обърна. Лавендър и Парвати се бяха прегърнали и плачеха тихо. После екнаха стъпки. Професор Макгонъгол се бе отделила от зяпачите — отиде право при професор Трелони и след като я потупа решително по гърба, извади от мантията голяма носна кърпа.
— Недейте, Сибила… успокойте се… избършете си носа… не е чак толкова страшно, колкото си мислите, ето… не ви се налага да напускате „Хогуортс“…
— Нима, професор Макгонъгол? — попита страховито Ъмбридж и пристъпи няколко крачки напред. — Нима имате право да го заявите?
— Аз имам — прокънтя дълбок глас.
Дъбовата входна врата се беше отворила рязко. Учениците наоколо отскочиха да сторят път, на прага се появи Дъмбълдор. Хари не проумяваше какво е правил в парка, но наистина представляваше внушителна гледка, както стоеше в рамката на вратата, на фона на странно мъгливата вечер. Той остави вратата широко отворена и тръгна през кръга на насъбралите се към професор Трелони, която разплакана и разтреперана, продължаваше да седи върху куфара, с професор Макгонъгол до нея.
— Вие ли, професор Дъмбълдор? — попита Ъмбридж и се изкиска особено неприятно. — Опасявам се, че не сте наясно с нещата. Ето тук имам — тя извади от пазвите на мантията пергаментов свитък — заповед за уволнение, подписана от мен и от министъра на магията. Съгласно Образователен указ номер двайсет и три великата инквизиторка на „Хогуортс“, тоест аз, имам правото да инспектирам, да слагам на изпитателен срок и да уволнявам всеки учител, който според мен не отговаря на високите изисквания на Министерството на магията. Реших, че професор Трелони не е на ниво. Уволних я.
За огромна изненада на Хари Дъмбълдор продължи да се усмихва. Погледна надолу към професор Трелони, която още хлипаше и се давеше върху куфара, и рече:
— Разбира се, вие сте напълно права, професор Ъмбридж. Като велика инквизиторка можете да уволнявате моите учители. Нямате обаче власт да ги гоните от замъка. Опасявам се — продължи той и се поклони учтиво, — че това право все още принадлежи на директора и моята воля е професор Трелони и занапред да живее в „Хогуортс“.
При тези думи професор Трелони се засмя истерично и не успя да сподави едно хълцукане.
— Не… не, ще си в-вървя, Дъмбълдор! Ще… ще н-напусна „Хогуортс“ и ще си потърся щастието другаде…
— Не — отсече Дъмбълдор. — Моята воля е да останете, Сибила. — Той се извърна към професор Макгонъгол. — Мога ли да ви помоля да придружите Сибила до горе?
— Разбира се! — възкликна тя. — Хайде, станете, Сибила…
Професор Спраут се отдели от множеството, забърза към тях и хвана Трелони за другата ръка. Двете заедно я преведоха покрай Ъмбридж и тръгнаха нагоре по каменното стълбище. Професор Флитуик се втурна, хванал магическата пръчка пред себе си, изписка
Професор Ъмбридж стоеше вцепенена и гледаше втренчено Дъмбълдор, който продължаваше да се усмихва добродушно.
— И какво ще правите с нея, когато назнача нов преподавател по пророкуване и той трябва да се нанесе в жилището й? — попита тя с шепот, разнесъл се из цялата Входна зала.
— О, не се притеснявайте — отговори любезно Дъмбълдор. — Да ви кажа, вече съм намерил нов учител по предмета и той предпочита жилище на приземния етаж.
— Намерили сте?… — изпелтечи пискливо Ъмбридж. —
— Министерството е в правото си да назначи подходящ кандидат, ако… само ако директорът не успее да намери такъв — довърши вместо нея Дъмбълдор. — С радост ще отбележа, че в този случай успях. Разрешете да ви го представя.
Той се извърна към отворената входна врата, през която вече нахлуваше вечерната мъгла. Хари чу потропване на копита. В залата премина стъписан шепот и застаналите най-близо до вратата побързаха да се дръпнат още по-назад — някои дори се спънаха в суматохата, — за да направят път на новодошлия.
От мъглата изникна лице, което Хари бе виждал и преди, в една тъмна, изпълнена с опасности нощ в Забранената гора: бяло руса коса и поразително сини очи, глава и до кръста тяло на мъж, а надолу туловище на златист кон.
— Това е Фирензи — съобщи щастлив Дъмбълдор на изумената Ъмбридж. — Ще установите, че е много подходящ.
Глава двайсет и седма
Кентавърът и портата
— Обзалагам се, сега вече съжаляваш, че се отказа от пророкуването, нали, Хърмаяни? — подсмихна се Парвати.
Два дни след уволнението на професор Трелони, по време на закуска, Парвати си навиваше миглите около магическата пръчка и се оглеждаше в обратната страна на една лъжица, за да види какво се е получило. Тази сутрин щяха да имат първия урок при Фирензи.
— Не бих казала — отвърна безразлично Хърмаяни, която четеше „Пророчески вести“. — Никога не съм харесвала коне.
Обърна страницата на вестника и плъзна поглед по колоните.
— Той не е кон, той е кентавър! — възмути се Лавендър.
— При това
— Какъвто и да е, пак е на четири крака — отбеляза невъзмутимо Хърмаяни. — А аз си мислех, че вие двете сте много разстроени, задето Трелони вече я няма.
— Наистина сме разстроени — увери я Лавендър. — Качихме се да я видим в стаята и й занесохме нарциси… ама хубави, не спаружени като онези на Спраут.
— Как е Трелони? — попита Хари.
— Не е много добре, клетата — съобщи състрадателно Лавендър. — Плачеше, каза, че предпочитала да напусне завинаги замъка, отколкото да стои под един покрив с Ъмбридж, и аз не я виня, Ъмбридж се държа ужасно с нея.
— Подозирам, че тепърва ще се държи още по-ужасно — отбеляза свъсена Хърмаяни.
— Невъзможно! — възрази Рон, докато омиташе голяма чиния яйца с бекон. — Къде повече от това!
— Помни ми думата, ще се опита да си отмъсти на Дъмбълдор, че е назначил нов учител, без да се посъветва с нея — заяви Хърмаяни и сгъна вестника. — И то още един получовек. Видя изражението й, когато Фирензи се изправи пред нея, нали?
След закуска Хърмаяни се отправи към кабинета по аритмантика, а Хари и Рон последваха Парвати и Лавендър, които се отправиха през Входната зала за часа по пророкуване.
— Не отиваме ли в Северната кула? — изненада се Рон, когато Парвати подмина мраморното стълбище.
Тя го погледна презрително през рамо.
— Как според теб Фирензи ще изкачи стъпалата? Сега сме в стая единайсета, вчера го пишеше на дъската за обяви.
Стая единайсета се намираше на приземния етаж в коридора, който започваше точно срещу Голямата зала. Хари знаеше, че е от помещенията, които не се използват редовно, затова очакваше да е позанемарено като килер или склад. Ето защо се вцепени, когато влезе веднага след Рон и се озова насред горска поляна.
— Ама…?
Подът се беше превърнал в пружиниращ мъх, по който растяха дървета с кичести клони, разпростиращи се като ветрило пред тавана и прозорците, така че в стаята се кръстосваха лъчи и шареха петънца мека зеленикава светлина. Учениците, дошли преди тях, вече бяха насядали по земята, облегнали се кой на дърво, кой на някой от големите камъни, и бяха обхванали коленете си или скръстили ръце върху гърдите си. Всички изглеждаха доста притеснени. В средата на поляната, там, където нямаше дървета, стоеше
