Хари Потър и Орденът на феникса

— Я виж, кой ме нарича грозотия! — отвърна Рон и ушите му пламнаха.

— Единственият лек е да вземете дроб на крастава жаба, да си го вържете здраво на врата и по пълнолуние да застанете гол в бъчва с очи на змиорка…

— Нямам никаква шаренопръска!

— А тези уродливи петна по лика ви, млади момко…

— Това са лунички — разяри се Рон. — А сега се връщай в картината и ме остави на мира!

Обърна се към другите, които решително удържаха сериозните си физиономии.

— Това кой етаж е?

— Според мен петият — отговори Хърмаяни.

— Не, четвъртият — възрази Хари, — още един…

Но тъкмо излезе на площадката, когато спря като закован и се втренчи в прозорчето върху двойната врата, откъдето започваше коридорът с табела „Увреждания от магии“. Оттам ги гледаше мъж, долепил нос до стъклото. Беше с вълниста руса коса, небесносини очи и широка налудничава усмивка, изпод която се показваха ослепително белите му зъби.

— Лелеее! — възкликна Рон и също зяпна мъжа.

— Не може да бъде! — ахна позадъхана и Хърмаяни. — Професор Локхарт!

Бившият им учител по защита срещу Черните изкуства бутна вратата и тръгна към тях, облечен в дълъг лилав халат.

— О, здравейте! — рече той на всички. — Сигурно искате автографи, нали така?

— Не се е променил много, а? — смотолеви Хари на Джини, която се ухили.

— Ъъъ… как сте, господине? — попита някак гузно Рон.

Именно неговата повредена магическа пръчка бе поразила паметта на професор Локхарт дотолкова, че той се беше озовал в „Свети Мънго“, но понеже преподавателят се бе опитал да заличи трайно спомените на Хари и Рон, състраданието на Хари не беше безгранично.

— Наистина съм много добре, благодаря! — рече въодушевен Локхарт и извади от джоба си проскубано пауново перо. — И така, колко автографа искате? Сега вече мога да пиша на няколко места едновременно!

— Ъъъ… в момента не искаме николко, благодаря — отговори Рон и вдигнал вежди, погледна Хари, който попита:

— Разрешено ли ви е да се разхождате по коридорите, господине? Не трябва ли да си седите в стаята?

Малко по малко усмивката на Локхарт помръкна. За миг той се взря изпитателно в Хари, сетне каза:

— Познаваме ли се?

— Ами… да — потвърди момчето. — Навремето ни преподавахте в „Хогуортс“, не помните ли?

— Да съм ви преподавал? — повтори Локхарт леко смутен. — Аз? Нима?

После усмивката се появи отново върху лицето му толкова внезапно, че чак ги стресна.

— Вероятно съм ви научил на всичко, което знаете, нали? Е, какво ще кажете за автографите? Да ги закръглим на десет, за да има за всичките ви приятелчета и никой да не бъде ощетен!

Точно тогава обаче от вратата в края на коридора се показа глава и един глас се провикна:

— Гилдрой, ах, ти, немирник такъв, защо си отишъл чак там?

Към Хари и останалите по коридора се спусна лечителка с майчински вид и с венче от лъскава гирлянда в косата, която им се усмихна сърдечно.

— О, Гилдрой, имаш посетители! Колко мило, и то на Коледа! Знаете ли, никой не идва да го види клетото агънце, недоумявам защо, толкова е сладък!

— Раздавам автографи! — обясни с поредната ослепителна усмивка Гилдрой на лечителката. — Искат още и още, няма как да им откажа. Дано ни се намират достатъчно снимки!

— Чуйте го само! — възкликна лечителката, като хвана Локхарт за ръка и му се усмихна с много обич, сякаш е преждевременно развито двегодишно хлапе. — Допреди няколко години беше много известен, надявам се желанието му да раздава автографи да е добър знак и той да започне да си възвръща паметта. Защо не дойдете насам? Пациентите в отделението не могат да излизат, сигурно се е промъкнал навън, докато съм внасяла коледните подаръци, вратата обикновено е заключена… само да не си помислите, че е опасен! Но — сниши глас лечителката — е заплаха за самия себе си, да ни е жив и здрав… не знае кой е, тръгне нанякъде и не помни как да се върне… наистина много мило, че сте наминали да го видите.

— Ъъъ… — махна Рон без нужда към горния етаж. — Всъщност отивахме да… ъъъ…

Но лечителката им се усмихваше с очакване и изпелтеченото „да пийнем по един чай“ на Рон заглъхна като слабо ехо. Те се спогледаха безпомощно, сетне тръгнаха по коридора след Локхарт и неговата лечителка.

— Но няма да се заседаваме — рече тихо Рон.

Лечителката насочи магическата пръчка към вратата на отделение „Янус Тики“22 и прошепна:

— Алохомора!

Вратата се отвори и жената тръгна пред другите, като държеше здраво Гилдрой за ръка, докато не го сложи да седне на креслото до леглото.

— Това тук е отделението ни за хора, приети за продължително лечение — съобщи тихо жената на Хари, Рон, Хърмаяни и Джини. — За пациенти с трайни увреждания, причинени от магии. С лековити отвари и заклинания, а също с мъничко късмет постигаме, разбира се, известно подобрение. Гилдрой явно си възвръща отчасти душевното здраве, а при господин Боуд наблюдаваме голям напредък, той проговори отново, макар и засега на езици, каквито не знаем. Е, трябва да раздам и останалите коледни подаръци, ще ви оставя да си побъбрите.

Хари се огледа. Виждаха се сигурни знаци, че стаята се е превърнала в постоянен дом за настанените в нея. Тук край леглата имаше много повече лични вещи, отколкото в стаята на господин Уизли, стената около горната табла на леглото на Гилдрой например бе облепена с негови снимки, на всичките той се усмихваше с искрящи зъби и махаше на новопоявилите се. Върху доста от фотографиите бе написал с разкривен детински почерк автографи на самия себе си. Веднага щом бе сложен от лечителката на креслото, Гилдрой придърпа тесте снимки, грабна перото и се впусна да ги подписва трескаво.

— Можете да си ги сложите в пликове — обясни на Джини, като мяташе една по една подписаните снимки в скута й. — Аз не съм забравен, не, и досега получавам купища писма от поклонници… Гладис Гъджън ми пише всяка седмица… Чудя се защо ли… — Той млъкна донякъде озадачен, сетне пак се усмихна лъчезарно и продължи да подписва снимките още по-настървено. — Подозирам, че е заради красивата ми външност…

На леглото отсреща лежеше блед печален магьосник, който се беше втренчил в тавана, мърмореше си и явно не забелязваше нищо около себе си. През две легла пък имаше жена с глава, покрита цялата с козина, и Хари си спомни как във втори курс нещо подобно сполетя и Хърмаяни, но при нея за щастие увреждането не беше трайно. В дъното имаше две легла с дръпната пред тях завеса на цветя, та пациентите и посетителите им да се уединят.

— Заповядай, Агнес — рече бодро лечителката на жената с козинестото лице и й връчи няколко коледни подаръчета. — Виждаш ли, не са те забравили! А синът ти прати сова да съобщи, че довечера ще ти дойде на свиждане, колко мило, нали?

Агнес излая силно няколко пъти.

— Виж, Бродерик, на теб пък са пратили цвете в саксия и чуден календар с красиви хипогрифи, различни за всеки месец… ще поосвежат обстановката, нали? — каза лечителката и се понесе шеметно към мърморещия мъж, за да сложи на нощното шкафче грозновато растение с дълги, плъзнали във всички посоки ластари, и да закрепи с магическата пръчка календара върху стената. — И… о, госпожо Лонгботъм, тръгвате ли си вече?

Хари завъртя рязко глава. В дъното завесата около двете легла се дръпна и по пътеката между тях тръгнаха двама посетители: страховита на вид възрастна магьосница в дълга зелена рокля, проядена от молци лисича яка и островърха шапка, окичена с нещо, което безспорно бе препариран лешояд, а след нея креташе унил не друг, а Невил.