— Пренесоха я в замъка, видяхме през прозореца в спалното помещение — съобщи Колин Крийви. — Не изглеждаше много добре.
— Мадам Помфри ще я вдигне на крака — отсече Алиша Спинет. — Винаги досега се е справяла.
Наближаваше четири призори, когато общата стая се опразни. На Хари изобщо не му се спеше, преследваше го образът на Хагрид, който бе хукнал в мрака. Беше толкова ядосан на Ъмбридж, че не се сещаше за наказание, което да е достатъчно тежко, макар че предложението на Рон да нахранят с нея касетка прегладнели раконоги огнемети си имаше своите достойнства. Унесе се с мисълта за какви ли не страховити отмъщения и когато три часа по-късно стана от леглото, определено не се чувстваше отпочинал.
Последният им изпит — по история на магията, — щеше да се състой чак следобед. На Хари много му се искаше след закуска да си легне отново, но беше разчитал на сутринта, за да си преговори за последен път, ето защо седна при прозореца в общата стая и подпрял с ръце главата си, хвърли всички усилия да не задреме, докато четеше някои от записките във високата близо метър купчина, с които Хърмаяни му беше услужила.
В два следобед петокурсниците влязоха в Голямата зала и заеха местата си пред въпросите за изпита, захлупени върху чиновете. Хари се чувстваше изтощен. Искаше всичко това да приключи и той да се наспи. На другия ден смятаха с Рон да отидат на игрището по куидич, за да се насладят на освобождението от изпитите и той да направи едно-две кръгчета с метлата на приятеля си.
— Обърнете листовете с въпросите — прикани от предната част на залата професор Марчбанкс и завъртя огромния пясъчен часовник. — Можете да започвате.
Хари се вторачи в първия въпрос. Минаха няколко секунди, докато осъзнае, че не е разбрал и дума от него. При един от високите прозорци жужеше оса, която го разсейваше. Най-сетне той започна да пише мъчително бавно отговора.
Установи, че му е много трудно да си спомни имената и че постоянно бърка датите. Направо пропусна четвъртия въпрос („Как според вас законите за магическите пръчки са допринесли за потушаването и ограничаването на бунтовете на таласъмите през осемнайсети век?“) с мисълта, че накрая, ако му остане време, ще се върне на него. Опита да отговори на петия въпрос („Как Указът за секретност е бил нарушен през 1749 година и какви мерки са били взети това да се предотврати в бъдеще?“), но го загриза досадното съмнение, че е пропуснал доста важни неща — имаше чувството, че някъде в цялата история се появяват и вампири.
Затърси нататък въпрос, на който със сигурност може да отговори, и очите му светнаха при вида на десетия: „Опишете обстоятелствата, довели до учредяването на Международната конфедерация на магьосниците, и обяснете защо магьосниците от Лихтенщайн са отказали да се присъединят към нея“.
„Това го знам“, помисли Хари, макар че умът му беше вял и муден. Представяше си заглавието, написано с почерка на Хърмаяни: „Учредяване на Международната конфедерация на магьосниците…“ тъкмо сутринта беше чел записките й.
Започна да пише, като от време на време вдигаше глава да погледне големия пясъчен часовник върху катедрата до професор Марчбанкс. Седеше точно зад Парвати Патил, чиято дълга черна коса се спускаше чак под облегалката на стола. Един-два пъти се усети, че се е загледал в златистите светлинки, проблясващи по косата всеки път, щом момичето преместеше леко глава. Хари също тръскаше глава, за да се съсредоточи.
„Пръв върховен магьосник в Международната конфедерация на магьосниците е Пиер Бонакор, но назначаването му е оспорено от магьосниците в Лихтенщайн, защото…“
Перата дращеха по пергаментите наоколо като плъхове, които сноват и ровят дупка. Слънцето бе напекло тила на Хари. Какво ли беше направил Бонакор, че да разсърди магьосниците от Лихтенщайн? На Хари му се струваше, че е нещо, свързано с троловете… Той отново погледна невиждащо главата на Парвати. Ако можеше да приложи легилимантика и да отвори отзад на тила й прозорче, за да види какво толкова са направили троловете, за да скарат Пиер Бонакор е лихтенщайнци…
Затвори очи и зарови лице в дланите си, пламтящо червеното на клепачите му стана тъмно и хладно… точно така, Бонакор е искал да спре лова на тролове и да им даде права… но Лихтенщайн си е имал неприятности с племе особено кръвожадни планински тролове…
Отвори очи и при вида на ослепително белия пергамент те засмъдиха и се насълзиха. Хари написа бавно два реда за троловете, после прочете какво се е получило дотук. Не му се стори много изчерпателно и подробно, а той беше сигурен, че Хърмаяни е изписала страници и страници за конфедерацията.
Пак затвори очи в опит да ги види и да си спомни… първото заседание на конфедерацията се е състояло във Франция, да, това вече го беше написал…
Таласъмите са се опитали да присъстват, но са били прогонени… беше написал и това…
И никой от Лихтенщайн не бе пожелал да отиде…
„Мисли“, каза си Хари, както държеше лице между дланите си, а перата наоколо пишеха шеметно сякаш безкрайни отговори, докато пясъкът изтичаше на тънка струйка в часовника отпред…
Хари отново вървеше по студения тъмен коридор, водещ към отдел „Мистерии“, стъпваше с твърда целеустремена крачка, от време на време се затичваше, решен най-после да стигне закъдето е тръгнал… както обикновено, черната врата отпред се отвори широко и той се озова в кръглата стая с многото врати…
Мина по каменния под, влезе през втората врата… петна танцуваща светлина по стените и долу по земята, странен механичен шум, но Хари няма време да ги разглежда, трябва да бърза…
Притича последните няколко крачки до третата врата, и тя като другите се разтвори…
Той отново се озова в помещението, голямо като катедрала, пълно с рафтове и със стъклени кълба… сега сърцето му биеше много бързо… този път щеше да стигне… излезе при номер деветдесет и седми, зави наляво и забърза по пътеката между две редици…
Но на пода чак в дъното се мержелееше нещо, черен силует, мърдащ долу като ранен звяр… Стомахът на Хари се сви от страх… и вълнение…
От устата му се разнесе глас, пронизителен и студен, глас, лишен от всякаква човешка доброта…
— Вземи го и ми го донеси… свали го, хайде… аз не мога да го докосвам… но ти можеш…
Черният силует на пода се пораздвижи. Хари видя бяла ръка с дълги пръсти, която стискаше насочена магическа пръчка — своята ръка… чу пронизителния студен глас, който изрече:
—
Мъжът на пода нададе болезнен писък, опита да се изправи, но пак се свлече и се загърчи. Хари се смееше. Вдигна пръчката, проклятието бе развалено, фигурата простена и остана да лежи неподвижно.
— Лорд Волдемор чака…
Много бавно, с треперещи ръце, мъжът на земята поизправи на няколко сантиметра рамене и вдигна глава. Лицето му беше окървавено и изпито, изкривено от болка, но въпреки това сурово и предизвикателно…
— Ще се наложи да ме убиеш — пророни Сириус.
— Накрая безспорно ще направя и това — отвърна студеният глас. — Но първо ще ми го донесеш, Блек… смяташ, че досега си изпитвал болка? Помисли отново… разполагаме с доста часове, никой не може да чуе писъците ти…
Някой обаче изпищя, когато Волдемор пак насочи магическата пръчка… някой изкрещя, люшна се настрани от топлия чин и падна на студения каменен под. Хари се удари в земята и се събуди все така с викове, белегът му пламтеше, а Голямата зала наоколо направо се взриви.
Глава трийсет и втора
От огъня
— Няма да отида… не ми трябва болничното крило… не искам…
Не спираше да говори, докато се мъчеше да се отскубне от професор Тофти, който под вторачените погледи на учениците наоколо му бе помогнал да излезе във Входната зала и сега го наблюдаваше много угрижено.
— Аз… добре съм, г-господине — изпелтечи Хари и изтри потта по челото си. — Наистина… само съм заспал… сънувах кошмар…
