Хари Потър и Орденът на феникса

— Напрежението от изпитите! — отсъди състрадателно старият магьосник и потупа с разтреперана ръка Хари по рамото. — Случва се, млади момко, случва се! Сега си пийни студена вода и може би ще бъдеш готов да се върнеш в Голямата зала? Изпитът всеки момент ще приключи, но вероятно ще имаш време да си допишеш отговора на последния въпрос?

— Да — рече трескаво Хари. — Искам да кажа… не… мисля, че направих каквото можах…

— Много добре, много добре — каза благо възрастният магьосник. — Ще вляза да прибера писмената ти работа, а ти иди да си полежиш.

— Непременно — закима буйно Хари. — Много ви благодаря.

В мига, когато токовете на стареца се скриха зад вратата на Голямата зала, Хари се втурна нагоре по мраморното стълбище, завтече се по коридорите толкова бързо, че портретите, които подминаваше, замърмориха с укор, изкачи още няколко етажа и накрая влетя като хала през двойната врата на болничното крило, при което Мадам Помфри се разпищя уплашено — тъкмо сипваше с лъжичка някаква яркосиня течност в устата на Монтагю.

— Какво правиш, Потър?

— Трябва да видя професор Макгонъгол — обясни запъхтян Хари, а въздухът, който си беше поел, направо раздра белите му дробове. — Незабавно… спешно е!

— Тя не е тук, Потър — отвърна тъжно Мадам Помфри. — Сутринта я преместиха в „Свети Мънго“. Четири зашеметяващи заклинания право в гърдите на нейната възраст! Истинско чудо е, че не са я умъртвили.

— Значи… я няма тук? — възкликна стъписано момчето.

Точно отвън удари звънецът и Хари чу в далечината обичайното суетене на учениците, които започваха да се изсипват по коридорите горе и долу. Той стоеше вцепенен и гледаше Мадам Помфри. Вътре у него се надигна ужас.

Не бе останал никой, на когото да каже. Дъмбълдор си беше отишъл, Хагрид също, Хари обаче се беше надявал, че професор Макгонъгол ще бъде тук, избухлива и непреклонна, но винаги някъде наблизо, винаги сигурна и надеждна…

— Не се учудвам, че си потресен, Потър — поде Мадам Помфри с някакво яростно одобрение върху лицето. — Сякаш някой от тях би се престрашил да направи зашеметяващо заклинание на Минерва Макгонъгол посред бял ден, като я гледа очи в очи! Малодушие, ето какво е това… жалко малодушие… Ако не се боях какво ще стане с вас, учениците, без мен, щях да напусна в знак на протест.

— Да — промълви объркан Хари.

Той излезе от болничното крило като слепец и блъскан от множеството, застана в гъмжащия от народ коридор, а паниката го задушаваше като отровен газ и главата му се замая. Той не знаеше какво да прави…

„Рон и Хърмаяни“, подсказа глас вътре в главата му.

Пак се затича, като изблъскваше учениците от пътя си и не забелязваше гневните им възгласи. Върна се на бегом два етажа по-долу и излезе в горния край на мраморното стълбище, когато забеляза, че двамата му приятели бързат към него.

— Хари! — извика веднага Хърмаяни, която изглеждаше много уплашена. — Какво стана? Добре ли си? Болен ли си?

— Къде беше? — попита Рон.

— Елате с мен — рече бързо Хари. — Елате, трябва да ви кажа нещо.

Поведе ги по коридора на първия етаж, като надзърташе през вратите. Накрая намери празна класна стая, втурна се вътре и веднага щом Рон и Хърмаяни влязоха, затвори вратата и извърнат с лице към приятелите си, се облегна на нея.

— Волдемор е заловил Сириус.

— Какво?

— Откъде…

— Видях го. Когато заспах на изпита.

— Но… къде? Как? — възкликна Хърмаяни с пребледняло лице.

— Не знам как — отвърна Хари. — Но знам точно къде. В отдел „Мистерии“ има стая, пълна с рафтове, по които са наредени малки кристални топки, и там, в края на ред деветдесет и седми… Волдемор се опитва да използва Сириус и той да му донесе каквото му трябва… изтезава го… каза, че накрая ще го убие!

Хари усети, че гласът и коленете му треперят. Отиде до един от чиновете, приседна и се опита да се овладее.

— Как ще проникнем там? — попита ги той.

Известно време те мълчаха. После Рон каза:

— Да… да проникнем къде?

— В отдел „Мистерии“, за да освободим Сириус — каза на висок глас Хари.

— Ама… Хари… — пророни унило Рон.

— Какво? Какво? — викна той.

Не проумяваше защо са го зяпнали, сякаш иска от тях нещо неразумно.

— Хари — поде доста уплашено Хърмаяни, — ъъъ… как… как Волдемор е проникнал в Министерството на магията, без никой да го усети?

— Откъде да знам? — ревна той. — Въпросът е как ние ще проникнем вътре!

— Но… помисли, Хари — пристъпи към него момичето, — сега е пет следобед… Министерството на магията е пълно с хора, които работят там… как Волдемор и Сириус са влезли, без да ги видят? Хари… те вероятно са двамата най-издирвани магьосници по света… Нима смяташ, че са могли да проникнат незабелязано в сграда, пълна с аврори?

— Не знам, може би Волдемор е използвал мантия невидимка, нещо от този род! — изкрещя Хари. — А и когато съм ходил в отдел „Мистерии“, той винаги е бил съвсем безлюден…

— Ти, Хари, не си и стъпвал там — прошепна Хърмаяни. — Само си сънувал, че си ходил!

— Това не са обикновени сънища! — кресна в лицето й момчето, след което, стана и на свой ред пристъпи към нея. Идеше му да я разтърси. — Как тогава ще обясниш онова с бащата на Рон, какво беше то, откъде бях разбрал какво му се е случило?

— Прав е — прошепна Рон и погледна Хърмаяни.

— Но това е… това е направо немислимо! — рече отчаяна тя. — Хари, как Волдемор е заловил Сириус, при положение че той през цялото време е бил на площад „Гримолд“?

— Сириус може да не е издържал и да е поизлязъл на чист въздух — вметна притеснен Рон. — От цяла вечност му се иска отчаяно да се махне от оная къща…

— Но защо — упорстваше Хърмаяни, — защо Волдемор ще реши да използва точно Сириус, за да се добере, до оръжието, каквото и да е то?

— Нямам представа, може да има куп причини — викна й Хари. — Може би Сириус просто е от хората, които Волдемор няма нищо против да пострадат…

— Знаете ли, току-що се сетих нещо — оповести приглушено Рон. — Братът на Сириус е бил смъртожаден, нали така? Може би той е разкрил на Сириус тайната как да се добере до оръжието!

— Ами да… и точно заради това Дъмбълдор държи през цялото време Сириус под ключ! — съгласи се Хари.

— Вижте какво, съжалявам — подвикна Хърмаяни, — но и двамата говорите безсмислици, освен това не разполагаме с никакви доказателства, с доказателства, че Волдемор и Сириус дори са там…

— Хари ги е видял, Хърмаяни! — нахвърли се срещу нея Рон.

— Добре, де — поуплаши се тя, но си остана все така непреклонна, — просто бях длъжна да ви кажа…

— Какво?

— Ти… не те критикувам, Хари! Но ти… някак… мисълта ми е… не ти ли се струва, че… че все ти се иска да спасяваш някого? — попита тя.

Той я зяпна.

— В какъв смисъл все ми се иска да спасявам някого?