Хари Потър и Орденът на феникса

Снейп бе изрекъл проклятието още преди момчето да се е приготвило, още преди да е впрегнало поне мъничко съпротивителните си сили. Кабинетът се люшна пред очите му и изчезна, през съзнанието му препуснаха образ след образ като трепкащ филм, толкова ярък, че го заслепи за всичко наоколо.

Той беше на пет години и гледаше как Дъдли кара нов червен велосипед, сърцето го болеше от завист… после бе на девет и булдогът Рипър го гонеше, докато той не се покатери на едно дърво… а долу на моравата цялото семейство Дърсли се заливаше от смях… седеше под Разпределителната шапка и тя му обясняваше, че ще може да се отличи в „Слидерин“… Хърмаяни лежеше в болничното крило с лице, обрасло с гъста черна козина… при тъмното езеро сто диментори стесняваха обръча около него… Чо Чан се приближаваше под имела…

„Не — обади се някакъв глас вътре в главата на Хари, когато споменът за Чо стана по-ясен, — няма да гледаш това, няма, то е лично…“

Усети остра болка в коляното. Кабинетът на Снейп отново бе изникнал пред погледа му и Хари видя, че е паднал на пода, беше си ударил едното коляно в крака на писалището и сега го болеше. Погледна преподавателя, който бе свалил магическата пръчка и разтъркваше ръката над китката си. Там се мержелееше разлютена рана като от дамга.

— Да не би да искаше да ме покосиш с жилеща магия? — попита невъзмутимо Снейп.

— А, не — каза горчиво Хари и стана от пода.

— Така си и знаех — подметна Снейп и го изгледа презрително. — Допусна да проникна прекалено надълбоко. Престана да се владееш.

— Какво видяхте… всичко, каквото и аз ли? — поинтересува се момчето, макар и да не беше сигурно, че иска да чува отговора.

— Откъслеци — рече мъжът и се подсмихна ехидно. — На кого беше кучето?

— На леля Мардж — смотолеви Хари с омраза към Снейп.

— Е, като за пръв опит можеше да е и по-зле — отбеляза Снейп и пак вдигна магическата пръчка. — Накрая успя да ме спреш, макар че изхаби за крясъци доста време и сили. Не бива да се разсейваш. Отблъсни ме с ума си и тогава няма да ти се налага да прибягваш до пръчката.

— Старая се — подвикна ядосан Хари, — но вие не ми обяснявате как!

— Не ми дръж такъв език, Потър — озъби се заплашително Снейп. — А сега затвори очи.

Хари го изгледа ядно, после се подчини. Никак не му се щеше да стои зажумял срещу Снейп, когато той е насочил магическа пръчка към него.

— Изчисти съзнанието си, Потър — чу се студеният глас на мъжа. — Отърси се от всички чувства…

Но гневът на Хари към Снейп продължи да бумти като отрова в жилите му. Да се отърси от гнева си ли? Със същия успех би могъл да си откачи краката…

— Не го правиш, Потър… трябва ти повече дисциплина… хайде, съсредоточи се…

Хари се помъчи да опразни съзнанието си, да не мисли, да не помни, да не чувства…

— Хайде още веднъж… броя до три… едно, две, три… Легилименс!

Към него се бе устремил огромен черен змей… майка му и баща му махаха от вълшебно огледало… Седрик Дигъри се беше проснал на земята и го гледаше с изцъклени очи…

— НЕЕЕЕЕЕЕ!

Хари отново беше коленичил и бе заровил лице в ръцете си, мозъкът го болеше, сякаш някой се опитва да го изтръгне от черепа му.

— Стани! — подвикна рязко Снейп. — Ставай! Не се стараеш, не полагаш никакви усилия. Допускаш ме до спомени, от които се страхуваш, даваш ми оръжие!

Хари се изправи повторно, сърцето му думкаше лудешки, все едно той наистина е видял току-що на гробището мъртвия Седрик. Снейп изглеждаше по-блед от обикновено, а и по-разгневен, макар и не колкото самия Хари.

— Полагам… усилия — пророни той през зъби.

— Казах ти да се освободиш от чувствата!

— Така ли? В момента ми е трудно — гневно отвърна Хари.

— Тогава ще се превърнеш в лесна плячка за Черния лорд! — каза яростно Снейп. — Който е глупав да излага гордо на показ чувствата си, който не знае да се владее, който се оставя да затъне в тъжни спомени и допуска да го предизвикат толкова лесно — с други думи, слабакът, — няма никакъв шанс да устои на мощта на Черния лорд! Той, Потър, ще проникне със смехотворна лекота в съзнанието ти!

— Не съм слабак — заяви тихо Хари.

Беше толкова разярен, че всеки момент можеше да се нахвърли на Снейп.

— Тогава го докажи! Не губи самообладание! — изсъска преподавателят. — Не давай воля на гнева, владей ума си! Ще опитаме още веднъж! Хайде, приготви се! Легилименс!

Той загледа как вуйчо Върнън заковава пощенската кутия… към него през езерото в парка се носеха сто диментори… той тичаше заедно с господин Уизли по коридор без прозорци… приближаваха все повече черната врата в дъното… очакваше да влезе през нея… ала господин Уизли го поведе наляво и двамата заслизаха по каменни стъпала…

— РАЗБРАХ! РАЗБРАХ!

Отново бе застанал на четири крака насред кабинета на Снейп, болката в белега го пронизваше дразнещо, но гласът, току-що изтръгнал се от устата му, прозвуча победоносно. Като се изправи, установи, че Снейп го наблюдава с насочена магическа пръчка. На Хари му се стори, че този път преподавателят е развалил магията още преди той дори да е опитал да й противодейства.

— Какво се случи, Потър? — погледна го Снейп напрегнато.

— Видях… спомних си — отвърна запъхтян Хари. — Едва сега проумях…

— Проумя какво? — попита рязко учителят.

Хари не отговори веднага, разтърка чело и продължи да се наслаждава на ослепителното прозрение…

От месеци сънуваше коридор без прозорци и със заключена врата в дъното, а не се беше досетил, че това е съществуващо място. Сега, след като беше видял отново спомена, бе проумял, че през цялото време е сънувал коридора, по който на дванайсети август е тичал заедно с господин Уизли към съдебната зала в министерството. Беше коридорът на отдел „Мистерии“ и господин Уизли е бил там и в нощта, когато го е нападнала змията на Волдемор.

Хари вдигна очи към Снейп.

— Какво има в отдел „Мистерии“?

— Моля? — попита тихо преподавателят и Хари забеляза с огромно задоволство, че той е притеснен.

— Попитах ви какво има в отдел „Мистерии“, професор Снейп? — повтори момчето.

— Защо питаш? — проточи мъжът.

— Защото — поде Хари, без да изпуска от очи Снейп, за да види реакцията му, — коридорът, който току-що съгледах… сънувам го от няколко месеца… едва сега го познах… води към отдел „Мистерии“… според мен Волдемор иска нещо от…

— Казах ти да не изричаш името на Черния лорд!

Загледаха се злобно един друг. Хари усети как в белега отново го пробожда пареща болка, но не й обърна внимание. Снейп беше развълнуван, ала когато заговори отново, явно се постара да изглежда невъзмутим и безразличен.

— В отдел „Мистерии“, Потър, има много неща, но повечето от тях са неразбираеми за теб, а нито едно не ти влиза в работата. Ясно ли се изразих?

— Да — потвърди Хари.

Още разтъркваше белега, а болката в него се беше засилила.

— Искам те отново тук в сряда по същото време. Тогава ще продължим.

— Добре — промълви момчето.

Изгаряше от желание да се махне от кабинета на Снейп и да намери Рон и Хърмаяни.

— Всяка вечер преди сън трябва да прочистваш съзнанието си от всякакви чувства, то трябва да е празно и спокойно, разбра ли?

— Да — рече Хари, макар че почти не слушаше.