— На хвърлей от Бирмингам сме — съобщи щастлив Стан в отговор на незададения въпрос на Хари, докато Рон се изправяше от пода. — Здраво ли се държиш, а, Хари? Цяло лято ти гледам името по вестника, ама не пишеше хич хубаво. Викам му, значи, на Ърн, абе, не ми се видя чак смахнат, все щеше да му проличи, нали?
Връчи им билетите и продължи да гледа захласнат Хари. Явно не се притесняваше дали някой е смахнат, важното беше да е достатъчно прочут, за да го пишат по вестниците. „Среднощния рицар“ пак се люшна застрашително, докато изпреварваше цяла колона автомобили. Хари погледна към предната част на автобуса и видя, че Хърмаяни е затулила очи с длани, а Пигуиджън се поклаща щастлив върху рамото й.
ТРЯС.
Столовете отново се плъзнаха назад и „Среднощния рицар“ скочи от бирмингамската магистрала на спокоен провинциален път с множество остри завои. От време на време се покатерваше на банкета и живите плетове отстрани отскачаха назад. Сетне пое по главната улица в центъра на оживен град, оттам по виадукт, заобиколен от хълмове, след това излязоха на ветровит път между високи равнини и всеки пък това беше съпроводено с мощно ТРЯС.
— Размислих — промърмори Рон, след като за шести път се надигна от пода. — Никога повече не искам да се возя на тая чудесия.
— Ей, вие, следващата спирка е „Хогуортс“ — съобщи жизнерадостно Стан и залитна към тях. — Оная жена отпред, дето пътува с вас и все се разпорежда, ни даде малко бакшиш да ви сложим по-напреде в опашката. Ама първо ще свалим Мадам Марш… — От долу се чу как някой повръща, после плюе. — Не се чувства хич добре.
След няколко минути „Среднощния рицар“ изскърца и спря пред пивничка, която отскочи от пътя, за да не се сблъскат. Чуха как Стан помага на злочестата Мадам Марш да слезе от автобуса и сподавените възгласи на облекчение от спътниците й на втория етаж. Автобусът продължи нататък и набра скорост, докато…
ТРЯС.
Профучаваха през заснежения Хогсмийд. Хари зърна в пресечката „Свинската глава“, табелата с отсечената глава на глигана поскърцваше на зимния вятър. По голямото предно стъкло на автобуса се сипеха снежинки. Най-сетне спряха през портата на „Хогуортс“.
Лупин и Тонкс им помогнаха да свалят багажа, после слязоха да се сбогуват. Хари се извърна нагоре към трите етажа на „Среднощния рицар“ и видя, че всички пътници ги зяпат с носове, долепени на стъклото.
— В училищния парк вече ще бъдете в безопасност — рече Тонкс и хвърли бдителен поглед към безлюдния път. — Успех през този срок.
— Пазете се — предупреди Лупин и се ръкува с всички, накрая и с Хари. — Виж какво… — сниши глас, докато останалите се сбогуваха за последно с Тонкс, — знам, Хари, не харесваш Снейп, но той е превъзходен оклумант, а всички ние, включително и Сириус, искаме да се научиш да се пазиш, затова работи усърдно, чу ли?
— Да, добре — обеща посърнал Хари и се вгледа в преждевременно набръчканото лице на Лупин. — Хайде, довиждане.
Шестимата поеха по хлъзгавата алея към замъка, като влачеха куфарите. Хърмаяни вече се канеше преди лягане да изплете няколко шапчици за домашни духчета. Щом стигнаха до входната дъбова врата, Хари се обърна назад — „Среднощния рицар“ вече бе отпрашил нататък и при мисълта какво го чака на другия ден вечерта той съжали, че все още не се вози в него.
На другия ден не правеше почти нищо, освен да мисли със страх за вечерта. Двойният час по отвари сутринта изобщо не разсея тревогата му, Снейп се държеше както винаги отвратително. Хари съвсем се умърлуши, когато в междучасията членовете на ВОДА започнаха да идват един по един при него в коридора и да го питат с надежда дали вечерта ще имат сбирка.
— Ще ви съобщя по обичайния начин кога е следващата — повтаряше той отново и отново, — но довечера не мога, трябва да ходя на… ъъъ… на допълнителни уроци по отвари.
—
Рон изпроводи с гневен поглед Смит, който се отдалечи с дразнещо напета походка.
— Да му направя ли една магийка? Оттук още ще го хване — попита той, след което вдигна магическата пръчка и я насочи между плешките на Смит.
— Остави го — спря го оклюмал Хари. — Всички ще си помислят точно това. Че съм страшно глу…
— Здравей, Хари — поздрави някой зад тях.
Той се обърна и видя Чо.
— О! — възкликна и го присви под лъжичката. — Здрасти.
— Ние ще бъдем в библиотеката, Хари — отсече Хърмаяни, после сграбчи Рон над лакътя и го задърпа към мраморното стълбище.
— Добре ли прекара по Коледа? — попита Чо.
— Да, не беше зле — отвърна Хари.
— При мен беше доста спокойно — обясни момичето. Кой знае защо, изглеждаше някак смутено. — Хм… следващия месец пак има посещение в Хогсмийд, видя ли съобщението?
— Какво? А, не, откакто съм се върнал, не съм гледал таблото.
— Ами да, на Свети Валентин…
— Хубаво — каза Хари, учуден защо ли му го казва. — Е, вероятно искаш да…
— Само ако и ти искаш! — възкликна Чо нетърпеливо.
Хари я погледна озадачено. Бе понечил да я попита:
„Сигурно искаш да разбереш кога е следващата сбирка на ВОДА?“, но отговорът й не подхождаше на този въпрос.
— Аз… ъъъ… — смотолеви той.
— О, не се притеснявай, ако не желаеш — рече унило Чо. — Е… ще се видим.
Тя се отдалечи. Хари я изпрати с поглед, мозъкът му работеше трескаво. Изведнъж му просветна.
— Чо! Ей… ЧО!
Затича се след нея и я настигна по средата на мраморното стълбище.
— Ъъъ… искаш ли да дойдеш на Свети Валентин с мен в Хогсмийд?
— Оооо, да! — пламна момичето и го озари с усмивка.
— Добре тогава… разбрахме се — рече Хари и с чувството, че в крайна сметка денят не е съвсем пропилян, направо заподскача към библиотеката, за да вземе Рон и Хърмаяни за следобедните часове.
Ала в шест вечерта дори този бляскав успех — че е успял да покани на среща Чо Чан, — не беше разсеял зловещите чувства, засилващи се с всяка стъпка, която Хари правеше към кабинета на Снейп.
Поспря пред вратата — искаше му се да бъде навсякъде другаде, само не и тук, сетне си пое дълбоко въздух, почука и влезе.
Покрай стените в сумрачната стая имаше рафтове със стотици стъкленици, където в различни на цвят отвари бяха накиснати слузести части от какви ли не животни и растения. В ъгъла имаше шкаф, пълен с всякакви съставки — веднъж Снейп бе обвинил Хари, не напълно без основание, че крадял оттам. Вниманието на момчето обаче беше привлечено към писалището, където в езерцето светлина, хвърляна от горящата свещ, беше поставен плитък каменен съд с изсечени по него руни и знаци. Хари го позна веднага: беше мислоемът на Дъмбълдор. Тъкмо се питаше какво ли прави тук, когато дочу в здрача студения глас на Снейп, и подскочи.
— Затвори след себе си, Потър.
Хари се подчини с ужасното чувство, че сам се затваря в тъмница. Извърна се отново с лице към стаята, Снейп бе излязъл на светло и сочеше мълком стола точно срещу бюрото. Хари седна, Снейп също и вторачи в него немигащи студени черни очи, във всяка бръчица по лицето му сякаш се бе загнездила неприязън.
