изтърколи, започна дъждовният ветровит април и той имаше чувството, че животът му отново се е превърнал в дълъг низ от притеснения и грижи.
Ъмбридж продължаваше да посещава всички часове по грижа за магически съзнания и не бе никак лесно Хари да предаде на Хагрид предупреждението на Фирензи. Най-накрая успя: един ден се върна след часа, уж за да си потърси изгубения екземпляр на „Фантастични животни и къде да ги намерим“. Предаде посланието на кентавъра и Хагрид впи в него отеклите си насинени очи, явно беше стъписан. После като че ли се посъвзе.
— Свястно момче е тоя Фирензи — рече свъсен, — ама си няма и понятие к’ви ги говори. Опитът си е съвсем успешен!
— Какво си намислил, Хагрид? — попита угрижен Хари. — Трябва да внимаваш много, Ъмбридж вече уволни Трелони и според мен съвсем се е развихрила. Ако правиш нещо нередно, няма да се…
— Има и по-важни неща от това да си крепиш работата — прекъсна го Хагрид, макар че ръцете му трепереха леко и той изпусна цял леген, пълен с тор от бодливци. — Ти, Хари, не бери грижа за мен… Хайде, върви и не ме ядосвай!
Момчето нямаше друг избор, освен да остави Хагрид да събира тора, плъзнал по целия под, ала докато креташе към замъка, се почувства доста обезсърчено.
Междувременно, както учителите и Хърмаяни упорито им напомняха, изпитите за СОВА наближаваха все повече. Всички петокурсници страдаха, повече или по-малко, от стрес, но Хана Абът беше първата, на която Мадам Помфри донесе успокоителна отвара: в час по билкология тя се разплака и се разхлипа, че била прекалено глупава, за да вземе изпитите, и щяло да е най-добре веднага да се махне от училището.
Хари си мислеше, че без сбирките на ВОДА би се чувствал извънредно нещастен. Понякога му се струваше, че живее за часовете, които прекарваше в Нужната стая — там се трудеше усърдно, но и се забавляваше на воля, преизпълнен от гордост, че другите от ВОДА са напреднали толкова. Случваше му се и да се запита какво ли ще направи Ъмбридж, когато на изпита за СОВА всички от ВОДА получат „Изключителен“ по защита срещу Черните изкуства.
Най-сетне се бяха заели със заклинанието за покровител. Всички изгаряха от желание да го упражняват, макар че, както Хари постоянно им припомняше, едно е да повикаш покровител насред ярко осветената класна стая, където не те застрашава нищо, съвсем друго — да го направиш, когато си изправен пред нещо като диментор.
— О, стига си ни развалял удоволствието — рече весело Чо на последната сбирка преди Великден, докато гледаше как покровителят й с вид на сребрист лебед се рее из Нужната стая. — Толкова са красиви!
— Трябва не да са красиви, а да те закрилят — поясни търпеливо той. — Всъщност имаме нужда от богърт или нещо подобно, аз така се научих. Наложи ми се да викам покровител, докато богъртът се правеше на диментор…
— Сигурно е много страшно! — възкликна Лавендър, която изстрелваше с върха на магическата си пръчка облачета сребриста пара. — А аз още не мога… и не мога!… — добави тя ядосана.
Невил също срещаше затруднения. Бърчеше съсредоточено чело, но от края на магическата му пръчка не излизаше друго освен рехава струйка сребърен дим.
— Мисли си за нещо приятно — напомни му Хари.
— Опитвам се — отвърна умърлушен Невил, който наистина се стараеше толкова много, че кръглото му лице бе лъснало от пот.
— Май успях, Хари! — викна Шеймъс, който идваше за пръв път на сбирка на ВОДА. Беше го довел Дийн. — Виж… ох… изчезна… но със сигурност беше нещо космато, Хари!
Покровителят на Хърмаяни — проблясваща сребърна видра, подскачаше около нея.
— Много са сладки, нали? — каза тя с обич.
Вратата на Нужната стая се отвори, после се затвори. Хари се обърна да види кой е влязъл, там обаче сякаш нямаше никого. Изминаха няколко минути, преди да забележи, че приятелите му при вратата са се умълчали. След миг нещо го задърпа за мантията някъде при коляното. Хари погледна надолу и за свое огромно изумление видя домашното духче Доби да надзърта изпод обичайните си осем вълнени шапки.
— Здрасти, Доби! — поздрави той. — Какво… какво се е случило?
Духчето се беше ококорило от ужас и трепереше. Членовете на ВОДА, най-близо до Хари, не проронваха и дума, всички в стаята бяха вперили очи в Доби. Няколкото покровители, които бяха успели да повикат, изтъняха, превърнаха се в сребърна мъглица и помещението сякаш стана много по-тъмно.
— Хари Потър, сър… — изписка домашното духче и се разтрепери от глава до пети, — Хари Потър, сър… Доби дошъл да предупреди… но на домашните духчета е заповядано да си мълчат…
Втурна се с главата напред към стената. Хари вече имаше известен опит с навика на Доби да се самонаказва и понечи да го сграбчи, но духчето само отскочи като топка от камъка, предпазено от осемте шапки. Хърмаяни и още няколко от момичетата се разпищяха от уплаха и състрадание.
— Какво се е случило, Доби? — попита Хари, като хвана духчето за малката ръка, за да го държи по- далеч от всичко, с което то можеше да опита да се нарани.
— Хари Потър… тя… тя…
Доби се фрасна с все сила със свободната си ръка, свита в юмрук. Хари сграбчи и нея.
— Коя „тя“, Доби?
Но можеше да отгатне: само една жена беше в състояние да вдъхне на Доби такъв страх. Домашното духче впери очи някак разногледо в Хари и изрече името само с устни.
— Ъмбридж ли? — попита той ужасен.
Доби кимна и се опита да си удари главата в коленете на Хари. Той обаче го държеше на безопасно разстояние.
— Какво за Ъмбридж? Доби… да не е разбрала за това тук… за нас… за ВОДА?
Прочете отговора в потресеното изражение на духчето. Понеже Хари го държеше здраво за ръцете, Доби зарита, за да се отскубне, и се свлече на колене.
— Насам ли идва? — попита тихо момчето.
Доби нададе вой.
— Да, Хари Потър, сър, да!
Хари се изправи и огледа приятелите си, които вцепенени и ужасени, се бяха втренчили в мятащото се духче.
— КАКВО ЧАКАТЕ? — ревна той. — БЯГАЙТЕ!
Всички се втурнаха вкупом и се струпаха пред вратата, после един по един започнаха да изчезват тичешком. Хари ги чу как се спускат по коридорите, надяваше се да проявят съобразителност и да не се завтекат чак към спалните помещения. Беше едва девет без десет, ако просто се скриеха в библиотеката или в соварника, които бяха по-близо…
— Хайде, Хари! — извика Хърмаяни.
Беше сред хората, които се бяха скупчили пред вратата и се мъчеха да излязат.
Той грабна Доби, който още се опитваше да се нарани тежко, гушна го и хукна да се нареди отзад на опашката.
— Доби… това е заповед! Връщай се долу в кухнята при другите духчета и ако тя те пита дали си ме предупредил, излъжи я и кажи „не“! — заръча Хари. — И ти забранявам да се нараняваш — допълни, после пусна домашното духче, прекрачи най-сетне прага и затръшна след себе си вратата.
— Благодаря, Хари Потър, сър! — изписка Доби и побягна.
Хари се огледа наляво, после и надясно. Другите се бяха разбягали толкова бързо, че преди да се скрият, зърна само подметките им в двата края на коридора. След това също се затича надясно, там имаше момчешка тоалетна и ако успееше да се шмугне в нея, можеше да каже, че през цялото време е бил вътре…
— ОООХ!
Нещо го сграбчи за глезените, той се строполи и се пързаля по корем цели два метра, докато спре. Някой се смееше зад него. Хари се претърколи по гръб и видя, че Малфой се е спотаил в ниша зад грозна ваза във формата на змей.
— Препъваща магия, Потър! — каза той. — Ей, госпожо… ГОСПОЖО! Спипах един!
