Хари Потър и Орденът на феникса

приглади, втренчи се в него и нададе писък, който накара всички наоколо да я зяпнат.

— Какво има? — попитаха едновременно Хари и Рон.

Вместо отговор Хърмаяни разгъна „Пророчески вести“ пред тях на масата и посочи десетимата магьосници, чиито черно-бели фотографии запълваха цялата първа страница — бяха деветима мъже и една жена. Някои от тях се подсмихваха мълком, други почукваха с пръст по рамките на снимките и гледаха нагло. Под всяка от фотографиите бяха написани името на магьосника и злодеянието, заради което е бил изпратен в Азкабан.

„Антонин Долохов — гласеше надписът под снимката на мъж с продълговато, бледо изкривено лице, който наблюдаваше присмехулно Хари, — осъден за жестокото убийство на Гидиън и Фейбиън Прюет.“

„Августус Рукууд — пишеше под сипаничав магьосник с мазна коса, облегнал се отегчено в единия край на снимката, — осъден за това, че е изнесъл от Министерството на магията тайни, които е предал на Онзи- който-не-бива-да-се-назовава.“

Ала погледът на Хари беше привлечен от фотографията на жената. Беше я забелязал още щом бе зърнал страницата. Беше с дълга черна коса, която на снимката изглеждаше сплъстена и чорлава, макар че момчето я беше виждало пригладена, гъста и лъскава. Жената го изгледа изпод подпухналите си клепачи, върху тънката й уста играеше презрителна нахална усмивка. Както при Сириус, и нейното лице носеше следи от минала красота, но нещо — най-вероятно Азкабан — я беше съсипало.

„Белатрикс Лестранж, осъдена за това, че е изтезавала Франк и Алис Лонгботъм и им е нанесла трайни увреждания.“

Хърмаяни побутна Хари и посочи заглавието над снимките: той се беше загледал в Белатрикс и още не го беше прочел.

МАСОВО БЯГСТВО ОТ АЗКАБАН

МИНИСТЕРСТВОТО СЕ ОПАСЯВА, ЧЕ ОКОЛО БЛЕК СЕ СЪБИРАТ НЯКОГАШНИТЕ СМЪРТОЖАДНИ

— Блек ли? — подвикна Хари. — Ама, нали?…

— Шшшт! — прошепна настойчиво Хърмаяни. — Недей толкова високо… само чети!

Късно снощи от Министерството на магията съобщиха, че е имало масово бягство от Азкабан.

Министърът на магията Корнелиус Фъдж се срещна с репортери в своя кабинет и потвърди, че вчера привечер са избягали десетима строго охранявани затворници и той вече е уведомил министър- председателя на мъгълите колко опасни са въпросните лица.

„За огромно съжаление сме изпаднали в същото положение, както преди две години и половина, когато избяга убиецът Сириус Блек — заяви Фъдж. — Смятаме, че има връзка между двете бягства. Подобно дръзко деяние навежда на подозрението, че може да е оказана помощ отвън, още повече, че Блек е първият човек, избягал някога от Азкабан, и като такъв има прекрасната възможност да помогне и на други да последват примера му. Смятаме, че бегълците, сред които е и братовчедката на Блек Белатрикс Лестранж, са се обединили около Блек и той е техен главатар. Ние обаче правим всичко по силите си, за да издирим престъпниците, и призоваваме магьосниците към бдителност и предпазливост. В никакъв случай не бива да се общува с посочените лица.“

— Разбра ли сега, Хари? — попита Рон, изпълнен с изумление и ужас. — Ето защо снощи той е бил толкова щастлив.

— Не мога да повярвам — изръмжа Хари. — Фъдж стоварва вината за бягството върху Сириус?

— Какво друго му остава? — отбеляза горчиво Хърмаяни. — Не върви да каже: „Е, хора, извинявайте, Дъмбълдор ме предупреди, че това може да се случи и че надзирателите в Азкабан са се присъединили към Лорд Волдемор“… стига си мрънкал, Рон… „сега на свобода са излезли и най- заклетите поддръжници на Волдемор.“ Половин година не се умори да повтаря, че вие с Дъмбълдор сте лъжци.

Хърмаяни разлисти с рязко движение вестника и зачете дописката вътре, а Хари огледа Голямата зала. Не проумяваше защо съучениците му не изглеждат уплашени или поне не обсъждат ужасната вест от първата страница, но всъщност малцина четяха като Хърмаяни вестника всеки ден. Ето сега всички си говореха за домашни, за куидич и кой знае за какви още глупости, докато извън тези стени още десетима смъртожадни се бяха влели в редиците на Волдемор.

Хари вдигна очи към преподавателската маса. Там всичко беше съвсем различно: Дъмбълдор и професор Макгонъгол бяха погълнати от разговор, и двамата изглеждаха изключително угрижени. Професор Спраут беше подпряла „Пророчески вести“ на шишето с кетчупа и четеше първата страница толкова вглъбено, че не забелязваше как от застиналата във въздуха лъжичка в скута й капе жълтък. Междувременно в другия край на масата професор Ъмбридж нагъваше овесена каша. Както никога, изпъкналите й жабешки очи не оглеждаха Голямата зала от единия до другия край в търсене на провинили се ученици. Хранеше се свъсена и от време на време мяташе злобни погледи към мястото, където Дъмбълдор разговаряше толкова оживено с Макгонъгол.

— О, не! — възкликна от изненада Хърмаяни, без да откъсва очи от вестника.

— Сега какво? — побърза да каже Хари, който седеше като на тръни.

— Ужасно е… — пророни покъртена Хърмаяни.

Сгъна вестника на десета страница и го връчи на Хари и Рон.

ТРАГИЧНА КОНЧИНА НА СЛУЖИТЕЛ ОТ МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА

В болница „Свети Мънго“ обещават да проведат пълно разследване, след като снощи четирийсет и девет годишният Бродерик Боуд, служител от Министерството на магията, беше намерен в леглото си удушен от саксийно растение. Лечителите, повикани по спешност, не успели да върнат към живот господин Боуд, който няколко седмици преди кончината си пострада при трудова злополука.

Лечителката Мириам Страут, която по време на злополуката е била дежурна по отделение, е временно отстранена от работа и е излязла в платен отпуск. Вчера тя не бе открита за коментар, но магьосникът говорител на болницата заяви: „Всички в «Свети Мънго» изказваме искрените си съболезнования за смъртта на господин Боуд, чието здраве преди злополуката бележеше стабилно подобрение. Имаме строги изисквания за украсата, разрешена в болничните стаи, но поради прекалена заетост около коледните празници лечителката Страут явно не е обърнала достатъчно внимание на опасностите, каквито е криело растението върху нощното шкафче на господин Боуд. Говорът и двигателните умения на пациента са се подобрявали и лечителката Страут го е насърчавала сам да се грижи за растението, без да отчита, че това е не някакво безобидно обичниче, а издънка на дяволска примка: когато възстановяващият се господин Боуд я е докоснал, тя тутакси го е удушила.“

„Ние в «Свети Мънго» все още нямаме обяснение за това как растението се е озовало в болничната стая и призоваваме всички магьосници, които разполагат с някакви сведения, да се обърнат към нас.“

— Боуд… — повтори Рон. — Боуд. Звучи ми познато…

— Видяхме го… — каза тихо Хърмаяни. — В „Свети Мънго“, не помниш ли? Беше на леглото точно срещу Локхарт, лежеше и не мърдаше, втренчен в тавана. Видяхме и как пристига дяволската примка. Тя… лечителката… каза, че било коледен подарък.

Хари погледна пак статията. На гърлото му като жлъч заседна ужас.

— Как така не сме разпознали дяволската примка? Виждали сме я и преди… могли сме да го