Хари Потър и Орденът на феникса

беда… дал е погрешни сведения… Волдемор е направо бесен…

Разтреперан, Хари изпъшка, седна тежко на леглото и разтърка белега.

— Но сега Рукууд ще му помогне… пак се е върнал в правия път…

— Какви ги дрънкаш? — уплаши се Рон. — Нима… нима току-що си видял Ти-знаеш-кого?

— Аз бях Ти-знаеш-кой — отвърна Хари, сетне протегна пред себе си в мрака ръце и ги доближи до лицето си, за да провери дали още са мъртвешки бели, с дълги пръсти. — Беше с Рукууд, един от смъртожадните, избягали от Азкабан, сещаш ли се? Рукууд току-що му каза, че Боуд не би могъл да го направи.

— Да направи какво?

— Да изнесе нещо… според него Боуд би трябвало да е знаел, че е безсилен да го стори… Било му е направено проклятие Империус… Доколкото подразбрах, от бащата на Малфой.

— Боуд е бил омагьосан да изнесе нещо ли? — възкликна Рон. — Но… Хари, това сигурно е…

— … оръжието — довърши той вместо него изречението. — Знам.

Вратата на спалното помещение се отвори, влязоха Дийн и Шеймъс. Хари отново преметна крака върху леглото. Не искаше да си проличи, че току-що се е случило нещо странно, все пак Шеймъс едва наскоро бе престанал да го смята за откачен.

— Нима твърдиш, че си бил Ти-знаеш-кой? — прошепна Рон, доближил глава до Хари, уж за да си сипе вода от каната върху нощното му шкафче.

— Да — отговори той тихо.

Рон отпи ненужно голяма глътка вода и Хари видя как тя се разлива от брадичката по гърдите му.

— Хари — рече той, докато Дийн и Шеймъс се движеха шумно, говореха си и събличаха мантиите, — трябва да кажеш…

— Не, не трябва да казвам на никого — сряза го Хари. — Изобщо нямаше да виждам тези неща, ако владеех оклумантиката. Би трябвало вече да съм се научил да затварям съзнанието си за тях. Ето какво искат от мен.

Имаше предвид Дъмбълдор. Върна се в кревата, обърна се с гръб към Рон и след малко чу как и приятелят му ляга: матракът изскърца. Белегът на Хари запламтя, той захапа с все сила възглавницата, за да не изкрещи. Знаеше, че някъде наказват Ейвъри.

На другата сутрин Хари и Рон изчакаха междучасието, за да кажат на Хърмаяни какво точно се е случило, защото искаха да са напълно сигурни, че никой няма да подслушва. Застанаха в обичайното си ъгълче в студения ветровит двор и Хари й разправи и най-малките подробности, които помнеше от съня. Отначало Хърмаяни не каза нищо, само загледа вторачено и някак измъчено Фред и Джордж в другия край на двора, и двамата бяха без глави и продаваха изпод наметалата своите вълшебни обезглавяващи шапки.

— Значи за това са го убили — пророни тя и най-сетне откъсна поглед от близнаците. — Когато Боуд се е опитал да открадне оръжието, го е сполетяло нещо странно. Вероятно на самото оръжие или на мястото около него са направени защитни магии, та да не го пипа никой. Ето защо Боуд е бил в „Свети Мънго“: мозъкът му се е увредил и той не е можел да говори. Но помните ли какво ни каза лечителката? Че Боуд се възстановявал. А онези не са могли да рискуват той да оздравее, нали? Искам да кажа, че шокът от случилото се, когато Боуд е докоснал оръжието, вероятно е обезсилил проклятието Империус. А ако си е възвърнел говора, той е щял да обясни какво е правил. Щяло е да се разбере, че е бил пратен да открадне оръжието. Естествено, на Луциус Малфой не му е било трудно да порази с проклятие Боуд. Вечно обикаля из министерството.

— Беше там и в деня на заседанието — припомни Хари. — Беше в… Я чакайте… — рече бавно той. — Същия ден се навърташе в коридора на отдел „Мистерии“. Баща ти, Рон, каза, че вероятно се опитва да се промъкне долу, за да разбере какво е станало на заседанието, но ако…

— Стърджис! — ахна поразена Хърмаяни.

— Моля? — попита неразбиращо Рон.

— Стърджис Подмор… — повтори задъхана Хърмаяни. — Арестуван, задето се е опитвал да разбие някаква врата! Луциус Малфой явно го е усетил! Обзалагам се, че е станало в деня, когато си го видял там, Хари. Стърджис беше с мантията невидимка на Муди, нали? Ами ако е стоял невидим на пост пред вратата и Малфой го е чул да се движи… или се е досетил, че там има някого… или просто е направил проклятието Империус ей така, за всеки случай, да не би някой да пази отпред? Ето защо при следваща възможност… вероятно когато му е дошъл редът да дежури, Стърджис се е опитал да проникне в отдела и да открадне за Волдемор оръжието… успокой се, Рон… но са го хванали и са го пратили в Азкабан… — Тя погледна изпитателно Хари. — И сега Рукууд е казал на Волдемор как да се добере до оръжието?

— Не чух целия разговор, но поне прозвуча така — потвърди момчето. — Рукууд е работил там… може би Волдемор ще прати него да изнесе оръжието…

Хърмаяни кимна, още погълната от мислите си. После най-неочаквано рече:

— Но ти, Хари, изобщо не е трябвало да виждаш всичко това!

— Моля? — възкликна той стъписан.

— Нали се учиш да затваряш съзнанието си за такива неща — напомни вече строго тя.

— Знам — рече Хари. — Но…

— Според мен е най-добре да се опитаме да забравим какво си видял — отсече момичето. — И оттук нататък трябва да се стараеш повече с оклумантиката.

Останалите дни от седмицата не бяха по-приятни. Хари получи по отвари още две „У“, пак беше на тръни да не уволнят Хагрид и макар че не го сподели с Рон и Хърмаяни, защото не държеше тя да му се кара, не можеше да спре да мисли за съня, в който той бе Волдемор. Много му се искаше да го обсъди със Сириус, но за това не можеше да става и дума, ето защо се опита да запрати въпроса вдън съзнанието си.

За беда и дъното на съзнанието му вече не беше съвсем сигурно място.

— Ставай, Потър.

Две-три седмици след съня с Рукууд Хари отново беше коленичил на пода в кабинета на Снейп и се опитваше да прочисти ума си. И този път беше принуден да изживее наново доста от най-ранните си спомени, за които и не подозираше, че не са се заличили. Повечето бяха за униженията, на които Дъдли и бандата му го бяха подлагали в началното училище.

— Последният спомен… — рече Снейп. — За какво беше?

— Не знам — отвърна Хари, докато се изправяше със сетни сили на крака. Установяваше, че му е все по-трудно да изтръгне отделните спомени от вихрушката образи и звуци, отприщена от Снейп. — Онзи, в който братовчед ми заплашва да ми натика главата в тоалетната чиния ли?

— Не — промълви едва чуто Снейп. — Онзи с мъжа, коленичил в затъмнената стая…

— А… за нищо — каза момчето.

Снейп впи черните си очи в него. Хари си спомни как той му е обяснявал колко важен е зрителният контакт в легилимантиката, примига и извърна поглед.

— Как е станало така, Потър, че този мъж и тази стая са се озовали вътре в главата ти? — попита Снейп.

— Ами… — изпелтечи той, като гледаше навсякъде, но не и към Снейп. — Просто… го сънувах.

— Сънувал си го? — повтори Снейп.

Настъпи мълчание, през което Хари се втренчи в голяма мъртва жаба, потопена в стъкленица с морава течност.

— Знаеш защо си тук, нали, Потър? — каза Снейп тихо и зловещо. — А знаеш ли защо си жертвам вечерите и върша тази тягостна скучна работа?

— Да — потвърди сковано момчето.

— Напомни ми, Потър, защо сме тук.

— За да усвоя оклумантиката — рече Хари, този път зяпнал една мъртва змиорка.

— Правилно, Потър. И колкото и да си тъп — (Хари пак погледна с омраза към Снейп) — все се надявах след два месеца уроци да отбележиш някакъв напредък. Колко още сънища за Черния лорд си имал?

— Само този — излъга Хари.