Хари Потър и Орденът на феникса

— Дали пък… — поде Снейп, присвил студените си черни очи. — Дали пък всъщност не ти харесва да получаваш такива видения и да сънуваш такива сънища, Потър? Дали пък заради тях не се чувстваш по- различен… важен?

— Няма такова нещо — отговори Хари, стиснал зъби и впил пръсти в магическата си пръчка.

— Толкова по-добре, Потър — отсъди студено Снейп, — защото не си нито по-различен, нито важен, а и не ти е работа да узнаваш какво казва Черния лорд на смъртожадните.

— Да… това е ваша работа, нали? — изстреля Хари.

Не искаше да го казва, беше ядосан и му се изплъзна от устата. Гледаха се дълго и Хари бе убеден, че е прекалил. Но върху лицето на Снейп се появи странно, едва ли не доволно изражение, когато той му отговори.

— Да, Потър — каза с блеснали очи. — Това ми е работата. А сега, ако си готов, да започваме отначало. — Вдигна магическата пръчка. — Едно… две… три… Легилименс!

През езерото в парка към Хари се носеха сто диментори… той сбърчи чело и се съсредоточи… приближаваха все повече… Хари вече виждаше тъмните дупки под качулките… същевременно обаче различаваше и Снейп, който стоеше пред него, впил очи в лицето му, и мърмореше нещо под нос… кой знае как, той се виждаше все по-ясно, а дименторите избледняваха…

Хари вдигна магическата пръчка.

— Протего!

Снейп залитна… пръчката му отхвръкна нагоре, далеч от Хари, чието съзнание изневиделица се изпълни със спомени, които не бяха негови: мъж с гърбав нос крещеше на примряла от страх жена… а в ъгъла плачеше чернокос малчуган… поотрасло момче с мазна коса седеше самичко в тъмна стая и насочило магическата пръчка към тавана, сваляше една по една мухите… някакво момиче се смееше и смееше, докато хилав хлапак се опитваше да се качи на метла, а тя все го хвърляше…

— ДОСТАТЪЧНО!

На Хари му се стори, че някой го е блъснал силно по гърдите. Залитна няколко крачки назад, удари се в лавиците по стените в кабинета и чу как нещо изпуква. Снейп трепереше леко, бе много блед.

Мантията на Хари отзад беше влажна. Беше съборил една от стъклениците и слузестото нещо, накиснато вътре, се загърчи в разплискалата се течност.

— Репаро! — изсъска Снейп и стъкленицата на мига се залепи от само себе си. — Е, Потър… сега определено беше по-добре… — Позадъхан, преподавателят намести мислоема, където в началото и на този урок бе складирал някои от мислите си, сякаш да провери дали още са там. — Не помня да съм ти казвал да прилагаш защитно заклинание… то обаче безспорно подейства…

Хари си замълча. Струваше му се, че каквото и да каже, ще бъде опасно. Беше сигурен, че току-що е проникнал в спомените на Снейп и е видял сцени от неговото детство. Чувстваше се неловко от това, че момченцето, което беше зърнал да плаче, докато родителите му крещят, сега стои пред него с такава ненавист в очите.

— Хайде да опитаме още веднъж — подкани учителят.

Хари усети тръпката на уплахата — беше убеден, че ще си плати за онова, което току-що се е случило. Отново застанаха по местата си, така че да ги дели писалището, и на Хари му се стори, че този път ще му бъде много по-трудно да изпразни съзнанието си.

— Броя до три — напомни Снейп и пак вдигна магическата пръчка. — Едно… две…

Хари не успя да се стегне и да опита да прочисти ума си, когато Снейп извика:

— Легилименс!

Носеше се по коридора към отдел „Мистерии“, покрай голите каменни стени, покрай факлите… черната врата ставаше все по-голяма, той се движеше толкова бързо, че щеше да се блъсне в нея, беше само на няколко крачки и отново зърна ивицата мъждива синя светлина…

Вратата се беше отворила! Най-после той мина през нея и влезе в кръгла стая с черни стени и черен под, осветена от свещи със син пламък, навсякъде около него имаше още много врати… трябваше да продължи… ала през коя врата да мине?…

— ПОТЪР!

Хари отвори очи. Отново лежеше по гръб на пода, без да помни как се е озовал там. Дишаше тежко, сякаш наистина е тичал по дългия коридор към отдел „Мистерии“, наистина е нахълтал на бегом през черната врата и е открил черната стая.

— Обясни! — нареди му вбесен Снейп, който се беше надвесил над него.

— Аз… не знам какво стана — отвърна чистосърдечно Хари и се изправи. Там, където си бе ударил тила в земята, му беше излязла цицина и чувстваше, че го тресе. — Никога досега не съм виждал това. Казах ви, сънувал съм вратата… но никога досега тя не се е отваряла…

— Не работиш достатъчно усърдно!

Кой знае защо, Снейп бе по-ядосан, отколкото преди две минути, когато Хари беше надзърнал в спомените на своя учител.

— Ти, Потър, си ленив и немарлив, нищо чудно, че Черния лорд…

— Може ли да попитам нещо, професор Снейп? — избухна пак Хари. — Защо наричате Волдемор Черния лорд? Чувал съм само смъртожадните да го назовават така.

Снейп отвори уста, за да изръмжи, когато някъде извън стаята изпищя жена.

Той вдигна рязко глава и се втренчи в тавана.

— Какво, да го… — промърмори.

Хари чу приглушена врява, която изглежда се носеше откъм Входната зала. Свъсен, учителят се обърна към него.

— На идване да си видял нещо необичайно, Потър?

Хари поклати глава. Някъде горе жената изпищя повторно. Насочил пред себе си магическата пръчка, Снейп отиде с широка крачка до вратата и изчезна от поглед. Хари се поколеба за миг, сетне го последва.

Писъците наистина се раздаваха откъм Входната зала и се засилиха, когато Хари изтича при каменните стъпала, извеждащи от подземието. Той се качи във Входната зала и я завари пълна: откъм Голямата зала, където вечерята още не бе приключила, прииждаха ученици, за да видят какво става, други се бяха струпали по мраморното стълбище. Хари се промуши край неколцина високи слидеринци и видя, че зяпачите са образували широк обръч — някои изглеждаха стъписани, други дори уплашени. Професор Макгонъгол стоеше точно в отсрещния край на залата с вид на човек, на когото му призлява от гледката.

В средата на Входната зала бе застанала професор Трелони, в едната ръка държеше магическата пръчка, а в другата празна бутилка от шери, изглеждаше си направо обезумяла. Косата й беше сплъстена и стърчеше, очилата се бяха килнали и увеличаваха едното око повече от другото, от раменете й накриво висяха безбройните й шалове и шалчета, които създаваха впечатлението, че тя се разпада по шевовете. На пода до нея лежаха два големи куфара, единият от които беше преобърнат, вероятно хвърлен подире й по стълбището. Явно ужасена, професор Трелони гледаше втренчено нещо пред себе си, Хари не го виждаше, но то очевидно стоеше в долния край на стълбите.

— Не! — изпищя тя. — НЕ! Не е възможно… не е… отказвам да го приема…

— Нима не разбирахте, че е неизбежно? — попита пискливо момичешко гласче, прозвучало бездушно весело, а Хари се мръдна леко надясно и видя, че ужасяващото видение на Трелони представлява не друго, а самата професор Ъмбридж. — Колкото и да сте неспособна да предвидите дори времето за утре, все сте осъзнавали, че жалкото ви представяне по време на инспекциите и липсата на всякакво подобрение неминуемо ще доведат до вашето уволнение.

— Не м-можете! — зави професор Трелони и изпод огромните стъкла на очилата се застичаха сълзи. — Не м-можете да ме уволните! Тук с-съм от ш-шестнайсет години! „Х-Хогуортс“ е моят д-дом!

— Беше вашият дом — поправи я професор Ъмбридж и Хари възнегодува от радостта, разляла се по жабешкото й лице, когато тя загледа как професор Трелони се свлича с неудържими хлипове върху един от куфарите, — допреди един час, когато министърът на магията преподписа заповедта за уволнението ви. А сега бъдете така любезна, изнесете се оттук. Пречите.

Но продължи да стои й да злорадства при вида на професор Трелони, която в пристъп на неутешима мъка се тресеше, ридаеше и се люшкаше напред-назад върху куфара. Хари чу отляво приглушен стон и се