Хари Потър и Орденът на феникса

— Сега ли? — стъписа се Хърмаяни.

— Естествено, че сега — подвикна ядосан той. — Ти какво си мислеше, че ще чакаме след вечерята ли? Хърмаяни, Сириус го изтезават именно сега!

— Аз… добре — каза тя отчаяна. — Иди да вземеш мантията невидимка и ще се срещнем в края на коридора на Ъмбридж, чу ли?

Хари не отговори, изскочи като стрела от стаята и тръгна да си проправя път през навалицата отвън. Два етажа по-горе срещна Шеймъс и Дийн, които го поздравиха весело и му съобщиха, че смятали да празнуват чак до сутринта в общата стая края на изпитите. Хари почти не ги чу. Прекатери се през дупката зад портрета, а те продължиха да спорят колко точно закупени на черно бирени шейка им трябват и забелязаха, че Хари не е при тях, чак когато, скрил на сигурно в чантата мантията невидимка и ножа на Сириус, той отново излезе от дупката.

— Хари, ще се включиш ли с два-три галеона? Харолд Дингъл обеща да ни продаде малко Огнено уиски…

Но той пак се бе завтекъл по коридора и след две-три минути скочи от последните няколко стъпала, за да се върне при Рон, Хърмаяни, Джини и Луна, които стояха плътно един до друг в дъното на коридора на Ъмбридж.

— Взех ги — съобщи задъхан. — Е, готови ли сте да тръгваме?

— Да — прошепна Хърмаяни точно когато покрай тях мина групичка шумни шестокурсници. — И така, ти, Рон… отиваш и отвеждаш по-надалеч Ъмбридж… Джини, Луна, започвайте да отклонявате хората от коридора… Ние с Хари ще си сложим мантията невидимка и ще изчакаме, докато хоризонтът е чист…

Рон се отдалечи, яркочервената му коса се виждаше чак от другия край на коридора, през това време не по-малко огнената глава на Джини, следвана бавно от русата на Луна, се понесе в обратната посока между блъскащите се ученици наоколо.

— Ела насам — промълви Хърмаяни и дръпна Хари при себе си в една ниша, където грозната каменна глава на някакъв средновековен магьосник си мърмореше от колоната. — Сигурен ли си… сигурен ли си, Хари, че си добре? Още си много блед.

— Добре съм — отвърна той кратко и измъкна от чантата мантията невидимка.

Всъщност го болеше белегът, но не толкова силно, та той да реши, че Волдемор е нанесъл на Сириус смъртоносен удар… беше го прорязвал много по-силно, когато Волдемор наказваше Ейвъри…

— Готово — рече той и метна мантията невидимка така, че да покрива и двамата, после наостриха уши, за да чуват не само статуята отпред, която пелтечеше на латински.

— Не може да минавате оттук! — викаше Джини на тълпата. — Не, съжалявам, налага се да заобиколите по въртящата се стълба, точно тук някой е пуснал газ удушвач…

Чуваха как учениците недоволстват, някой подвикна сприхаво:

— Не виждам никакъв газ.

— Защото е безцветен — обясни убедително с отчаян глас Джини, — но щом толкова държиш да минеш точно оттук, нямам нищо против, тъкмо трупът ти ще ни послужи за доказателство пред следващия глупак, който не разбира от дума.

Лека-полека тълпата оредя. Вестта за газа удушвач явно се беше разпространила, учениците вече и не припарваха насам. Когато накрая районът наоколо беше чист, Хърмаяни каза тихо:

— Според мен по-пусто няма да стане, хайде да вървим, Хари.

Тръгнаха под прикритието на мантията невидимка. Луна стоеше с гръб към тях в другия край на коридора. Докато подминаваха Джини, Хърмаяни прошепна:

— Браво на теб… и не забравяй сигнала!

— Какъв сигнал? — смотолеви Хари, когато наближиха вратата на Ъмбридж.

— Ще запеят гръмко „Уизли, ти си нашият цар!“, ако видят, че Ъмбридж се задава — отговори Хърмаяни точно когато Хари пъхна острието на ножа, даден му от Сириус, в процепа между вратата и стената.

Ключалката изщрака и те влязоха в кабинета.

Отвратителните котета се припичаха на късното следобедно слънце, което падаше върху чиниите, но иначе кабинетът беше притихнал и пуст, както последния път. Хърмаяни въздъхна дълбоко от облекчение.

— Мислех, че след втория душко може би е направила допълнителна защита.

Свалиха мантията невидимка, Хърмаяни забърза към прозореца, застана така, че да не я виждат отдолу, и се взря с насочена магическа пръчка към парка. Хари се спусна към камината, грабна кутийката с летежна пудра и метна в огъня една щипка, при което лумнаха изумрудени пламъци. Застана бързо на колене, пъхна глава в танцуващия огън и извика:

— Площад „Гримолд“ номер дванайсет.

Главата му се завъртя, сякаш току-що е слязъл от влакче на ужасите, макар че коленете му си останаха залепени за студения под в кабинета. Беше стиснал очи, за да не му влиза пепелта, която се носеше на вихрушка, а когато въртенето спря, отново ги отвори и видя пред себе си дългата студена кухня на площад „Гримолд“.

Там нямаше никого. Хари го беше очаквал, но не бе подготвен за приливната вълна парещ страх и паника, която се плисна в стомаха му при вида на пустото помещение.

— Сириус! — извика той. — Тук ли си, Сириус?

Гласът му прокънтя из кухнята, но отговор не последва. Разнесе се само тихо шумолене като от влачене на крака вдясно от огнището.

— Кой е там? — попита Хари.

Дали не беше мишка?

Пред него с бавна стъпка изникна домашният дух Крийчър. Изглеждаше изключително радостен, макар че явно наскоро си беше наранил и двете ръце, които сега бяха в бинтове.

— В огъня е главата на онова момче, на Потър — съобщи Крийчър на празната кухня, като от време на време стрелкаше предпазливо Хари с очи, в които неизвестно защо се четеше ликуване. — Крийчър недоумява какво ли търси тук.

— Къде е Сириус, Крийчър? — попита Хари.

Домашното духче нададе хриплив кикот.

— Господарят излязъл, Хари Потър.

— Къде отиде? Къде отиде, Крийчър?

Той само се изсмя.

— Предупреждавам те! — закани се Хари, макар и да съзнаваше, че в това положение едва ли има възможност да накаже Крийчър. — А Лупин? Лудоокия? Някой, някой от тях тук ли е?

— Няма никого освен Крийчър! — оповести победоносно той и след като обърна гръб на Хари, се запъти бавно към вратата в дъното на кухнята. — Крийчър смята да си побъбри с господарката, ами да, отдавна не е имал случай, господарят на Крийчър го държал далеч от нея…

— Къде отиде Сириус? — подвикна Хари след домашното духче. — В отдел „Мистерии“ ли отиде, Крийчър?

Духчето спря като заковано. През гората крака на столовете отпред Хари виждаше само плешивия му тил.

— Господарят не съобщава на клетия Крийчър къде ходи — отвърна тихо духът.

— Но ти знаеш! — кресна Хари. — Нали? Знаеш къде е!

За миг настъпи мълчание, после Крийчър се закиска по-силно и от преди.

— Господарят няма да се върне от отдел „Мистерии“! — заяви той победоносно. — Крийчър и господарката отново са сами!

Пак затътрузи нозе и се скри зад вратата на коридора.

— Ах, ти!…

Но преди да е изрекъл дори и една ругатня или обида, Хари усети на темето си страшна болка, нагълта се с пепел, задави се и почувства, че някой го тегли обратно през пламъците, докато ужасяващо внезапно не се озова пред широкото бледо лице на професор Ъмбридж, която го беше издърпала за косата от огъня и сега огъваше врата му назад, сякаш за да му пречупи гръкляна.

— Вие какво си въобразявате — изсъска тя и продължи да извива врата му още повече, та сега той