купчини дънери и клони, които образуваха нещо като ограда или барикада — Хари, Хърмаяни и Хагрид стояха зад нея.
— Спи — пророни Хагрид.
И наистина, Хари дочу далечен равномерен тътен, който звучеше като два огромни бели дроба в действие. Погледна с крайчеца на окото Хърмаяни, втренчила се с леко отворена уста в могилата. Изглеждаше направо вцепенена от ужас.
— Хагрид — попита тя през шепот, който едвам се чу от звука на заспалото същество, — кой е този тук?
На Хари този въпрос му се стори странен… Той бе смятал да попита „Какво е това тук?“.
— Но нали ни каза, Хагрид… — простена Хърмаяни, а магическата пръчка се бе разтреперила в ръката й. — Нали ни каза, че никой от тях не е пожелал да дойде!
Хари премести очи от нея към Хагрид, после разбра за какво става дума, пак се взря в могилата и ужасен, ахна.
Огромната купчина пръст, върху която те с Хърмаяни и Хагрид можеха сега да стоят, бавно се вдигаше и се спускаше в такт с дълбоко тежко дишане. Не беше никаква могила. Беше извитата гърбина очевидно на…
— Ами… той не искаше да идва — потвърди отчаян Хагрид. — Но се наложи да го доведа, Хърмаяни, наложи се!
— Защо? — попита момичето едва ли не през сълзи. — Защо… какво… о,
— Мислех, че ако успея да го докарам тук — отвърна Хагрид, и той на ръба на сълзите, — ако го науча на… малко обноски… ще мога да го изведа и да покажа на всички, че е безобиден!
— Безобиден ли! — изписка Хърмаяни, а Хагрид й замаха трескаво с ръце да мълчи точно когато огромното същество отпред изсумтя и се намести насън. — Той те е наранявал през цялото време, нали? Заради това си целият в синини!
— Не си знае силата — обясни угрижен Хагрид. — Но има напредък, вече не се бие толкова много…
— Ето защо, значи, си се прибирал два месеца! — заяви посърнало момичето. — О, Хагрид, защо си го довел против волята му? Нямаше ли да бъде по-щастлив при своите?
— Само го тормозеха, Хърмаяни, защото си е дребничък! — обясни Хагрид.
—
— Не можех да го зарежа току-тъй — проплака Хагрид и по израненото му лице към брадата се застичаха сълзи. — Той ми е… брат!
Хърмаяни само го зяпна.
— Как така ти е „брат“, Хагрид? — плахо се обади Хари.
— Ами… природен брат — поправи се Хагрид. — Оказа се, че след като зарязала баща ми, майка ми се хванала с някакъв великан и родила Гроп…
— Гроп ли? — възкликна Хърмаяни.
— Да… така поне звучи, когато той си казва името — сподели разтревожен Хагрид. — Не знае добре езика ни… опитвам се да го науча… но както личи, майка ми не го е обичала повече, отколкото мен. За великанките е важно да родят хубави едри деца, а за великан той си е нисък… само пет метра…
— О, да, съвсем нисък — подметна с истерична ирония момичето. — От най-дребните!
— Всички го подритваха… просто не можех да го оставя там…
— Мадам Максим беше ли съгласна да го вземете със себе си? — полюбопитства Хари.
— Тя… виждаше, че за мен е важно — закърши огромни ръце Хагрид. — Ама… ама, да ви призная, скоро й дотегна от него… та решихме всеки да си продължи сам по пътя… Но тя обеща да не казва на никого…
— Как все пак си го довел дотук, без да те забележат? — учуди се Хари.
— Ето заради това се позабавих — отвърна Хагрид. — Можех да пътувам само нощем, и то през пущинаците. Е, ако поиска, той върви бързо, ама все се дърпаше да се връща.
— О, Хагрид, защо не си го оставил да си върви! — укори го Хърмаяни, като се отпусна тежко върху едно от изтръгнатите дървета и зарови лице в дланите си. — И сега какво ще правиш с този великан побойник, който дори не иска да стои тук!
— Е, „побойник“ е силно казано — възрази Хагрид, който още кършеше развълнуван ръце. — Вярно, случва се да ме фрасне един-два пъти, ако не е в настроение, но сега се държи по-добре, много по-добре, посвикна.
— Тогава какви са тези въжета? — попита Хари.
Тъкмо беше забелязал дебелите колкото фиданки въжета, опънати от дънерите на най-големите дървета към мястото, където Гроп се беше свил с гръб към тях на земята.
— Налага ли се да го държиш вързан? — попита едва чуто момичето.
— Ами… налага се — отвърна разтревожен Хагрид. — Нали ви обясних вече… не си знае силата.
Чак сега Хари разбра защо в тази част на Забранената гора подозрително липсват всякакви други твари.
— И какво искаш да правим ние с Хари и Рон? — попита със свито сърце Хърмаяни.
— Ами да се грижите за него — пресипнало рече Хагрид. — След като си тръгна, де.
Хари и Хърмаяни се спогледаха умърлушени — момчето си спомни притеснено как вече е обещало на Хагрид да направи каквото той поиска.
— Какво… какво по-точно включва това? — поинтересува се Хърмаяни.
— Не да го храните и такива неща — рече с готовност Хагрид. — Той и сам си намира с какво да се храни, не се притеснявайте. Птици и дивеч… неща от този род… не, има нужда от компания. Ако зная, че някой продължава с опитите да му помогне поне малко… например да го обучава.
Хари не каза нищо, само се извърна към грамадата, заспала на земята пред тях. За разлика от Хагрид, който приличаше просто на много едър човек, Гроп изглеждаше странно безформен. Чак сега Хари видя, че онова, което е помислил за обрасла с мъх скала вляво на огромната пръстена могила, всъщност е главата на Гроп. Като съотношение спрямо тялото беше много по-голяма от човешка глава, бе почти съвършено кръгла и беше покрита с гъста, много къдрава коса с цвят на орлова папрат. Както и при вуйчо Върнън, главата сякаш беше набучена направо върху раменете, почти без врат, и над нея се подаваше краят на едното ухо, голямо и месесто. Гърбът под дрехата, наподобяваща мърляв кафеникав халат от грубо съшити животински кожи, беше изключително широк и докато Гроп спеше, опъваше едва ли не до скъсване шевовете. Краката му бяха подгънати под тялото. Хари видя босите стъпала, мръсни и огромни като шейни, сложени едно върху друго направо върху горската пръст.
— Значи искаш да го обучаваме — рече глухо момчето.
Сега вече разбираше какво е означавало предупреждението на Фирензи. „Опитът му не е успешен. По- добре да се откаже.“ Другите създания, обитаващи гората, със сигурност бяха дочули напразните усилия на Хагрид да научи Гроп на човешка реч.
— Тъй, де… може просто да му говорите — потвърди обнадежден Хагрид. — Мен ако питате, знае ли да разговаря с хората, ще разбере, че наистина ’сички го харесваме и искаме да остане.
Хари погледна Хърмаяни, която надзърна през пръстите върху лицето си.
— Би предпочела Норбърт да се е върнал, нали? — каза той и Хърмаяни се засмя с треперещ глас.
— Е, значи… сте съгласни, а? — попита Хагрид, който явно не беше схванал какво е казал току-що Хари.
— Ами… — поде момчето. Не можеше да се отметне от дадената дума. — Ще опитаме, Хагрид.
— Знаех си аз, че мога да разчитам на вас, Хари — възкликна той засиял, почти с насълзени очи, и отново избърса лицето си с носната кърпа. — И не се престаравайте… знам, че си имате изпити… Ако може, отскачайте по веднъж на седмицата с мантията невидимка колкото да си поприказвате с него. Ще го събудя… да ви запозная…
— Какво… не! — подскочи Хърмаяни. — Недей, Хагрид, не го буди, наистина не е нужно…
Той обаче вече беше прекрачил огромния дънер отпред и се бе отправил към Гроп. Когато ги деляха три-четири метра, вдигна от земята дълъг откършен клон, усмихна се окуражително през рамо на Хари и Хърмаяни и сръга силно с върха на клона Гроп в гърба.
