— А… добре… много мило от нейна страна.
Но от тона й изобщо не пролича, че го смята за много мило. Напротив, каза го студено и най-неочаквано стана някак неприветлива.
Още няколко минути минаха в пълно мълчание, Хари си пиеше кафето с такава бързина, че скоро щеше да се наложи да си поръча друго. До тях Роджър Дейвис и приятелката му бяха като със залепени устни.
Ръката на Чо лежеше на масата до чашата с кафе и Хари все повече се чувстваше длъжен да я хване. „Просто го направи — взе да си повтаря, а в гърдите му на мощна струя бликна паника, примесена с вълнение, — просто се пресегни и я стисни.“ Изумително… колко по-трудно му беше да се протегне само на една педя и да докосне ръката на Чо, отколкото да сграбчи носещия се във въздуха снич…
Но точно премести ръка… и Чо свали своята от масата. Тя наблюдаваше доста заинтригувано как Роджър Дейвис целува приятелката си.
— Знаеш ли, покани ме на среща — рече Чо едва чуто. — Преди около половин месец. Роджър… Но му отказах.
Хари, който бе грабнал захарницата, за да оправдае някак рязкото движение през масата, не разбра защо Чо му го съобщава. Ако е искала да седи на съседната маса и Роджър Дейвис да я целува ненаситно, защо бе приела да дойде с Хари?
Той не каза нищо. Тяхното херувимче им метна отгоре поредната шепа конфети и някои се приземиха в остатъка от студеното кафе, което Хари тъкмо се канеше да изпие.
— Миналата година идвах тук със Седрик — каза Чо.
Трябваше да минат секунда-две, докато Хари осъзнае думите й. Смрази се. Не можеше да повярва, че на Чо й се говори за Седрик точно сега, когато бяха заобиколени от целуващи се двойки и над главите им се рееше херувим.
След малко тя каза още по-високо:
— От сто години се каня да те питам… преди да загине, Седрик… той… с-спомена ли нещо за мен?
Това бе последното на този свят, което Хари искаше да обсъжда, най-малкото с Чо.
— Ами… не — отвърна тихо. — Той… той нямаше време да каже нищо. Хм… А през ваканцията… ти… често ли гледа куидич? От „Тътшил Торнадос“ си, нали?
Думите му прозвучаха неестествено бодро и весело. За свой ужас видя, че очите на Чо са плувнали в сълзи, точно както след последната сбирка на ВОДА преди Коледа.
— Виж какво — рече той отчаян, като се наведе, за да не ги подслушват, — хайде сега да не говорим за Седрик… хайде да говорим за друго.
Но се оказа, че именно това не е трябвало да изрича.
— А аз си м-мислех — проплака Чо и по масата закапаха сълзи, — мислех си, че
Всичко се беше объркало кошмарно, приятелката на Роджър Дейвис дори се бе отлепила от него и зяпаше разплаканата Чо.
— Ами… аз съм разговарял за това… — прошепна Хари, — с Рон и Хърмаяни, но…
— Така з-значи, говориш с Хърмаяни Грейнджър! — изписка Чо с лице, блеснало от сълзите. Още няколко от целуващите се двойки се бяха пуснали и ги гледаха. — А с мен не искаш! Д-дали не е най- добре… д-да платим и ти да си отидеш на срещата с Хърмаяни Г-Грейнджър, очевидно нямаш търпение!
Хари я зяпна направо изумен, а тя грабна салфетката с дантелка по края и си избърса с нея лъсналото лице.
— Чо! — повика я нерешително Хари.
Много му се искаше Роджър да сграбчи пак приятелката си и да започне да я целува, та тя да не се кокори срещу Чо.
— Хайде, тръгвай си! — подкани Чо и продължи да плаче вече в салфетката. — Не разбирам защо изобщо ми определи среща, щом си се уговорил веднага след мен да се видиш с други момичета… С колко още ще се срещнеш след Хърмаяни?
— Няма такова нещо — възрази Хари, който най-сетне беше разбрал с облекчение защо Чо му е толкова сърдита и се засмя, ала след миг осъзна, че отново е сбъркал.
Чо скочи на крака. Цялата сладкарница беше притихнала, всички ги наблюдаваха.
— Е, довиждане, Хари — заяви тя мелодраматично и с леко хълцукане се втурна към вратата.
Отвори я рязко и забърза в проливния дъжд.
— Чо! — извика след нея Хари, ала вратата вече се бе затворила с напевен звънтеж на камбанки.
В сладкарницата се бе възцарило пълно мълчание. Всички очи бяха впити в Хари. Той метна един галеон на масата, изтръска от косата си розовите конфети и излезе след Чо навън.
Валеше като из ведро, Чо не се виждаше никъде. Хари просто не разбираше какво е станало, само допреди половин час се разбираха така добре.
— Жени! — промърмори той гневно и с ръце в джобовете заджапа по плувналата в дъжд улица. — И защо държеше толкова да говорим за Седрик? Защо все я влекат теми, от които се превръща в жив маркуч?
Зави надясно, хукна, като разплискваше локвите, и след броени минути се озова пред „Трите метли“. Знаеше, че е подранил за срещата с Хърмаяни, но реши, че вътре все има някой, с когото да убие времето. Тръсна мократа си коса, която му беше влязла в очите, и се огледа. В ъгъла съзря Хагрид, сам и много свъсен.
— Здравей, Хагрид! — поздрави момчето, след като се промуши между пълните маси и притегли един стол.
Хагрид подскочи и го погледна отгоре така, сякаш едвам го е познал. Хари забеляза, че върху лицето му има две нови рани и няколко пресни синини.
— А, ти ли си, Хари? — рече Хагрид. — Как си, добре ли?
— Да, добре — излъга той, но си каза, че в сравнение с насинения и оклюмал Хагрид няма от какво толкова да се оплаква. — Ъъъ… А ти как си?
— Аз ли? — повтори Хагрид. — О, да, много съм си добре, Хари, много.
Взря се в дълбините на калаената халба с капаче и с размерите на голяма кофа и въздъхна тежко. Хари не знаеше какво да му каже. Известно време седяха в мълчание един до друг. После най-неочаквано Хагрид рече:
— Печем се на един огън, а? Ние с теб, де.
— Ъъъ… — измънка Хари.
— Ами да… и друг път съм го казвал… отритнати от ’сички — кимна дълбокомислено Хагрид. — И двамата, сираци. Да… сираци. — Той отпи голяма глътка от халбата. — Друго си е да имаш хубаво семейство — допълни. — Тате беше хубав човек. Майка ти и татко ти също. Да бяха живи, животът щеше да е различен, а?
— Да… сигурно — отвърна предпазливо Хари.
Хагрид изглежда бе изпаднал в твърде странно настроение.
— Семейството — натърти свъсен той. — К’вото и да разправят, кръвта вода не става.
Той избърса малко от въпросната кръв, потекла на вадичка от окото му.
— Кой ти ги нанася тези рани, Хагрид? — не се сдържа Хари и попита.
— А? — сепна се той. — К’ви рани?
— Ето тези тук! — посочи момчето лицето му.
— А, тия ли… най-обикновени цицинки и отоци — махна пренебрежително с ръка Хагрид. — Работата ми е тежка.
Пресуши до дъно халбата, остави я на масата и се изправи.
— Е, хайде… до скоро, Хари… и умната.
Закуцука несретен към изхода и се скри в поройния дъжд. Хари го изпрати с поглед, чувстваше се потиснат. Хагрид беше нещастен и криеше нещо, но явно бе решил да не приема помощ. Какво ли ставаше? Ала още преди Хари да се е замислил, някой го повика по име.
