едновременно от разочарование и вина. Знаеше, че не е трябвало да вижда вратата, но и го гризеше любопитство какво ли има зад нея и се ядоса на Рон… толкова ли не можеше да изхърка една минута по- късно!
В понеделник сутрин влязоха за закуска в Голямата зала точно когато влетяха пощенските сови. Не само Хърмаяни изгаряше от нетърпение да получи „Пророчески вести“: почти всички искаха да научат повече за избягалите смъртожадни, които уж били видени многократно, а още не бяха заловени. Хърмаяни даде на совата един кнут и разгъна припряно вестника, а Хари си наля портокалов сок. От началото на годината бе получил една-единствена бележка и когато първата сова тупна пред него, беше сигурен, че е станала грешка.
— Кого търсиш? — попита я, после вяло премести каната със сока изпод човката й и се надвеси да види името и адреса на получателя:
Хари Потър
Голямата зала
Училище „Хогуортс“
Сбърчил чело, понечи да вземе писмото, но точно тогава до първата сова запърхаха още три, четири, пет и като взеха да се боричкат коя най-напред да кацне и да предаде писмото си, нагазиха в маслото и преобърнаха солницата.
— Какво става тук? — ахна изумен Рон, всички грифиндорци по масата се извърнаха да погледат, а сред първите сови накацаха още седем, които зацвърчаха, записукаха и запляскаха с криле.
— Хари! — възкликна задъхана Хърмаяни и пъхна ръце в пернатото кълбо, откъдето изтегли чухал, понесъл дълъг цилиндричен пакет. — Май знам какво означава това… отвори първо този!
Хари разкъса амбалажната хартия. Отвътре се изтърколи навитият на руло мартенски брой на „Дрънкало“. Той го разгъна и видя на корицата собственото си лице, плахо усмихнато. През цялата снимка минаваше голямото червено заглавие:
— Хубаво е, нали? — попита Луна, която се бе приближила до масата на грифиндорци и се смести на пейката между Фред и Рон. — Излезе вчера и помолих татко да ти прати безплатно един брой. Предполагам, че всичко това са писма от читатели — махна тя с ръка към ятото сови, които продължаваха да се боричкат по масата пред Хари.
— Така си и знаех! — подвикна нетърпеливо Хърмаяни. — Хари, нали нямаш нищо против да…
— Разбира се, че не — рече леко озадачен той.
Рон и Хърмаяни се запретнаха да отварят пликовете.
— Това тук е от някакъв тип, който е убеден, че си откачил — оповести Рон, като хвърли поглед към писмото. — Ама че…
— Тази жена ти препоръчва да минеш един хубав курс от шокови заклинания в „Свети Мънго“ — обяви разочарована Хърмаяни и смачка на топка второто писмо.
— Това обаче ми се вижда мило — бавно каза Хари и прегледа набързо дългото писмо на вещица от Пейзли. — Ей, пише, че ми вярва!
— Този тук е раздвоен — съобщи Фред, който се беше включил ентусиазирано в отварянето на писмата. — Пише, че не приличаш на луд, но на него наистина не му се искало да повярва, че Вие-знаете- кой се е завърнал, и не знаел какво да си мисли. Загубена работа, само е изхабил пергамента!
— Ето още един, когото си убедил, Хари! — съобщи развълнувана Хърмаяни. — „След като прочетох вашия разказ за случилото се, съм принудена да заключа, че от «Пророчески вести» са се отнесли твърде несправедливо към вас… Колкото и да не ми се ще да приема, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал, нямам друг избор, освен да призная, че казвате истината…“ О, прекрасно е!
— Още един, който е на мнение, че си превъртял — рече Рон и хвърли през рамо намачканото писмо. — Тази тук обаче пише, че си я накарал да промени убежденията си и сега те смята за истински герой — пратила ти е и снимка… лелееее!
— Какво става тук? — чу се престорено мило момичешко гласче.
Както държеше цяла купчина пликове, Хари вдигна очи. Зад Фред и Луна стоеше професор Ъмбридж, която оглеждаше с изпъкналите си жабешки очи бъркотията от сови и писма на масата пред Хари. Той зърна зад нея доста ученици, които ги зяпаха прехласнато.
— Защо сте получили всички тези писма, господин Потър? — изрече тя бавно.
— Да не е престъпление? — подвикна Фред. — Да получаваш поща, де.
— Мерете си думите, господин Уизли, или ще ви накажа — закани се Ъмбридж. — Е, господин Потър?
Хари се подвоуми, но не виждаше как може да скрие какво е направил — беше само въпрос на време броят на „Дрънкало“ да попадне в ръцете на Ъмбридж.
— Хората ми пишат, защото дадох интервю — обясни той. — За онова, което ми се случи през юни.
Кой знае защо, докато го изричаше, погледна към преподавателската маса. Изпита твърде странното чувство, че допреди миг Дъмбълдор го е наблюдавал, сега обаче директорът изглеждаше погълнат от разговора с професор Флитуик.
— Интервю ли? — повтори Ъмбридж с гласче, по-тънко и по-пискливо от всякога. — В смисъл?
— В смисъл, че една репортерка ми задаваше въпроси, а аз й отговарях — рече Хари. — Ето…
Подхвърли й броя на „Дрънкало“. Тя го хвана и погледна корицата. Лицето й, обикновено белезникаво като тесто, стана грозно, петнисто мораво.
— Кога сте го направили? — попита тя с леко треперещ глас.
— Последния път, когато ходихме в Хогсмийд — каза Хари.
Пламнала от гняв, Ъмбридж погледна Хари, списанието се тресеше в дебелите й къси пръсти.
— Край на посещенията в Хогсмийд за вас, господин Потър — прошепна тя. — Как смеете… как сте могли… — Ъмбридж си пое дълбоко въздух. — Как ли не се опитвах да ви отуча да лъжете! Но явно не сте си взели поука. Петдесет точки по-малко за „Грифиндор“ и още една седмица наказание.
Под погледите на доста ученици тя се отдалечи, притиснала до гърдите си „Дрънкало“.
След два-три часа не само по дъските за обяви в домовете, но и по коридорите и класните стаи, из цялото училище бяха разлепени огромни съобщения.
Всеки ученик, у когото бъде намерено списание „Дрънкало“, ще бъде изключен.
Гореизложеното е в съответствие с Образователен указ номер двайсет и седем.
