вървят мълком, отколкото просто да стоят и да се гледат неловко. Денят беше свеж и ветровит, а докато минаваха покрай стадиона, Хари зърна за миг Рон и Джини, които се стрелкаха над трибуните, и му докривя ужасно, че не е с тях там горе.
— Липсва ти много, нали? — рече Чо.
Той се извърна и видя, че момичето го гледа.
— Да — въздъхна. — Липсва ми.
— Помниш ли как в трети курс играхме за пръв път един срещу друг? — попита го Чо.
— Помня — ухили се Хари. — Непрекъснато ми препречваше пътя.
— А Ууд ти каза да не се правиш на джентълмен и ако трябва, да ме събориш от метлата — усмихна се Чо, отдала се на спомените. — Доколкото разбрах, са го взели в „Прайд ъф Портрий“27.
— Не, в „Пъдълмиър Юнайтед“, видях го миналата година на световното по куидич.
— О, и аз те видях там, помниш ли? Случихме се в един лагер. Беше много хубаво, нали?
Обсъждаха темата за Световното първенство по куидич през цялото време, докато вървяха по алеята към портата. Хари не можеше да повярва с каква лекота разговаря с Чо — все едно си приказваше с Рон или Хърмаяни — и тъкмо се почувства уверен и се развесели, когато ги настигна цяла тумба слидеринки начело с Панси Паркинсън.
— Потър и Чан! — изписка тя под съпровода на злобен кикот. — Пфу, а аз си мислех, Чан, че имаш вкус… Дигъри поне беше красавец!
Момичетата забързаха нататък, като си бъбреха, пищяха и нарочно се извръщаха да погледнат Хари и Чо, оставяйки подире си тягостно мълчание. Хари не се сещаше какво още да каже за куидича, а Чо се беше вторачила поруменяла в краката си.
— И така… къде искаш да отидем? — попита Хари, щом навлязоха в Хогсмийд.
Главната улица гъмжеше от ученици, които вървяха безцелно напред-назад, зяпаха витрините и си говореха по тротоарите.
— О… все едно — сви рамене Чо. — Хм… дали да не поразгледаме магазините?
Тръгнаха бавно към „Дервиш и Банджис“. На витрината бе лепната голяма обява и неколцина жители на селото я гледаха. Отдръпнаха се, когато към тях се приближиха Хари и Чо, и той отново се озова пред снимките на десетимата избягали смъртожадни. Най-отгоре пишеше „Заповед на Министерството на магията“ и после се съобщаваше, че е определена награда от хиляда галеона за всеки магьосник, предоставил сведения, които да доведат до залавянето на престъпниците от снимките.
— Странно, нали? — каза тихо Чо и се взря във фотографиите на смъртожадните. — Помниш ли, когато избяга Сириус Блек, из цял Хогсмийд бяха плъзнали диментори, които го издирваха. Сега на свобода са цели десетима смъртожадни, а диментори няма…
— Да — съгласи се Хари и след като откъсна очи от лицето на Белатрикс Лестранж, погледна главната улица първо в едната, сетне и в другата посока. — Да, странно си е.
Не че съжаляваше, задето наоколо няма диментори, но като се замислеше, отсъствието им наистина бе твърде показателно. Те не само бяха оставили смъртожадните да избягат, а и не си даваха труда да ги търсят… Министерството като че ли вече нямаше власт над тях.
Десетимата избягали смъртожадни ги гледаха от всяка витрина, която двамата с Чо подминаваха. При „Скривъншафт“ заваля и Хари усети по лицето и тила си студени тежки капки.
— Хм… пие ли ти се кафе? — попита плахо Чо, когато дъждът се усили.
— Да, разбира се — рече Хари и се огледа. — Къде?
— О, ей там има много хубава сладкарничка, никога ли не си ходил в „Мадам Пудифут“? — предложи тя оживено и го поведе по една от пресечките към сладкарница, която Хари никога не бе забелязвал.
Тясно и задушно, заведението беше препълнено и всичко в него бе украсено с всевъзможни панделки и джуфки. На Хари му стана неприятно, защото му напомни за кабинета на Ъмбридж.
— Страхотно е, нали? — попита щастлива Чо.
— Ами… да — излъга Хари.
— Виж, съдържателката е украсила за Свети Валентин! — възкликна момичето и засочи златните херувимчета, които бяха увиснали над всяка от малките кръгли маси и от време на време хвърляха върху посетителите розови конфети.
— Аааах…
Настаниха се до запотения прозорец, на последната свободна маса. Роджър Дейвис, капитан на отбора по куидич на „Рейвънклоу“, седеше само на около крачка и половина заедно с красиво русо момиче. Държаха се за ръце. Притеснен от тази гледка, Хари се огледа и видя, че сладкарничката е пълна само с влюбени двойки, които до последната се държат за ръце. Дали Чо не очакваше и той да хване ръката й?
— Какво да бъде за вас, сладурчета? — попита Мадам Пудифут, много едра жена с лъскав черен кок, която едвам се промуши между тяхната маса и масата на Роджър Дейвис.
— Две кафета, ако обичате — поръча Чо.
Докато им ги донесат, Роджър Дейвис и приятелката му започнаха да се целуват над захарницата. На Хари му причерня: Дейвис даваше пример, който Чо вероятно очакваше скоро да последва и той. Усети как лицето му пламва и се опита да погледне през прозореца, той обаче бе целият замъглен и улицата отвън не се виждаше. За да отложи мига, когато щеше да му се наложи да погледне Чо, Хари се вторачи в тавана, сякаш разглежда как е боядисан, а пърхащият над тяхната маса херувим го уцели с шепа конфети по лицето.
След още няколко мъчителни минути Чо спомена Ъмбридж. Хари подхвана с облекчение темата и те прекараха няколко щастливи мига, в които се подиграваха на преподавателката, ала на сбирките на ВОДА бяха разчепквали надълго и нашироко въпроса и той се изчерпа доста бързо. Отново се възцари мълчание. Хари чуваше съвсем ясно мляскането на съседната маса и затърси трескаво какво още да каже.
— Ъъъ… знаеш ли какво… искаш ли да дойдеш с мен по обед в „Трите метли“? Имам среща с Хърмаяни там.
Чо вдигна вежди.
— Имаш среща с Хърмаяни Грейнджър ли? Днес?
— Да. Тя ме помоли и трябва да отида. Искаш ли да дойдеш с мен? Хърмаяни каза, че нямала нищо против.
