Хари Потър и Орденът на феникса

предотвратим.

— Кой ти очаква в болницата да се появи дяволска примка, прикрита като саксийно растение? — възрази остро Рон. — Нямаме вина, виновен е, който я е изпратил! Ама че загубени хора, толкова ли не са проверили какво купуват?

— О, стига, Рон! — възкликна с треперещ глас Хърмаяни. — Кой ще сложи дяволска примка в саксия, без да осъзнава, че тя ще се опита да удуши всеки, който я докосне? Това… това си е чисто убийство… и то коварно… ако растението е било пратено анонимно, как ще открият чие дело е?

Хари не мислеше за дяволската примка. Беше си спомнил как в деня на заседанието в министерството, когато слизаха с асансьора до деветия етаж, на атриума се е качил блед като болник мъж.

— Срещал съм и друг път Боуд — замислено каза той. — Видяхме го заедно с баща ти в министерството.

Рон го зяпна.

— Чувал съм как татко говори у нас за него! Беше от непродумващите… работеше в отдел „Мистерии“!

Известно време се гледаха, после Хърмаяни пак притегли към себе си вестника, затвори го, взря се за миг в снимките на десетимата избягали смъртожадни отпред и скочи на крака.

— Къде отиваш? — сепна се Рон.

— Да пусна едно писмо — обясни момичето и метна чантата на рамо. — Всъщност… не знам дали… но си заслужава поне да опитам… а аз съм единствената, която може да го стори.

— Мразя да прави така — изсумтя Рон, когато двамата с Хари също станаха от масата и без да бързат, тръгнаха да излизат от Голямата зала. — Нищо няма да й стане, ако поне веднъж ни каже какво е намислила. Ще загуби най-много десет секунди… Ей, Хагрид!

Той стоеше при вратата във Входната зала и изчакваше да отмине групичка ученици от „Рейвънклоу“. Пак беше насинен, както в деня, когато се бе завърнал от посещението си при великаните, но в горния край на носа му се червенееше и прясна рана.

— Хей, вие двамата! — извика Хагрид и се опита да се усмихне, но върху лицето му се появи само измъчена гримаса.

— Добре ли си, Хагрид? — попита Хари и тръгна след него, когато той закуцука тромаво след учениците от „Рейвънклоу“.

— Бива, бива — отвърна Хагрид с някакво бледо подобие на безгрижие, после махна с ръка и стреснатата професор Вектор, която тъкмо минаваше, отърва на косъм мозъчното сътресение. — Ама съм много зает, нали знаете, все си има работа, де… да подготвя уроците… а и на два-три саламандъра са им загнили люспите… Пък и дето съм на изпитателен срок — промърмори той.

— На изпитателен срок ли? — повтори Рон много високо и доста от минаващите ученици се извърнаха любопитно. — Извинявай… в смисъл… наистина ли си на изпитателен срок? — прошепна той.

— Аха — потвърди Хагрид. — Да ви призная, си го очаквах. Вие може и да не сте усетили, ама оназ инспекция хич не мина по вода… — въздъхна той тежко. — Я да вървя да поръся опашките на саламандрите със стрита люта чушка, че ще ’земат да им окапят. Хайде, Хари… Рон…

И се отправи към входната врата, за да се спусне с тежка стъпка по каменното стълбище и да излезе във влажния парк. Хари го изпрати с поглед, като се питаше колко ли още лоши новини ще понесе.

През следващите няколко дни цялото училище разбра, че Хагрид е на изпитателен срок, и Хари бе възмутен — почти никой не го взимаше присърце, а, напротив, някои, и най-вече Драко Малфой, дори се радваха. Колкото до никому неизвестния чиновник от отдел „Мистерии“, издъхнал при загадъчни обстоятелства в „Свети Мънго“, Хари, Рон и Хърмаяни май бяха единствените, които знаеха и се интересуваха. Сега по коридорите се говореше само за едно: за десетимата избягали смъртожадни, слухът за тях най-сетне бе плъзнал из училището, благодарение на онези, които четяха вестници. Мълвеше се, че някои от осъдените престъпници били забелязани в Хогсмийд, че уж се укривали в Къщата на крясъците и точно както Сириус Блек бил направил веднъж, щели да проникнат в „Хогуортс“.

Който произлизаше от магьосническо семейство, бе чувал още от детството си имената на тези смъртожадни, изричани почти със същия страх, както името на Волдемор, а злодеянията, извършени от тях по време на неговия терор, бяха станали пословични. Сред учениците в „Хогуортс“ имаше роднини на жертвите и както си вървяха по коридорите, те неволно се оказваха обвити в злокобна отразена слава: в часа по билкология Сюзан Боунс, чийто чичо, леля и братовчеди бяха избити от един от десетимата, сподели съкрушена, че чак сега е разбрала какво му е на Хари.

— Чудя ти се как издържаш, ужасно е — заяви тя без заобикалки и сложи прекалено много змейска тор върху подноса с кълнове на крехкостеблени пискливци, при което те се спаружиха и се разпищяха от недоволство.

Напоследък отново одумваха и сочеха Хари по коридорите, на него обаче му се стори, че забелязва лека промяна в тона на шушукащите. Сега в гласовете им се долавяше по-скоро любопитство, отколкото враждебност, и той бе сигурен, че един-два пъти е дочул откъслечни разговори, от които се подразбираше, че учениците не са убедени във версията на „Пророчески вести“ как и защо десетимата смъртожадни са успели да се измъкнат от крепостта Азкабан. В объркването и уплахата си съмняващите се явно вече приемаха единственото обяснение, с което разполагаха: онова, което Хари и Дъмбълдор отстояваха още от предната година.

Беше се променило не само настроението на учениците. Беше нещо обичайно да се натъкнеш на двама-трима учители, които си шепнеха притеснени по коридорите и прекъсваха разговора веднага щом се приближат ученици.

— Очевидно вече не могат да говорят свободно в учителската стая — отбеляза тихо Хърмаяни, когато тримата с Хари и Рон подминаха веднъж пред класната стая по вълшебство професор Макгонъгол, Флитуик и Спраут, които бяха долепили глави. — Не и откакто там е и Ъмбридж.

— Как мислите, дали знаят нещо ново? — попита Рон и погледна през рамо тримата учители.

— И да знаят, ние няма да разберем — отвърна ядосан Хари. — Особено след Указ… до кой номер стигнахме?

Сутринта, след като се разчу за бягството от Азкабан, по дъските за обяви в домовете се появи ново съобщение:

ЗАПОВЕД НА ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР НА „ХОГУОРТС“

На учителите се забранява да предоставят на учениците сведения, несвързани с предметите, за които им се плаща да преподават.

Гореизложеното е в съответствие с Образователен указ номер двайсет и шест.

Подпис:

Долорес Джейн Ъмбридж, велика инквизиторка

Учениците си правеха какви ли не шеги с последния указ. Лий Джордан заяви на Ъмбридж, че според новото правило на нея не й е разрешено да прави забележки на Фред и Джордж, задето играят на последния чин на избухващи карти.

— Избухващите карти, госпожо, нямат нищо общо със защитата срещу Черните изкуства. Това не са сведения, свързани с вашия предмет!

Следващия път, когато Хари срещна Лий, ръката му кървеше обилно. Препоръча му настойка от мустачки на ракоядна видра.