Хари Потър и Орденът на феникса

Всеки път, когато видеше някое от тези съобщения, Хърмаяни, кой знае защо, засияваше.

— Какво толкова се радваш? — учуди се Хари.

— О, нима не разбираш? — възкликна тя тихо. — Ако Ъмбридж можеше да направи нещо, за да е абсолютно сигурно, че всички до последния човек в училището ще прочетат интервюто, то това бе да го забрани!

И се оказа напълно права. Хари не бе зърнал из училището и крайче от „Дрънкало“, а до вечерта всички цитираха интервюто. Той ги чу да си шепнат за него, докато чакаха пред класните стаи, и да го обсъждат по време на обяда и по последните чинове, а Хърмаяни дори съобщи, че когато преди часа по древни руни е отскочила до тоалетната, всички момичета по кабинките са си говорели само за интервюто.

— Очевидно знаят, че се познаваме, и като ме видяха, започнаха да ме обстрелват с въпроси — сподели тя с блеснали очи, — според мен, Хари, ти вярват. Наистина, мисля, че най-после ги убеди!

През това време професор Ъмбридж обикаляше училището, спираше наслуки учениците и ги караше да си обръщат учебниците и джобовете: Хари знаеше, че издирва броеве на „Дрънкало“, учениците обаче я бяха изпреварили. Бяха омагьосали интервюто, та ако започне да го чете друг, да заприлича на страници от учебник, или го заличаваха със заклинание, докато пак не решеха да си го прегледат. Не след дълго в училището май не остана човек, който да не го е чел.

Според Образователен указ двайсет и шест на учителите, разбира се, им беше забранено да споменават интервюто, въпреки това те намираха начин да изразят чувствата си. Професор Спраут възнагради „Грифиндор“ с двайсет точки само защото Хари й е подал лейката, в края на часа по вълшебство грейналият професор Флитуик му пъхна в ръцете цяла кутия цвърчащи захарни мишлета, каза „Шшшт!“ и забърза нанякъде, а в часа по пророкуване професор Трелони избухна в истерични хлипове и оповести пред смаяния клас и твърде разочарованата Ъмбридж, че Хари все пак нямало да си умре съвсем млад, а щял да доживее до дълбока старост, да стане министър на магията и да има дванайсет дечица.

Ала Хари се почувства най-щастлив, когато на другия ден, докато бързаше за трансфигурация, го настигна Чо. Още преди да е разбрал какво става, тя пъхна ръка в неговата и промълви в ухото му:

— Извинявай, извинявай много. Интервюто е толкова смело… чак ме разплака.

Хари съжали, че заради интервюто Чо е проляла още сълзи, но се зарадва, понеже пак си говореха и най-вече защото тя го успя набързо да го целуне по бузата, преди да продължи нататък. И — направо невероятно! — щом Хари стигна пред класната стая по трансфигурация, се случи нещо, също толкова хубаво: Шеймъс излезе от редичката и застана пред него.

— Исках само да ти кажа — смотолеви той, вперил очи в лявото коляно на Хари, — че ти вярвам. Пратих едно списание и на мама.

Ако изобщо беше нужно още нещо, та щастието на Хари да бъде пълно, то това бе реакцията на Малфой, Краб и Гойл. По-късно същия следобед ги зърна скупчени в библиотеката, а с тях беше и мършаво момче, за което Хърмаяни съобщи тихо, че се казва Теодор Нот. Докато Хари търсеше по лавиците една книга със заклинания за частично изчезване, четиримата се извърнаха към него, Гойл изпука застрашително с пръсти, а Малфой зашушука злобно на Краб. Хари знаеше прекрасно защо се държат така: беше изобличил бащите на всички като смъртожадни.

— А най-хубавото е, че не могат да те опровергаят, без да признаят, че са чели статията! — прошепна радостна Хърмаяни, след като си тръгнаха от библиотеката.

Освен това на вечеря Луна му съобщи, че нямало брой на „Дрънкало“, който да се е разграбвал толкова бързо.

— Татко прави допечатка! — ококори се тя развълнувана. — Не може да повярва, разправя, че от това хората явно се вълнували повече, отколкото от нагънаторогите шнорхелоподобни квакльовци!

Вечерта Хари беше героят в общата стая на грифиндорци. Фред и Джордж бяха дръзнали да уголемят корицата на „Дрънкало“ с магия за увеличаване и я бяха окачили на стената, така че сега грамадната глава на Хари се извисяваше над насъбралите се и ръсеше с боботещ глас неща от рода на „В МИНИСТЕРСТВОТО Е ПЪЛНО С КРЕТЕНИ“ и „ФЪШКИИ ЗА ЪМБРИДЖ!“. На Хърмаяни не й се стори никак забавно. Тя заяви, че всичко това й пречело да се съсредоточи, и накрая толкова се подразни, че си легна рано. Хари бе принуден да признае, че след час-два плакатът вече не му се виждаше чак толкова смешен, особено след като заклинанието за говорене малко по малко отслабна и огромната му уста взе да подвиква все по-често и на все по-висок глас несвързани думи като „ФЪШКИИ“ и „ЪМБРИДЖ“. Чак го заболя главата и белегът пак го прониза неприятно. Въпреки разочарованите възклицания на множеството, насядало около него с молби да повтори за стотен път интервюто, той оповести, че също смята да си легне по-рано.

Когато влезе в спалното помещение, вътре нямаше никого. Той допря за миг чело в хладното стъкло на прозореца до леглото си и това подейства успокоително на белега. После се съблече и си легна, като се надяваше главоболието да му премине. Пък и малко му се гадеше. Претърколи се на една страна, затвори очи и почти веднага заспа…

Стоеше в тъмна стая със спуснати пердета, осветена само от грозд свещи. Бе вкопчил ръце в облегалката на стола отпред. Бяха с дълги пръсти, съвсем бели, сякаш от години не са виждали слънце, и върху тъмното кадифе на тапицерията приличаха на големи белезникави паяци.

Зад стола, в кръгчето светлина върху пода, бе коленичил мъж в черни одежди.

— Както личи, съм се вслушал в лош съвет — каза Хари с висок студен глас, в който туптеше гняв.

— Смилете се над мен, господарю — изграчи коленичилият на пода.

Темето му лъщеше в светлината на свещите. Той като че ли трепереше.

— Не те виня, Рукууд — продължи Хари все така студено и жестоко.

Пусна стола и го заобиколи, приближи се до мъжа, сгърчен на пода, застана точно над него в мрака и го погледна от необичайно голяма височина.

— Сигурен ли си във фактите, Рукууд? — попита Хари.

— Да, господарю, да… работех в отдела след… все пак…

— Ейвъри ме увери, че Боуд ще успее да го изнесе…

— Боуд, господарю, не би могъл да го вземе… Знаел е, че не може… безспорно точно заради това се е съпротивлявал толкова ожесточено срещу проклятието Империус на Малфой…

— Стани, Рукууд — прошепна Хари.

Коленичилият едва не падна в бързината си да се подчини. Лицето му беше сипаничаво, под светлината на свещите белезите се открояваха още повече. След като се изправи, бе някак прегърбен, сякаш се канеше да се поклони, и от време на време поглеждаше ужасен Хари в лицето.

— Добре направи, че ми каза — изрече Хари. — Много добре… Очевидно съм пропилял месеци в безплодни планове… но както и да е… започваме наново. Имаш признателността на Лорд Волдемор, Рукууд…

— Господарю… да, господарю мой — пророни Рукууд с глас, пресипнал от облекчение.

— Необходима ми е помощта ти. Трябват ми всички сведения, които можеш да ми дадеш.

— Разбира се, господарю мой, разбира се… всичко, каквото кажете…

— Чудесно… свободен си. Прати ми Ейвъри.

Рукууд заситни заднишком, поклони се и изчезна зад вратата.

Хари остана сам в здрачната стая и се извърна към стената. В мрака бе окачено напукано, помътняло от времето и влагата огледало. Хари тръгна към него. Отражението му в тъмнината стана по-голямо и по- ясно… лице, по-бяло и от череп… червени очи със зеници като резки…

— НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

— Какво има? — извика някой близо до него.

Хари се замята като обезумял, заплете се в балдахина и падна от леглото. Няколко секунди не знаеше къде е, беше убеден, че ще види бялото черепоподобно лице, което ще надвисне отново над него в мрака, после гласът на Рон пак каза съвсем наблизо:

— Стига си се държал като ненормален, чакай да те измъкна оттук!

Рон дръпна балдахина и Хари го зяпна, както лежеше по гръб в лунната светлина, в белега го пробождаше пареща болка. Рон като че ли се готвеше да ляга, бе извадил едната си ръка от мантията.

— Пак ли са нападнали някого? — попита той и издърпа силно Хари да се изправи на крака. — Татко ли? Онази змия ли?

— Не… всички са добре — простена Хари, челото му пламтеше. — Всъщност… без Ейвъри… той е в