Хари Потър и Орденът на феникса

— Бива… бива… — каза разсеяно Хагрид.

Трябваше да подтичват, за да не изостават от него, докато той бързаше през моравата и през две-три крачки се обръщаше. Когато стигнаха колибата, Хърмаяни неволно тръгна наляво, към входната врата. Хагрид обаче отиде право в сянката на дърветата в самия край на гората, където вдигна арбалета, облегнат на един ствол. Чак тогава забеляза, че Хари и Хърмаяни не са с него, и се обърна.

— Отиваме ей там — кимна с чорлава глава зад себе си.

— В гората ли? — смая се Хърмаяни.

— Да — потвърди Хагрид. — Хайде, бързо, че ще ни видят.

Хари и Хърмаяни се спогледаха, после се гмурнаха в прикритието на дърветата след Хагрид, който с арбалета на рамо вече вървеше с широка крачка далеч напред, в зеления здрач. Хари и Хърмаяни изтичаха, за да го настигнат.

— Защо си въоръжен? — попита момчето.

— За ’секи случай — сви той огромни рамене.

— Онзи път, когато ни показа тестролите, не носеше арбалет — обади се плахо Хърмаяни.

— Е, тогаз не влязохме толкоз навътре — обясни Хагрид. — А и то беше, преди Фирензи да напусне гората.

— Какво значение има, че Фирензи го няма? — полюбопитства Хърмаяни.

— Туй, че сега другите кентаври са ми ядосани — пошушна Хагрид и се огледа. — Преди бяха… е, не чак приятелски настроени, ама криво-ляво се погаждахме. Те си гледаха техните си работи, но ако исках да им кажа нещо, веднага се появяваха. Сега не е тъй.

Той въздъхна тежко.

— Фирензи каза, че се сърдели, понеже е отишъл да работи за Дъмбълдор — рече Хари и загледан в профила на Хагрид, се спъна в един оголен корен.

— Да — потвърди Хагрид с мъка. — Малко е да се каже, че се сърдят. Направо са бесни. Ако не се бях намесил, щяха да ритат Фирензи до смърт…

— Нападнали ли са го? — стъписа се Хърмаяни.

— Да — рече свъсен Хагрид и си запроправя път през увисналите клони. — Нахвърли му се половината стадо.

— И ти ги спря ли? — попита изумен и възхитен Хари. — Сам?

— Спрях ги, я, ти к’во очакваш, да седя със скръстени ръце и да гледам как го убиват ли? — възкликна Хагрид. — Пак добре че, минавах оттам… Фирензи можеше да си го спомни, преди да ми праща разни глупави предупреждения — изведнъж добави разпалено той.

Стреснати, Хари и Хърмаяни се спогледаха, но Хагрид се смръщи и не каза нищо повече по въпроса.

— При ’сички положения — допълни още по-запъхтян — оттогаз другите кентаври са ми страшно ядосани, а имат голямо влияние в гората… те са най-умните същества тук.

— Заради това ли ни доведе? — попита Хърмаяни. — Заради кентаврите?

— А, не — поклати той решително глава, — не, не заради тях. Е, те могат, разбира се, да усложнят нещата… но ей сега ще видите за к’во става дума.

След това неразбираемо уточнение Хагрид замълча и поизбърза напред, като правеше една крачка на три техни и на тях им беше много трудно да не изостават.

Пътеката ставаше все по-тревясала, дърветата растяха толкова близо едно до друго, че след като навлязоха още по-навътре в гората, тримата се озоваха в сумрак, все едно се свечеряваше. Скоро се отдалечиха много от поляната, където Хагрид им беше показал тестролите, ала Хари не се страхуваше, докато Хагрид най-неочаквано не кривна от пътеката и не тръгна да криволичи между дърветата към тъмната сърцевина на гората.

— Хагрид! — извика момчето и се запровира през гъстия къпинак, който Хагрид бе прекрачил с лекота. Помнеше съвсем ясно какво го е сполетяло предишния път, когато се е отклонил от горската пътека. — Къде отиваме?

— Остава още малко — отговори през рамо Хагрид. — Хайде, Хари… сега вече не бива да се отделяме един от друг.

Беше голяма борба да не изостават. Хагрид преодоляваше клоните и бодливите храсталаци като на шега, сякаш са паяжини, те обаче се вкопчваха в мантиите на Хари и Хърмаяни и често ги оплитаха тъй здраво, че се налагаше двамата да спират и с минути да се мъчат да се отскубнат. Не след дълго ръцете и краката на Хари бяха покрити с ранички и драскотини. Бяха навлезли много навътре в гората и понякога единственото, което Хари виждаше от Хагрид, беше едрата му тъмна сянка отпред в здрача. В глухата тишина всеки звук изглеждаше страшен. И клонка да се прекършеше, пукотът отекваше надалеч, и при най-лекото движение, направено дори от безобиден врабец, Хари се взираше в сумрака и търсеше злосторника. Сети се, че никога досега не е навлизал толкова навътре в гората, без да срещне едно или друго създание, и отсъствието им му се стори доста зловещо.

— Хагрид, може ли да си светим с магическите пръчки? — пророни Хърмаяни.

— Ъъъ… може — отвърна през шепот той. — Всъщност…

Внезапно спря и се обърна, Хърмаяни се блъсна в него и бе повалена назад. Хари я хвана точно преди да падне на земята.

— Може би не е зле да поспрем малко, та да… да ви обясня — подкани Хагрид. — Преди да сме стигнали, де.

— Добре! — съгласи се Хърмаяни, след като Хари я закрепи на крака.

Двамата прошепнаха „Лумос!“ и върховете на магическите им пръчки заблестяха. Лицето на Хагрид изплава от здрача, осветено от двата трепкащи лъча, и Хари отново забеляза, че той изглежда притеснен и тъжен.

— Тъй — подхвана Хагрид. — Работата е там, че… — Той си пое дълбоко въздух. — Може още тия дни да ме изхвърлят.

Хари и Хърмаяни се спогледаха, после пак извърнаха очи към него.

— Но дотук ти се размина… — рече плахо момичето. — Какво те кара да мислиш, че…

— Ъмбридж смята, че аз съм й пуснал душкото в кабинета.

— А ти ли го направи? — не се сдържа Хари.

— Как аз, не съм аз! — възмути се Хагрид. — Щом е свързано с магически създания, и Ъмбридж тутакси решава, че имам пръст в цялата работа. Откак съм се върнал, само си търси повод да се отърве от мен. Не ми се напуска, разбира се, ама ако не беше… ако не бяха тия по-особени обстоятелства, дето смятам да ви обясня, още сега щях да се дигна и да се махна оттук, та Ъмбридж да не ме прави за смях пред цялото училище, както стана с Трелони.

И Хари, и Хърмаяни понечиха да възразят, но Хагрид ги спря, като махна с огромна ръка.

— Туй не е краят на света, щом се махна оттук, тъкмо ще помагам на Дъмбълдор, ще бъда полезен за Ордена. Пък вие ще си учите с Гръбли-Планк, ще си ’земете изпитите… — Гласът му потрепери и заглъхна. — Мен не ме мислете — побърза да добави Хагрид, защото Хърмаяни посегна да го потупа по ръката. Той извади от джоба на елека огромна мърлява кърпа и си избърса очите. — Вижте сега, нямаше да ви казвам ’сичко това, ако не се налагаше. Ако си тръгна… не мога да замина, без… без да кажа на някого… защото имам нужда от помощта на вас двамата. И на Рон, ако иска.

— Разбира се, че ще ти помогнем — викна веднага Хари. — Какво трябва да направим?

Хагрид подсмръкна звучно и без да казва нищо, потупа Хари по рамото толкова силно, че той отхвръкна настрана и се удари в едно дърво.

— Знаех си аз, че ще се съгласите — рече Хагрид в носната кърпа, — ама никога няма… няма да забравя… Хайде… още малко натам… Внимавайте, има коприва…

Вървяха мълком още четвърт час, по едно време Хари отвори уста да пита колко им остава, но точно тогава Хагрид вдигна рязко дясна ръка, за да им покаже да спрат.

— Сега полека — прошепна той. — Не дигайте шум…

Промъкнаха се още малко напред, Хари видя, че стоят пред голяма гладка пръстена могила, висока почти колкото Хагрид, и пронизан от страх, си помисли, че това сигурно е леговището на огромен звяр. От всички страни на могилата имаше изкоренени дървета и тя се издигаше на голо място, заобиколено от