Хари Потър и Орденът на феникса

корен.

Глава трийсет и първаИзпитите

Радостта на Рон, че е помогнал на „Грифиндор“ да спечели първенството, беше безкрайна и на другия ден направо не го свърташе на едно място. Единственото, което искаше, беше да обсъжда отново и отново мача и на Хари и Хърмаяни им бе много трудно да намерят пролука и да споменат за Гроп. Не че полагаха особени усилия: и на двамата не им се щеше именно те да връщат по такъв жесток начин Рон към действителността. Тъй като и този ден беше хубав и топъл, те го убедиха да дойде с тях да учат под бука край езерото, където бе по-малко вероятно да ги подслушват, отколкото в общата стая. В началото Рон не изгаряше от желание да излиза, беше му приятно всеки грифиндорец, минал покрай стола му, да го потупва по гърба, радваше се и на „Уизли, ти си нашият цар!“, което екваше от време на време, ала след малко се съгласи, че чистият въздух сигурно ще му се отрази добре.

Наслагаха учебниците в сянката на бука и след като седнаха, Рон се впусна да им разказва вероятно за десети път как е спасил първия гол в мача.

— Вече бях пропуснал онзи, дето ми го вкара Дейвис, и изобщо не се чувствах уверен, но не знам, когато Брадли ми налетя изневиделица, си казах — този вече мога да го спася! Имах около секунда да реша в коя посока да се стрелна с метлата, понеже той като че се целеше в десния голов стълб… моя десен, де, на него му се падаше левият… после обаче, кой знае защо, ми се стори, че финтира, рискувах и се хвърлих наляво… неговото дясно… и… и след това видяхте какво стана — заключи той скромно и отметна съвсем ненужно коса назад, така че сега тя щръкна много интересно, сякаш е разрошена от вятъра, сетне се огледа да провери дали са го чули хората най-близо, цяла група клюкарещи третокурсници от „Хафълпаф“. — А после, след около пет минути, когато Чембърс се насочи към мен… Какво? — попита Рон, забелязал изражението на Хари, и млъкна насред изречението. — Защо се хилиш?

— Не се хиля — побърза да каже Хари, като погледна надолу към записките си по трансфигурация и се опита да си придаде сериозен вид. Истината беше, че покрай Рон се беше сетил неволно за друг грифиндорец, играл куидич, който някога бе разрошвал косата си под същото дърво. — Просто се радвам, че сме победили, само това.

— Да, победихме — бавно потвърди Рон, наслаждавайки се на думите. — Видя ли лицето на Чан, когато Джини улови снича точно под носа й?

— Сигурно се е разплакала — рече горчиво Хари.

— Да… ама по-скоро от яд… — Рон се понавъси. — Нали забеляза как, след като се спусна на земята, запокити метлата?

— Ами…

— Не, Рон… не сме забелязали — въздъхна тежко Хърмаяни, като остави учебника и го погледна така, сякаш се извинява. — Всъщност единственото, което ние с Хари видяхме от мача, беше първият гол на Дейвис.

Старателно разрошената коса на Рон сякаш клюмна от разочарование.

— Не сте гледали мача ли? — пророни той и премести поглед от единия към другия. — Не сте видели как спасявам всичките тези голове?

— Ами… не — призна си момичето и му протегна умиротворително ръка. — Но ние, Рон, не сме си тръгнали по свое желание… наложи се.

— Моля? — възкликна той и лицето му поруменя. — Как така?

— Заради Хагрид — обясни Хари. — Реши да ни каже защо, откакто се е върнал от планините на великаните, е целият в рани. Настоя да отидем с него в гората, нямахме друг избор, знаеш го какъв е. А и…

Разказът отне пет минути, в края на които възмущението на Рон бе изместено от пълно неверие.

— Довел е великан и го е скрил в гората?

— Да — потвърди мрачно Хари.

— Не — отсече Рон, сякаш така щеше да го превърне в неистина. — Невъзможно е.

— Да, но го е направил — заяви твърдо Хърмаяни. — Гроп е висок към пет метра, обича да изкоренява шестметрови борове и ме познава като Хърми — изсумтя тя.

Рон се засмя нервно.

— И Хагрид иска да…

— Точно така, да му даваме уроци… — намеси се пак Хари.

— Той се е побъркал — заключи почти стреснат Рон.

— Да — съгласи се подразнена Хърмаяни, после обърна страницата в „Ръководството по трансфигурация за средно напреднали“ и се загледа в няколкото картинки, на които беше показано как сова се превръща в театрален бинокъл. — Да, и аз започвам да си мисля, че е полудял. Но за беда ни накара с Хари да му обещаем.

— Е, налага се просто да не си изпълните обещанието — тросна се Рон. — В смисъл… предстоят ни изпити, изключването ни се размина ей с толкова — доближи той палец и показалец и те почти се допряха. — А и помните ли… Норбърт? Помните ли Арагог? Какво добро сме видели от общуването с чудовищата, с които се сприятелява Хагрид?

— Знам, знам, но… обещахме — напомни унило Хърмаяни.

Рон пак приглади коса, изглеждаше погълнат от мислите си.

— Какво пък — въздъхна той, — още не са уволнили Хагрид, нали? Дотук се задържа, може да се задържи и до края на срока, тогава няма да ни се налага и да припарваме до Гроп.

Паркът на замъка грееше на слънчевата светлина, сякаш беше току-що боядисан, небето без нито едно облаче по него се усмихваше само на себе си в гладкото проблясващо езеро, от време на време зелените атлазени морави се гънеха от лекия ветрец. Беше дошъл юни, но за петокурсниците това означаваше само едно: най-после започваха изпитите за СОВА.

Учителите вече не им даваха домашни, часовете бяха посветени на преговора на темите, които според тях най-вероятно щяха да се паднат. В тази трескава, тягостна обстановка Хари забрави почти за всичко освен за СОВА, макар че в часовете по отвари понякога се питаше дали Лупин изобщо е казал на Снейп, че трябва да продължи да го обучава на оклумантика. Ако му беше казал, Снейп явно не му беше обърнал внимание, както сега не обръщаше и на Хари. Толкова по-добре. И без допълнителни часове при Снейп му беше напрегнато и притеснено, а и напоследък Хърмаяни бе прекалено заета, за да му натяква за оклумантиката: почти през цялото време си мърмореше нещо под нос и от дни не бе оставяла никакви дрехи за домашни духчета.

С неумолимото наближаване на изпитите за СОВА не само Хърмаяни се държеше странно. Ърни Макмилан си беше създал дразнещия навик да разпитва всеки как преговарял.

— Я кажи… по колко часа на ден учиш? — попита той настойчиво, с безумен блясък в очите Хари и Рон, докато чакаха пред оранжериите да започне часът по билкология.

— Не знам — отвърна Рон. — По няколко.

— Повече или по-малко от осем?

— Сигурно по-малко — стресна се леко другото момче.

— А аз уча по осем — похвали се Ърни и се изпъчи. — По осем-девет. Всеки ден преди закуска си заделям по един час. Уча средно по осем часа. При повече късмет в края на седмицата стигам и до десет. В понеделник учих девет и половина. Е, във вторник постижението ми е по-скромно, само седем часа и петнайсет минути. После в сряда…

Хари беше много благодарен, че точно тогава професор Спраут ги вкара в трета оранжерия и принуди Ърни да прекъсне декламацията.

Междувременно Драко Малфой бе открил друг начин да всява паника.

— Най-важно е, разбира се, не какво знаеш, а кого познаваш — чуха го да обяснява на висок глас няколко дни преди изпитите, докато чакаше с Краб и Гойл в подземието на Снейп. — Баща ми от години е приятел с шефката на управление „Магьоснически изпити“, старата Гризелда Марчбанкс, канили сме я на