Хари Потър и Орденът на феникса

Оттогава съжаляваше горчиво: Хърмаяни отново и отново се връщаше на въпроса, и то когато Хари най- малко го очакваше.

— Не ми казвай, че вече не сънуваш странни сънища — рече му и сега тя, — Рон ми спомена, че нощес си бълнувал.

Хари стрелна приятеля си с гневен поглед. Той прояви благоприличието да си придаде засрамен вид.

— Само няколко думи — смотолеви, сякаш се извиняваше. — Нещо като… „още малко нататък“.

— Сънувах, че ви гледам как играете куидич — излъга най-безочливо Хари. — Опитвах се да те накарам да се протегнеш още малко, за да уловиш куофъла.

Ушите на Рон почервеняха. Хари изпита отмъстително злорадство — изобщо не бе сънувал такова нещо.

Предната нощ отново бе поел по коридора към отдел „Мистерии“. Беше прекосил кръглата стая, после и огласяното от механичен шум помещение с танцуващи светлини и накрая пак се беше озовал в стаята с вид на пещера, запълнена с рафтове, по които бяха наредени прашни стъклени кълба.

Беше забързал право към редица деветдесет и седма, беше завил наляво и се беше затичал покрай нея… сигурно точно тогава бе изрекъл на глас това… „още малко нататък“… защото бе усетил, че съзнателното му „Аз“ се мъчи да се събуди… и преди да стигне края на редицата, пак се беше озовал в леглото и гледаше балдахина.

— Стараеш се да затваряш съзнанието си, нали? — попита Хърмаяни и го стрелна със святкащите си очи. — И напредваш с оклумантиката?

— Естествено — отвърна Хари така, все едно го е обидила с въпроса, но без да среща погледа й.

Истината беше, че го гризеше остро любопитство какво ли е скрито в стаята, пълна с прашни сфери, и му се искаше много сънищата да продължат.

За беда до изпитите оставаше по-малко от месец, всеки свободен миг бе посветен на преговора и съзнанието му беше задръстено с толкова много информация, че когато той си лягаше, му беше изключително трудно изобщо да заспи, а заспеше ли, пренапрегнатият му мозък почти всяка нощ му сервираше глупави сънища за изпитите. Хари подозираше и че сега част от съзнанието му — онази, която често говореше с гласа на Хърмаяни, — изпитва вина, задето се лута по коридора с черната врата в дъното, и се стреми да го събуди, преди той да е достигнал края на обиколката.

— Знаеш ли — рече Рон с уши, все още пламнали до червено, — ако до мача на „Слидерин“ с „Хафълпаф“ Монтагю не се възстанови, може би имаме шанс да станем шампиони.

— Май да — потвърди Хари, доволен, че са сменили темата.

— Имаме една победа и една загуба… ако в събота „Слидерин“ падне от „Хафълпаф“…

— Да, точно така — потвърди Хари, макар и да не беше съвсем наясно с какво се съгласява.

Чо Чан току-що бе прекосила двора решително, без изобщо да погледне към него.

Последният мач от тазгодишното първенство по куидич: „Грифиндор“ срещу „Рейвънклоу“, беше насрочен за края на последната седмица от май. „Хафълпаф“ бе успял, макар и много трудно, да бие „Слидерин“, но грифиндорци не смееха и да мечтаят за победа главно заради навика на Рон да пропуска много голове (въпреки че никой, разбира се, не му го натякваше). Той обаче явно бе намерил извор на оптимизъм.

— Не мога да се представя по-зле от това, нали? — заяви мрачно пред Хари и Хърмаяни на закуска в деня на мача. — Нямам какво да губя.

— Знаеш ли, мисля си, че сега, когато Фред и Джордж ги няма, Рон сигурно ще играе по-добре — сподели Хърмаяни с Хари, когато малко по-късно двамата вървяха заедно с развълнуваната тълпа към игрището. — Никога не са му вдъхнали увереност.

Настигна ги Луна Лъвгуд, закрепила на главата си нещо, което приличаше на жив орел.

— О, как можах да забравя! — възкликна Хърмаяни и загледа как орелът пляска с криле, докато Луна подминаваше най-невъзмутимо неколцина слидеринци, които я сочеха и се кикотеха. — Днес ще играе и Чо, нали?

Хари, който не беше забравил, само изсумтя.

Намериха си места чак на предпоследния ред на трибуните. Денят беше хубав и ясен, Рон не можеше и да си пожелае по-добро време и Хари усети, че напук на всичко се надява приятелят му да не даде основания на слидеринския хор да пее все по-силно „Уизли, ти си нашият цар!“.

Както обикновено, мача щеше да коментира Лий Джордан, който след напускането на Фред и Джордж беше много посърнал. Когато отборите изхвърчаха на игрището, той обяви имената на играчите, но не така въодушевено, както друг път.

— Брадли… Дейвис… Чан — съобщи Джордан и Хари усети как стомахът му изпълнява ако не задно салто, то плах скок назад, когато на терена излезе и Чо с нагъната от ветреца лъскава черна коса.

И той вече не знаеше какво иска да се случи, знаеше само, че няма да издържи на още кавги. Докато се готвеха да възседнат метлите, тя започна да си бъбри оживено с Роджър Дейвис, но дори при тази гледка го жегна само лека ревност.

— И така, те се понасят! — оповести Лий. — Дейвис веднага овладява куофъла, с куофъла е капитанът на „Рейвънклоу“ Дейвис, изплъзва се на Джонсън, после на Бел и Спинет… устремява се право към головите стълбове! Кани се да стреля… и… и… — Лий изруга много силно. — И бележи гол.

Хари и Хърмаяни простенаха заедно с останалите грифиндорци. Както можеше да се очаква, за техен ужас слидеринците подхванаха от другата страна на трибуните:

За пазач нямаш никакъв дар,
все проспиваш куофъла стар…

— Хари — каза пресипнало някой в ухото му. — Хърмаяни…

Той се обърна и видя, че между седалките се подава огромното брадато лице на Хагрид. Явно се беше промушил покрай целия заден ред, защото първокурсниците и второкурсниците, край които току-що бе минал, изглеждаха някак стреснати и угнетени. Кой знае защо, Хагрид се бе свил одве, сякаш не искаше да го видят, макар че пак стърчеше най-малко с метър и половина над всички останали.

— Слушайте — прошепна им, — ще дойдете ли с мен? Сега. Додето ’сички гледат мача.

— Ъъъ… не може ли да почака, Хагрид? — попита Хари. — Докато мачът свърши?

— Не — отсече Хагрид. — Не, Хари, трябвате ми сега… додето ’сички гледат в другата посока… моля те!

От носа му покапваше кръв. И двете му очи бяха насинени. Откакто се беше върнал в училището, Хари не го беше виждал толкова отблизо. Хагрид изглеждаше направо сломен.

— Разбира се — възкликна веднага той, — разбира се, че ще дойдем.

Двамата с Хърмаяни тръгнаха да излизат и отприщиха голям ропот, понеже се наложи учениците да стават, за да им направят път. Хората от реда на Хагрид обаче и не гъкнаха, само се постараха да се смалят възможно най-много.

— Много съм ви задължен и на двамата, наистина — рече Хагрид, щом излязоха при стълбите. Докато слизаха към моравата долу, непрекъснато се озърташе притеснено. — Дано само не ни забележи оная.

— Ъмбридж ли? — попита Хари. — Няма, събрала е около себе си целия Отряд за бързо реагиране, не видя ли? Сигурно очаква неприятности на мача.

— Е, толкоз по-добре — възкликна Хагрид и поспря да надникне иззад трибуните към моравата, за да се увери, че от игрището до колибата му няма никого. — Тъкмо ще разполагаме с повечко време.

— Какво има, Хагрид? — попита Хърмаяни и го погледна угрижено, докато бързаха през тревата към края на Забранената гора.

— Ъъъ… ще видиш ей сега — отговори той и надзърна през рамо, защото трибуните отзад ревнаха оглушително. — Я… дали някой не вкара гол?

— Сигурно „Рейвънклоу“ — отсъди потиснат Хари.