Хари Потър и Орденът на феникса

телескопите и се извърнаха към къщурката на Хагрид.

Професор Тофти се покашля сухо.

— Опитайте да се съсредоточите, момчета и момичета! — рече той тихо.

Повечето ученици отново се обърнаха към телескопите. Хари погледна наляво. Хърмаяни се беше втренчила като омагьосана в колибата на Хагрид.

— Хм… остават двайсет минути — съобщи професор Тофти.

Хърмаяни подскочи и веднага се зае отново със звездната карта, а Хари погледна своята и видя, че вместо Венера е написал Марс. Наведе се да го поправи.

Откъм парка се чу силно ТРЯС. Мнозина извикаха „Ох!“, понеже в бързината да видят какво става долу си бяха блъснали лицата в телескопите.

Вратата на Хагрид се беше отворила рязко и в светлината, бликнала от къщурката, те го видяха съвсем ясно: едър силует, който крещеше и размахваше юмруци, заобиколен от шестима души. Ако се съди от насочените към него тънки нишки червена светлина, те се опитваха да го зашеметят със заклинания.

— Не! — извика Хърмаяни.

— Това, миличка, е изпит! — възнегодува професор Тофти.

Но никой вече не обръщаше и най-малко внимание на звездните карти. Около колибата още прелитаха струи червена светлина, които обаче сякаш отскачаха от Хагрид, а той продължаваше да стои прав и доколкото Хари можеше да види, да се съпротивлява. Паркът се огласяше от викове и крясъци, мъжки глас изрева:

— Вразуми се, Хагрид!

Хагрид изръмжа:

— Друг път ще се вразумя, няма да ме хванеш току-така, Долиш!

Хари забеляза дребния силует на Фанг, който се мъчеше да защити господаря си и постоянно налиташе на обкръжилите го магьосници, докато накрая не го застигна зашеметяващо заклинание, от което той се свлече повален на земята: Хагрид ревна от ярост, вдигна злосторника във въздуха и го метна, а мъжът отхвръкна поне на три метра и не се изправи повече. Хърмаяни ахна, закрила уста и с двете си ръце, Хари се извърна към Рон и видя, че и той изглежда уплашен. Дотогава никой от тях не беше виждал Хагрид наистина разярен.

— Погледнете! — изписка Парвати.

Беше се надвесила над перилата и сочеше долу към входната врата на замъка, която отново се беше отворила, а по тъмната морава пак се плисна светлина и през тревата се плъзна самотна дълга черна сянка.

— Хайде! Остават ви само шестнайсет минути! — подкани разтревожен професор Тофти.

Никой обаче не му обърна внимание: всички гледаха човека, завтекъл се към битката при колибата на Хагрид.

— Как смеете! — изкрещя, както тичаше, сянката. — Как смеете!

— Макгонъгол! — прошепна Хърмаяни.

— Оставете го на мира! Оставете го, ви казвам! — екна в тъмнината гласът на професор Макгонъгол. — На какво основание го нападате? Той не е направил нищо, нищо, с което да заслужи такава…

Хърмаяни, Парвати и Лавендър изпискаха едновременно. Силуетите около колибата бяха изстреляли към професор Макгонъгол най-малко четири червени зашеметяващи лъча. Някъде по средата на пътя между колибата и замъка те се удариха в нея и за миг тя сякаш засия отвътре със зловеща червена светлина, после изхвърча във въздуха и се строполи на земята, където се просна и не помръдна.

— Всемогъщи горгони! — извика професор Тофти, който също беше забравил напълно за изпита. — Дори не я предупредиха. Възмутително поведение.

— СТРАХЛИВЦИ! — ревна Хагрид и гласът му долетя съвсем ясно до върха на обсерваторията, а вътре в замъка отново примигаха светлини. — ПРОКЛЕТИ СТРАХЛИВЦИ! НА ВИ… НА ВИ…

— Майчице! — простена Хърмаяни.

Хагрид замахна два пъти с широко движение към най-близките нападатели и те веднага се свлякоха, от което можеше да се съди, че са изпаднали в безсъзнание. Хари видя как Хагрид се превива одве и си помисли, че най-после някое от заклинанията го е покосило. Но за всеобща изненада след миг Хагрид отново се изправи с нещо като чувал на гръб й Хари се досети, че е метнал през раменете си безжизненото тяло на Фанг.

— Заловете го, заловете го! — изпищя Ъмбридж, но единственият й оцелял помагач очевидно не изгаряше от желание да влиза в обсега на юмруците на Хагрид и дори заотстъпва назад толкова бързо, че се препъна в един от припадналите си колеги и също се просна на земята.

Хагрид се обърна и както носеше около врата си Фанг, хукна да бяга. Ъмбридж запрати по него последно зашеметяващо заклинание, ала не улучи, а Хагрид, който тичаше презглава към портата в далечината, се скри в мрака.

Настъпи трепетно мълчание, продължило цяла минута, всички гледаха с отворени уста към парка. Сетне прозвуча тихият глас на професор Тофти:

— Хм… остават ви пет минути.

Макар че Хари беше запълнил само две трети от картата си, му се прииска отчаяно изпитът да приключи. Когато накрая дойде този миг, тримата с Рон и Хърмаяни натикаха набързо телескопите в калъфите и се втурнаха надолу по витата стълба. Никой от учениците не си легна, всички обсъждаха развълнувани един през друг в долния край на стълбището онова, на което току-що бяха станали свидетели.

— Зла жена! — рече задъхана Хърмаяни, която беше толкова вбесена, че едвам говореше. — Да се опита да издебне Хагрид посред нощ!

— Очевидно е искала да избегне още една сцена като тази с Трелони — отбеляза дълбокомислено Ърни Макмилан, който се беше промушил през насъбралите се, за да дойде при тях.

— Хагрид им натри носовете, а! — възкликна Рон, но по-скоро разтревожен, отколкото възхитен. — Защо ли всички заклинания отскачаха от него?

— Заради великанската кръв — отговори с треперещ глас Хърмаяни. — Не е никак просто да зашеметиш със заклинание великан, и те като троловете са много издръжливи… Но клетата професор Макгонъгол… четири зашеметяващи лъча право в гърдите, а тя не е много млада, нали?

— Ужас, ужас! — завайка се Ърни и заклати тежко глава. — Е, аз ще си лягам. Лека нощ на всички.

Хората наоколо се разотиваха, като продължаваха да обсъждат развълнувано онова, което току-що бяха видели.

— Поне не заловиха Хагрид и не го пратиха в Азкабан — отбеляза Рон. — Подозирам, че е отишъл при Дъмбълдор.

— Сигурно — съгласи се Хърмаяни, която беше на път да се разплаче. — О, наистина е ужасно, мислех, че Дъмбълдор ще се завърне скоро, а вместо това сега изгубихме и Хагрид.

Прибраха се посърнали в общата стая на „Грифиндор“ и я намериха пълна. Суматохата долу в парка беше събудила мнозина, побързали да вдигнат от сън и приятелите си. Шеймъс и Дийн, които бяха дошли преди Хари, Рон и Хърмаяни, разказваха на всички какво са видели и чули от върха на астрономическата обсерватория.

— Но защо ще уволнява точно сега Хагрид? — попита Анджелина Джонсън и поклати глава. — Той не е като Трелони, тази година преподава много по-добре!

— Ъмбридж мрази получовеците — отвърна горчиво Хърмаяни, като се свлече на едно от креслата. — Още от самото начало се опитва да отстрани Хагрид.

— И смяташе, че точно той и подхвърля душковци в кабинета — намеси се и Кейти Бел.

— О, не! — възкликна Лий Джордан и закри устата си с длан. — Аз й ги пусках душковците. Фред и Джордж ми оставиха два-три, вкарвах ги с левитация през прозореца.

— И без душковци щеше да го уволни — отбеляза Дийн. — Той беше много близък с Дъмбълдор.

— Така си е — потвърди Хари и се отпусна на креслото до Хърмаяни.

— Надявам се само професор Макгонъгол да не е пострадала — рече през сълзи Лавендър.