Беше смятал, че покрай бягството от Азкабан Ъмбридж ще се поукроти и ще се стресне от бедствието, разиграло се направо под носа на безценния й Фъдж. Нищо подобно: то само разпали още повече яростното й желание да подчини напълно на властта си всичко в „Хогуортс“. Очевидно бе решила поне да уволни някого в скоро време и не се знаеше кой ще си замине пръв, дали професор Трелони, или Хагрид.
Сега всеки час по пророкуване и по грижа за магически създания преминаваше в присъствието на Ъмбридж и на тефтера й. Тя се разполагаше край огъня в изпълнената с благовония стая в кулата, прекъсваше все по-истеричния брътвеж на професор Трелони с трудни въпроси, например за орнитомантиката и хептомологията, искаше от нея да предсказва отговорите на учениците още преди те да са ги дали, и да покаже уменията си ту с кристалното кълбо, ту в гадаенето по чаени листенца, ту в разчитането на руни. Хари смяташе, че в скоро време професор Трелони сигурно ще рухне от напрежението. Когато на няколко пъти я срещаше по коридорите — което само по себе си бе твърде необичайно, тъй като тя рядко напускаше стаята си в кулата, — Трелони си мърмореше яростно нещо под нос, кършеше ръце и хвърляше ужасени погледи през рамо, а от нея вонеше на шери за готвене25. Ако не се тревожеше толкова за Хагрид, сигурно щеше да му домъчнее за Трелони, но щом един от двамата щеше неминуемо да си иде, то Хари изобщо не се колебаеше в избора си кой да остане.
За съжаление не забелязваше Хагрид да се представя по-добре от Трелони. При все, че се беше вслушал в съвета на Хърмаяни и от Коледа насам най-страшното, което им беше показвал, беше круп — създание, изглеждащо досущ като териер от породата на Джак Ръсел26, с тази разлика, че опашката му е раздвоена, — май и неговите нерви не издържаха. В часовете беше необичайно разстроен и притеснен, направо си губеше нишката на мисълта, отговаряше погрешно на въпросите и през цялото време попоглеждаше тревожно към Ъмбридж. Освен това както никога беше твърде сдържан с Хари, Рон и Хърмаяни и изрично им бе забранил да го посещават по мръкнало.
— Спипа ли ви оная, ’сички ще има да теглим — беше им заявил право в очите и понеже не искаха да го излагат на допълнителни опасности, те се въздържаха да ходят вечер в колибата му.
Хари имаше чувството, че Ъмбридж малко по малко му отнема всичко, заради което си струваше да живее в „Хогуортс“: посещенията в къщурката на Хагрид, писмата от Сириус, неговата „Светкавица“ и куидича. Той й отмъщаваше по единствения възможен начин: като удвояваше усилията си във ВОДА.
С радост установи, че новината за още десетима смъртожадни, които се разхождат на свобода, е подтикнала всички, дори Закарайъс Смит, да работят по-усърдно от всякога, но напредъкът бе най-очевиден при Невил. Вестта за бягството на изтезателката на родителите му, предизвика странна, дори малко плашеща промяна у него. Той нито веднъж не отвори дума за срещата в затвореното отделение в „Свети Мънго“ и следвайки примера му, Хари, Рон и Хърмаяни също не я споменаваха. Невил не говореше и за бягството на Белатрикс и нейните съучастници, измъчвали майка му и баща му. Сега на сбирките на ВОДА той всъщност мълчеше почти през цялото време, затова пък усвояваше неуморно всички нови заклинания и противодействащи магии, които Хари им показваше: сбърчваше съсредоточено кръглото си лице, очевидно нехаеше за нараняванията и злополуките и се трудеше повече от всеки друг в помещението. Бележеше такъв бърз напредък, че останалите чак се дразнеха, а когато Хари им показа защитното заклинание — начин да отклоняваш по-безобидни магии и да ги насочваш обратно към нападателя, — само Хърмаяни го усвои преди Невил.
Хари много би се радвал да напредва в оклумантиката така, както Невил на сбирките на ВОДА. Изобщо не се представяше блестящо на уроците при Снейп, които и без това бяха започнали зле. Обратното, имаше чувството, че от урок на урок става все по-слаб.
Преди да се заеме с изучаването на оклумантиката, болката в белега го пронизваше само от време на време, обикновено нощем или при някой от странните проблясъци за мислите и настроението на Волдемор. Напоследък обаче белегът почти не спираше да го боли и Хари често получаваше пристъпи на раздразнителност или развеселеност, които не бяха свързани със случващото се наоколо и винаги бяха съпътствани с особено остри бодежи в белега. Той имаше ужасното чувство, че постепенно се превръща в нещо като антена, настроена да улавя и най-дребните колебания в настроението на Волдемор, и беше сигурен, че тази изострена чувствителност се е породила именно по време на първия урок по оклумантика при Снейп. И не само това — напоследък Хари сънуваше почти всяка нощ, че върви по коридора към входа на отдел „Мистерии“, — сънища, в края на които задължително заставаше с копнеж пред черната врата.
— Може би е нещо като болест — отсъди Хърмаяни и погледна угрижено Хари, когато той сподели с нея и с Рон. — Като треска. Непременно трябва да се влоши, преди да започне подобрението.
— Влошава се заради уроците при Снейп — отсече Хари. — Дотегна ми белегът да ме боли, втръсна ми всяка нощ да се разхождам по тоя коридор. — Той потърка разгневен челото си. — Иска ми се тази врата най-после да се отвори, омръзна ми да стоя и да я гледам…
— Никак не е смешно — подвикна рязко Хърмаяни. — Дъмбълдор не иска да сънуваш тези сънища с коридора, иначе нямаше да настоява Снейп да те учи на оклумантика. Ще се наложи просто да се стараеш повече на уроците.
— Старая се! — настръхна Хари. — Опитай някой път… Снейп ти прониква в съзнанието… хич няма да ти е до смях.
— Може би… — подхвана бавно Рон.
— Може би какво? — изпревари го дръпнато Хърмаяни.
— Може би Хари не е виновен, че не може да затвори съзнанието си — заяви свъсен Рон.
— Какво искаш да кажеш? — рече Хърмаяни.
— Може би Снейп изобщо не се опитва да му помогне…
Хари и Хърмаяни го зяпнаха. Той многозначително премести мрачен поглед от единия към другия.
— Може би — поде отново Рон, този път още по-тихо, — Снейп всъщност се опитва да отвори малко повече ума на Хари… но за да му е по-лесно на Вие-знаете…
— Млъквай, Рон — скастри го ядосана Хърмаяни. — Колко пъти досега си подозирал Снейп и кога си се оказвал прав? Дъмбълдор му вярва, той е член на Ордена, това би трябвало да е достатъчно.
— Навремето е бил смъртожаден — напомни вироглаво Рон. — И досега не сме видели доказателства, че
— Дъмбълдор му вярва — повтори Хърмаяни. — А ако не вярваме на Дъмбълдор, не можем да вярваме на никого.
При толкова много тревоги и работа — стряскащите количества домашни, заради които петокурсниците често оставаха да учат и след полунощ, тайните сбирки на ВОДА и допълнителните уроци при Снейп, — януари се изниза тревожно бързо. Още преди Хари да се е усетил, дойде февруари и донесе по-влажно и по-топло време, както и мисълта за второто посещение в Хогсмийд през тази учебна година. Откакто с Чо бяха решили да отидат заедно в селото, Хари почти не бе намирал време да поговори с нея, а ето че изведнъж му предстоеше да прекара Свети Валентин изцяло в нейната компания.
Сутринта на четиринайсети февруари се облече особено старателно. Двамата с Рон отидоха на закуска точно когато пристигнаха пощенските сови. Хедуиг я нямаше — Хари не я и очакваше, — затова пък, докато сядаха, Хърмаяни издърпа писмо от човката на непознат рибояден бухал.
— Крайно време беше! Ако не се беше получило и днес… — рече тя, после отвори нетърпеливо плика и извади отвътре парченце пергамент.
Очите й запрепускаха от ляво на дясно: докато тя четеше, по лицето й се мярна мрачно задоволство.
— Слушай, Хари — поде Хърмаяни и го погледна, — наистина е важно. Как мислиш, ще успееш ли към дванайсет часа да дойдеш в „Трите метли“?
— Ами… не знам — поколеба се той. — Чо може би очаква да прекарам целия ден с нея. Не сме се уговорили какво ще правим.
— Ако трябва, доведи и нея — настоя момичето. — Но ще дойдеш, нали?
— Ами… добре, обаче защо?
— Сега нямам време да ти обяснявам, трябва да отговоря бързо.
