Хари Потър и Орденът на феникса

Фирензи.

— Хари Потър — каза той, когато момчето влезе, и протегна ръка.

— Ъъъ… здравей — рече Хари и се здрависа с кентавъра, който го огледа немигащо с поразителните си сини очи, но не се усмихна. — Ъъъ… радвам се да те видя.

— И аз — отвърна кентавърът, навел бяло русата си глава. — Беше предсказано, че ще се срещнем отново.

Хари забеляза върху гърдите на Фирензи едва различим синеещ се белег от копито. Обърна се, за да седне на земята при останалите от класа, и му направи впечатление, че всички го гледат благоговейно, явно много възхитени от познанството му с Фирензи, който май ги плашеше.

След като вратата се затвори и последният ученик седна на един пън до кошчето за боклук, Фирензи махна с ръка към помещението.

— Професор Дъмбълдор беше така любезен да ни уреди тази класна стая — обясни той, щом всички се укротиха, — с обстановка, близка до обичайната ми среда. Бих предпочел да ви преподавам в Забранената гора, която… до понеделник… беше моят дом, сега обаче това вече е невъзможно.

— Може ли аз… господин учителю?… — рече задъхана Парвати, след като вдигна ръка. — Защо да е невъзможно? Били сме там с Хагрид, не ни е страх!

— Тук става въпрос не за смелостта ви, а за моето положение — поясни Фирензи. — Вече не мога да се върна в гората. Моето стадо ме прогони.

— Стадо ли? — повтори объркана Лавендър, а Хари се досети, че си е представила крави. — Какво… о! — От изражението й пролича, че е схванала. — Значи има още като вас! — възкликна изумена.

— Хагрид ли ви е развъдил, както тестролите? — попита нетърпеливо Дийн.

Фирензи извърна много бавно глава към Дийн, който веднага осъзна, че е изрекъл голяма обида.

— Без да искам… извинявайте — довърши той едва чуто.

— Кентаврите не са нито слуги, нито играчки на човеците — поясни тихо Фирензи.

Настъпи мълчание, после Парвати пак вдигна ръка.

— Може ли аз, господин учителю… защо другите кентаври са ви прогонили?

— Защото се съгласих да работя за професор Дъмбълдор — отговори Фирензи. — Смятат, че с това съм предал нашето племе.

Хари си спомни как преди близо четири години кентавърът Бейн се разкрещя на Фирензи, че е позволил на момчето да го яхне и така да го спаси — нарече го „обикновено муле“. Запита се дали пак Бейн го е изритал в гърдите.

— Да започваме — подкани Фирензи.

Изсвистя с дълга златиста опашка, вдигна ръка към балдахина от листа горе, сетне я свали бавно и светлината в помещението помръкна: сега сякаш седяха на горска поляна по здрач, а по тавана заблещукаха звезди. Чуха се ахкания и въздишки, Рон дори каза на глас:

— Лелее!

— Легнете по гръб на пода — подкани спокойно Фирензи — и наблюдавайте небосвода. За онези, които виждат, там е написана съдбата на нашите народи.

Хари се излегна и се взря в тавана. Точно отгоре му намигна блещукаща червена звезда.

— Знам, че по астрономия сте научили имената на планетите и на техните луни — продължи все така спокойно Фирензи — и че сте съставяли карти на пътя на звездите по небосклона. През столетията кентаврите са разгадали тайните на това движение. От онова, което сме установили, знаем, че в небето горе можем да зърнем бъдещето…

— Професор Трелони ни е учила на астрология! — обади се, както лежеше по гръб, развълнувана Парвати, след като вдигна ръка, която щръкна над нея. — Марс причинява злополуки и изгаряния, неща от този род, а когато е под ъгъл със Сатурн, както сега — очерта тя във въздуха над себе си прав ъгъл, — това означава, че хората трябва да внимават много при боравенето с горещи предмети…

— Това са небивалици, измислени от човеците — прекъсна я спокойно Фирензи.

Ръката на Парвати падна вяло отстрани.

— Дребни наранявания, незначителни човешки злополуки — продължи Фирензи и тропна глухо с копита по мъхестия под. — За всемира те са точно толкова маловажни, както суетенето на мравките, и не са повлияни от движението на планетите.

— Професор Трелони… — поде Парвати обидено и възмутено.

— … е човек — прекъсна я просто кентавърът. — И затова е заслепена и скована от ограниченията на вашето племе.

Хари се поизвърна съвсем леко и стрелна с очи Парвати. И тя, както и други от съучениците му около нея, изглеждаха много засегнати.

— Не знам, Сибила Трелони може и да е прозряла — продължи Фирензи и заснова пред учениците, а Хари отново чу свистенето на опашката му, — тя обаче си губи времето главно с ласкателни за нея небивалици, които човеците наричат предсказване на бъдещето. А аз съм тук, за да обясня мъдростта на кентаврите, която е безпристрастна и обективна. Ние следим мощните приливи на злото и промените, които понякога се отбелязват върху небосклона. Може да ни отнеме цели десет години, докато се убедим в онова, което сме видели. — Фирензи посочи червената звезда точно над Хари. — Знаците от последното десетилетие сочат, че магьосническият свят изживява само кратко затишие между две войни. Марс, предвестник на битки, грее ярко над нас и подсказва, че скоро със сигурност ще се разрази сражение. Кентаврите се опитват да предскажат след колко време, като горят някои билки и листа и наблюдават пушека и пламъка…

Това беше най-необикновеният урок, на който Хари някога бе присъствал. Наистина запалиха направо върху пода на класната стая какула и слез и Фирензи им заръча да търсят в лютивия дим определени очертания и символи, но изобщо не се притесни, когато никой не откри описаните от него знаци. Само им обясни, че човеците не ги бивало за това и на кентаврите им трябвали дълги години, докато го усвоят, а накрая заяви, че, така или иначе, било неразумно да се осланят прекалено много на такива неща, понеже дори на кентаврите им се случвало да ги разчитат погрешно. Изобщо не приличаше на учителите човеци, преподавали някога на Хари. Най-важно за него бе не да ги научи на онова, което знае, а да им внуши, че нищо, дори познанието на кентаврите, не е безпогрешно.

— За всичко говори съвсем мъгляво, нали? — рече тихо Рон, докато гасяха огъня от слез. — Аз не бих отказал да науча малко подробности за тази предстояща война, ами ти?

Звънецът отвън удари и всички наскачаха, а Хари съвсем беше забравил, че са в замъка, убеден, че се намират в гората. Учениците се изнизаха доста озадачени.

Хари и Рон точно щяха да излязат след тях, когато Фирензи извика:

— Хари Потър, един момент, ако обичаш.

Той се обърна. Кентавърът се приближи малко. Рон се подвоуми.

— Можеш да останеш — рече му Фирензи. — Но затвори, ако обичаш, вратата.

Рон побърза да се подчини.

— Ти, Хари Потър, си приятел на Хагрид, нали? — попита кентавърът.

— Да — потвърди момчето.

— В такъв случай го предупреди от мое име. Опитът му не е успешен. По-добре да се откаже.

— Опитът му не е успешен ли? — повтори недоумяващо Хари.

— И по-добре да се откаже — кимна Фирензи. — Бих го предупредил и лично, но съм прогонен… ще бъде неразумно да се доближавам до гората… Хагрид си има достатъчно неприятности и без битка между кентаври.

— Но… какво се опитва да направи? — полюбопитства притеснен Хари.

Фирензи го огледа невъзмутимо.

— Наскоро Хагрид ми стори голяма услуга — обясни той, — а с грижите си за всички живи твари отдавна си е спечелил моето уважение. Няма да издам тайната му. Но той трябва да бъде вразумен. Опитът му не е успешен. Кажи му, Хари Потър. Приятен ден.

Щастието, обзело Хари след интервюто в „Дрънкало“, отдавна се беше изпарило. Свъсеният март се