Хари Потър и Орденът на феникса

Той погледна Дъмбълдор, който още стоеше до Мариета с небрежно отпусната магическа пръчка.

— Вижте как са се назовали! — рече едва чуто Фъдж. — Войнството на Дъмбълдор.

Директорът се пресегна и взе от него парчето пергамент. Вторачи се в името, драснато набързо от Хърмаяни преди доста месеци, и за миг като че загуби дар слово. Сетне се усмихна и вдигна очи.

— Ето, играта свърши — заяви лаконично. — Как, Корнелиус, предпочитате да направя самопризнания, в писмен вид или е достатъчно да ги изрека тук, пред тези свидетели?

Хари забеляза, че Макгонъгол и Кингзли се споглеждат. Върху лицата и на двамата се четеше страх. Не проумяваше какво става, както изглежда не разбираше и Фъдж.

— Самопризнания ли? — провлече министърът. — Ама… нещо не…

— Войнството на Дъмбълдор, Корнелиус — каза все така усмихнат директорът и размаха списъка с имената пред лицето на Фъдж. — Не Войнството на Потър. Войнството на Дъмбълдор.

— Но… но…

Изведнъж той схвана — пролича му по лицето. Пристъпи ужасен назад, изкрещя и отново се дръпна от огъня.

— Вие? — прошепна и пак започна да гаси с крака тлеещото наметало.

— Точно така, аз — потвърди учтиво директорът.

— Вие сте организирали това?

— Аз — рече Дъмбълдор.

— Привлекли сте тези ученици… във войнството си?

— Тази вечер трябваше да се състои първата сбирка — кимна директорът. — Просто за да проверя дали са готови да застанат на моя страна. Сега виждам, че е било грешка, разбира се, да каним госпожица Еджкъм.

Мариета кимна. Фъдж премеси поглед от нея към Дъмбълдор и се изпъчи.

— Значи сте съзаклятничили срещу мен! — ревна той.

— Точно така — потвърди развеселен Дъмбълдор.

— НЕ! — извика Хари.

Кингзли го стрелна с предупредителен поглед, Макгонъгол разшири заплашително очи, но Хари внезапно бе проумял какво се кани да направи Дъмбълдор. Не можеше да го допусне.

— Не… професор Дъмбълдор…!

— Мълчи, Хари, в противен случай се опасявам, че ще се наложи да излезеш от кабинета ми — спокойно го прекъсна той.

— Точно така, млъквай, Потър! — излая Фъдж, който още се блещеше полуужасен, полузарадван срещу директора. — Виж ти… Виж ти… Дойдох тази вечер с очакването да изключим Потър, а то…

— А ще арестувате мен — усмихна се Дъмбълдор. — Все едно да загубите кнут и да намерите галеон.

— Уизли! — вресна Фъдж, вече видимо разтреперан от радост, — Уизли, записа ли всичко, всичко, каквото той каза, самопризнанията му, записа ли ги?

— Да, уважаеми господине, мисля, че ги записах — откликна на мига Пърси, който си беше водил записки толкова бързо, че си беше опръскал носа с мастило.

— Онази част как се е опитвал да набере войска, с която да се опълчи срещу министерството, как се е занимавал с подривна дейност, насочена срещу мен?

— Да, уважаеми господине, записал съм всичко! — увери го Пърси и си огледа радостно бележките.

— Чудесно — похвали го Фъдж, който сияеше от злорадство, — изготви препис на стенограмата, Уизли, и го прати незабавно в „Пророчески вести“. Би трябвало да успеем за сутрешното издание, ако го пуснем по бърза сова! — Пърси изхвърча от стаята и затръшна вратата, а Фъдж пак се извърна към Дъмбълдор. — Сега ще бъдете отведен под стража в министерството, където официално ще ви бъдат предявени обвинения, а после ще ви пратят в Азкабан, за да изчакате там процеса.

— О, да — рече вежливо Дъмбълдор. — Да, но според мен може би ще срещнем малка спънка.

— Спънка ли? — повтори министърът с глас, все още треперещ от радост. — Не виждам никакви спънки, Дъмбълдор.

— А аз, опасявам се, виждам — заяви Дъмбълдор, сякаш се извиняваше.

— Така ли?

— Вие явно сте останали с погрешното впечатление, че ще ви се подчиня — как ли се казваше? — че ще ви се подчиня безропотно. Опасявам се, Корнелиус, че изобщо няма да направя подобно нещо. Нямам никакво намерение да ме пращат в Азкабан. Бих могъл, разбира се, да избягам оттам… но защо да си губя времето… а и да ви призная, сещам се за куп други неща, с които предпочитам да се занимавам.

Лицето на Ъмбридж ставаше все по-червено, тя изглеждаше така, все едно я пълнеха с вряла вода. Фъдж наблюдаваше директора с много странно изражение, сякаш е зашеметен от ненадеен удар и още не може да повярва, че му се е случило нещо подобно. Издаде тих звук, като че ли се е задавил, после се извърна към Кингзли и мъжа с късата прошарена коса, единствения в помещението, който досега беше мълчал през цялото време. Той му кимна успокоително, отдели се от стената и пристъпи малко напред. Хари видя как вдига почти небрежно ръка към джоба си.

— Не се излагайте, Долиш — рече благо Дъмбълдор. — Сигурен съм, че сте чудесен аврор… Ако не ме лъже паметта, си взехте с „Изключителен“ всички изпити за ТРИТОН, но опитате ли се да… да ме заловите със сила, ще се видя принуден да ви нараня.

Мъжът на име Долиш примига доста глупаво. Погледна пак Фъдж, но този път май с надеждата да получи знак какво да прави оттук нататък.

— Така значи — подсмихна се Фъдж, след като дойде на себе си, — възнамерявате да се преборите самичък с Долиш, Шакълболт, Долорес и мен, а, Дъмбълдор?

— В името на Мерлин, не — усмихна се Дъмбълдор, — освен ако вие не проявите неблагоразумието да ме принудите.

— Няма да е сам! — извика професор Макгонъгол и пъхна ръка в пазвите на мантията.

— О, да, ще бъда сам, Минерва! — сряза я Дъмбълдор. — „Хогуортс“ има нужда от вас.

— Стига глупости! — каза Фъдж и също извади магическа пръчка. — Долиш! Шакълболт! Заловете го!

В стаята като светкавица блесна сребърна светлина, чу се нещо като топовен гърмеж и подът се разтресе, някой сграбчи за врата Хари и го просна на земята точно когато засия втора сребърна светкавица, много от портретите се разкрещяха, Фоукс изписука и във въздуха се вдигна облак прах. Хари се закашля и видя как пред него с трясък пада тъмна фигура, екнаха писък и тъп тропот, някой извика: „Не!“, сетне се разнесе звук от натрошено стъкло, някой затътри трескаво крака, дочу се стон… и настъпи тишина…

Хари се задърпа да види кой го притиска и съгледа професор Макгонъгол, наведена над него. Беше ги дръпнала двамата с Мариета, за да не пострадат. От въздуха по тях още се сипеше прах. Позадъхан, Хари видя, че се приближава много висока фигура.

— Добре ли сте? — попита Дъмбълдор.

— Да! — отговори професор Макгонъгол, като се изправи и издърпа със себе си Хари и Мариета.

Прахта се слягаше. Пред тях изникна опустошеният кабинет: писалището на Дъмбълдор беше преобърнато, всички масички с вретенообразни крака бяха съборени на пода, сребърните уреди по тях се бяха натрошили на парчета. Фъдж, Ъмбридж, Кингзли и Долиш лежаха на земята, без да помръдват. Фениксът Фоукс се рееше на широки кръгове и пееше тихо.

— За съжаление се наложи да омагьосам и Кингзли, иначе щеше да изглежда много подозрително — обясни тихо Дъмбълдор. — Той прояви забележителна съобразителност и пренастрои паметта на госпожица Еджкъм, докато всички гледаха в другата посока. Нали, Минерва, ще му благодарите от мое име? И тъй, много скоро те ще дойдат на себе си и е най-добре да не узнават, че сме имали време да си поговорим… дръжте се така, сякаш току-що са били повалени на земята и не е минало никакво време, те няма да си спомнят…

— Къде отивате, Дъмбълдор? — прошепна професор Макгонъгол. — На площад „Гримолд“ ли?

— О, не — усмихна се мрачно той. — Не си тръгвам оттук, за да се крия. Не след дълго Фъдж ще