Великанът нададе рев, който отекна из притихналата гора, птиците по върхарите горе политнаха с цвъркот и се извисиха. През това време грамадният Гроп се надигна от земята пред Хари и Хърмаяни и тя потрепери, когато великанът се подпря с огромната длан, за да застане на колене. Извърна глава да види кой и какво го безпокои.
— Добре ли си, Гропи? — попита Хагрид уж весело и отстъпи назад, но без да сваля дългия клон, готов да сръчка отново Гроп. — Хубаво ли си поспа, а?
Хари и Хърмаяни се дръпнаха възможно най-далеч, без да изпускат от поглед великана. Гроп коленичи между две дървета, които още не бе изкоренил. Двамата се взряха в стряскащо огромното му лице, наподобяващо сива пълна месечина, която плава сред здрача над поляната. Чертите сякаш бяха изсечени върху голям кръгъл камък. Носът беше сплескан и безформен, устата — крива и пълна с грозни жълти зъби, грамадни колкото тухли, очите, малки за великан, бяха мътно зеленикавокафяви и сега почти се бяха слепнали от съня. Гроп вдигна към тях мръсните кокалчета на пръстите си, колкото топки за крикет, и ги разтърка яростно, после най-неочаквано се изправи удивително бързо и пъргаво.
— Майко мила! — чу Хари как Хърмаяни изписка ужасена. Дърветата, към които беше привързан другият край на въжетата около глезените и китките на Гроп, изскърцаха зловещо. Както им беше казал и Хагрид, великанът беше висок най-малко пет метра. Той се огледа със замъглен поглед, пресегна се с длан колкото плажен чадър към горните клони на извисил се бор, грабна едно гнездо и го преобърна с рев на видимо разочарование, понеже вътре нямаше птици, затова пък към земята като гранати изпопадаха яйца и Хагрид се хвана за главата, за да се предпази.
— Е, Гропи — провикна се той и пак погледна притеснен нагоре, да не би към него да летят още яйца, — водя ти едни приятели, да се запознаете. Нали помниш, че ти споменах? Дето ти казах, че може да се наложи да замина за малко и да ги оставя те да се грижат за теб? Помниш ли, а, Гропи?
Но Гроп само нададе поредния рев, не можеше да се разбере дали изобщо слуша Хагрид и му разбира нещо от звуците. Вкопчи се във върха на бора и го затегли към себе си явно колкото да се позабавлява и да види докъде ще се огъне, след като го пусне.
— Недей, Гропи, не го прави! — кресна Хагрид. — Точно така изкорени другите дървета…
И ето на: Хари видя как пръстта около коренището на бора е започнала да се напуква.
— Водя ти компания! — провикна се пак Хагрид. — Виж, компания! Погледни надолу, де, смешник такъв, водя ти приятели!
— О, недей, Хагрид — простена Хърмаяни, ала той пак беше вдигнал клона и сръга с все сила Гроп по коляното.
Великанът пусна върха на дървото, което се люшна заплашително и засипа Хагрид с дъжд от борови иглички, сетне погледна надолу.
— Това
Чак сега великанът забеляза Хари и Хърмаяни. Те загледаха примрели как Гроп навежда огромната си като скала глава и се взира със замъглен поглед в тях.
— А това е Хърмаяни, виждаш ли? Хър… — Хагрид се подвоуми. Извърна се към момичето и попита: — Нали, Хърмаяни, нямаш нищо против да ти вика Хърми? Ще му е трудно да запомни такова дълго име.
— Не, нямам — изписка тя.
— Това, Гроп, е Хърми! И тя ще идва, тъй да знаеш! Не е ли прекрасно? А? Двама приятели, дето да… НЕ, ГРОПИ!
Великанът бе замахнал изневиделица към Хърмаяни, ала Хари я сграбчи и я издърпа зад едно дърво, така че пестникът на Гроп одраска дънера, но не успя да сграбчи нищо.
— НЕМИРНИК ТАКЪВ, ГРОПИ! — чуха те как крещи Хагрид. Хърмаяни се бе долепила зад дървото до Хари, трепереше и проплакваше. — ГОЛЯМ НЕМИРНИК! ЕЙ, НЕ ПОСЯГАЙ… ОООХ!
Хари надзърна иззад ствола и видя, че Хагрид се е проснал по гръб на земята и се държи за носа. Гроп, очевидно загубил интерес, се беше изправил и пак си играеше да огъва възможно най-ниско върха на бора.
— Хубаво — рече пресипнало Хагрид и стана от земята, като с едната ръка си стискаше носа, от който шуртеше кръв, а с другата държеше арбалета, — е… готово… видяхте го… сега, кат’ се върнете, той ще ви познае… Да…
Погледна Гроп, който продължаваше да дърпа бора с нехайно доволство върху лицето, сякаш изсечено от огромен камък. Докато го теглеше от земята, корените заскърцаха.
— Е, за днес май стига — оповести Хагрид. — Ами… ъъъ… да се връщаме, к’во ще кажете?
Хари и Хърмаяни кимнаха. Хагрид пак нарами арбалета и като се държеше за носа, ги поведе назад през дърветата.
В началото никой не продума, продължиха да мълчат и когато чуха далечния трясък, от който разбраха, че Гроп най-после е изтръгнал бора. Лицето на Хърмаяни беше пребледняло и застинало. Хари не се сещаше какво да каже. Какво ли щеше да стане, ако някой разбереше, че Хагрид е скрил в Забранената гора Гроп? А той беше обещал, че заедно с Рон и Хърмаяни ще продължат с напълно безсмислените опити на Хагрид да очовечат великана. Хагрид имаше удивителната склонност да се заблуждава, че зъбести чудовища са мили и безобидни, но как беше възможно дори той да си въобрази, че Гроп ще бъде някога в състояние да общува с човеци?
— Я чакайте — рече внезапно Хагрид точно когато Хари и Хърмаяни се мъчеха да се проврат през гъстата пача трева.
Извади от препасания през рамото му колчан една стрела, която намести на арбалета. Хари и Хърмаяни вдигнаха магическите пръчки — вече бяха спрели и също чуха как наблизо мърда нещо.
— Олеле — пророни Хагрид.
— Мисля, че ти казах, Хагрид: вече не си добре дошъл по тези места — заяви гърлен мъжки глас.
За миг им се стори, че през нашарения със слънчеви петна зелен сумрак към тях се носи гол до кръста мъж, после обаче видяха, че надолу той има тяло на дорест кон. Този кентавър беше с гордо скулесто лице и дълга черна коса. И той като Хагрид беше въоръжен, носеше през рамо пълен със стрели колчан и голям лък.
— Как си, Магориан? — попита предпазливо Хагрид.
Дърветата отзад изшумолиха и се появиха още пет-шест кентавъра. Хари позна Бейн с неговата брада и черно тяло, беше го виждал преди около четири години, в същата нощ, когато срещна за първи път и Фирензи. Бейн не показа с нищо, че го е познал.
— И така — рече той със злобна извивка в гласа и веднага се обърна към Магориан. — Мисля, че се разбрахме какво ще правим, ако този човек отново си покаже лицето в гората.
— Аз ли съм „този човек“? — избухна Хагрид. — Само защото ви попречих да извършите убийство?
— Не биваше да се месиш, Хагрид — отсече Магориан. — Ние си имаме свои обичаи, свои закони, различни от вашите. Фирензи ни предаде и ни опозори.
— Това пък отде ви хрумна — подвикна нетърпеливо Хагрид. — Не е направил нищо, освен да помогне на Албус Дъмбълдор…
— Фирензи стана слуга на човеците — оповести сив кентавър с волево, прорязано от дълбоки бръчки лице.
— Бил станал
— Разгласява сред човеците нашето познание и тайни — пророни Магориан. — Няма прошка за такова безчестие.
— Добре, щом казваш — сви рамене Хагрид, — ама аз мисля, че правите голяма грешка…
— Както и ти, човеко — прекъсна го Бейн, — защо се връщаш в нашата гора, след като те предупредихме…
— Вижте к’во — ядоса се Хагрид. — Я оставете тая работа, че гората била ваша. Но не вие решавате кой да влиза и да излиза от нея…
— Нито ти, Хагрид — рече сдържано Магориан. — Днес ще те пусна да минеш, защото си заедно с малките си…
— Те не са негови! — прекъсна го презрително Бейн. — Ученици са, Магориан, от училището! Вероятно
