Във въздуха политнаха въжета като дебели змии, които се омотаха здраво около тялото на кентавъра и пристегнаха ръцете му, а той ревна от гняв и се вдигна на задни крака, като се опита да се освободи. Останалите кентаври се спуснаха напред.
Хари сграбчи Хърмаяни, повали я на земята и долепил лице до пръстта долу, изживя миг на ужас, когато край него задумкаха копита, ала кентаврите ги прескачаха и ги заобикаляха с гневни крясъци и рев.
— Нееееее! — чу той писъка на Ъмбридж. — Неееее… аз съм първи заместник-министър, не можете… пуснете ме, добичета… нееее!
Хари видя как блясва червена светлина и разбра, че Ъмбридж се е опитала да зашемети с магия един от кентаврите, а после тя нададе много силен вой. Момчето понадигна на няколко сантиметра глава: сграбчил директорката откъм гърба, Бейн я вдигна високо във въздуха, докато тя се гърчеше и пищеше от уплаха. Магическата пръчка падна от ръката й на земята и сърцето на Хари подскочи. Само ако можеше да я достигне…
Но докато се пресягаше към пръчката, копитото на един от кентаврите се стовари върху нея и я счупи точно на две.
— И така! — изръмжа в ухото му глас, изневиделица към него се протегна дебела космата ръка и го дръпна да стане. Хърмаяни също беше изправена на крака.
Над понеслите се разноцветни гърбове и глави на кентаврите Хари видя как Бейн отнася през дърветата Ъмбридж. Тя не спираше да пищи, ала гласът й заглъхваше все повече и повече, докато накрая вече не се чуваше през тропота на копитата край тях.
— А тези тук? — попита сивият кентавър със свирепо лице, който държеше Хърмаяни.
— Те са невръстни — отвърна провлачен тъжен глас някъде отзад. — Не нападаме жребчета.
— Точно те я доведоха, Ронън — възрази кентавърът, стиснал тъй силно Хари. — И не са чак толкова невръстни… този тук скоро ще стане мъж.
Той разтресе Хари за яката на мантията.
— Много ви моля — проплака тихо Хърмаяни, — много ви моля, не ни нападайте, ние не мислим като нея, не сме чиновници от Министерството на магията! Дойдохме само защото се надявахме да я прогоните.
От изражението на сивия кентавър, който държеше приятелката му, Хари веднага разбра, че с тези думи тя е допуснала ужасна грешка. Сивият кентавър отметна глава, тропна яростно със задни крака и ревна:
— Видя ли, Ронън? Вече са придобили наглостта на своето племе! Така значи, искали сте да ви свършим мръсната работа, нали, човешко момиче? Трябвало е да ви бъдем слуги, да отпъдим като покорни хрътки вашите врагове!
— Не! — изписка вцепенена Хърмаяни. — Много ви моля… не исках да кажа това! Просто се надявах, че… че ще ни помогнете…
Но с всяка нова дума като че влошаваше положението още повече.
— Ние не помагаме на човеци! — изръмжа кентавърът, който държеше Хари, и го стисна още по-здраво, като отстъпи малко назад, така че краката на момчето тутакси се отлепиха от земята. — Ние сме волно племе и се гордеем с това. Няма да допуснем да си тръгнете оттук, та после да се хвалите, че сме изпълнили заповедите ви!
— Изобщо няма да казваме такова нещо! — викна Хари. — Знаем, че го направихте не защото сме искали ние…
Като че ли обаче не го слушаше никой. Един брадат кентавър отзад изкрещя:
— Дошли са неканени, трябва да си понесат последиците!
Думите му бяха посрещнати с одобрителен рев, а един сиво-кафяв кентавър заяви:
— Нека вървят при жената!
— Нали казахте, че не докосвате и с пръст невинните! — провикна се Хърмаяни, по чието лице вече се стичаха истински сълзи. — Не сме сторили нищо, за да ви нараним, не сме използвали магически пръчки и закани, искаме само да се върнем в училището, много ви моля, пуснете ни…
— Не всички сме като изменника Фирензи, човешко момиче! — кресна сивият кентавър под одобрителното цвилене на събратята си. — Може би сте си мислели, че сме някакви красиви говорещи коне! Ние сме древен народ, няма да търпим магьоснически набези и обиди! Не признаваме вашите закони, нито върховенството ви, ние сме…
Но така и не чуха какво още са кентаврите, защото точно тогава от края на поляната екна трясък, толкова силен, че се обърнаха всички: Хари, Хърмаяни и петдесетте кентавъра, запълнили пространството наоколо. Кентавърът, който държеше Хари, го пусна на земята, понеже ръцете му се стрелнаха към лъка и колчана със стрелите. Хърмаяни също бе оставена да се свлече и Хари забърза към нея точно когато два дебели дънера се раздалечиха зловещо и в пролуката между тях се появи чудовищното туловище на великана Гроп.
Кентаврите най-отпред се дръпнаха и се блъснаха в събратята си отзад, поляната се бе превърнала в гора от лъкове и стрели, които чакаха да бъдат изстреляни и сочеха до една нагоре, към огромното сивкаво лице, надвиснало над тях под балдахина на гъстите клони. Кривата уста на Гроп беше зейнала глупаво, в полумрака проблясваха жълтите му зъби, големи колкото тухли, мътните му очи с цвят на кал се бяха присвили — великанът се взираше в тварите в краката си. И от двата му глезена се влачеха разкъсани въжета.
Той отвори още по-широко уста.
— Хагър.
Хари не знаеше какво означава това „хагър“ и на какъв език е, а и не го вълнуваше — гледаше ходилата на Гроп, дълги почти колкото цялото тяло на момчето. Хърмаяни го стисна здраво за ръката, а кентаврите бяха притихнали и се бяха вторачили във великана, чиято огромна кръгла глава се клатеше насам-натам, докато той продължаваше да се взира сред тях, сякаш търси нещо, което си е изпуснал.
—
— Махай се оттук, великане! — провикна се Магориан. — Не си добре дошъл сред нас.
Тези думи явно не направиха никакво впечатление на Гроп. Той се понаведе (ръцете на кентаврите върху лъковете се изопнаха), после ревна:
— ХАГЪР!
Някои от кентаврите изглежда се притесниха. Хърмаяни обаче ахна.
— Хари! — прошепна тя. — Според мен той се опитва да каже „Хагрид“!
Точно в този миг Гроп ги зърна — единствените две човешки същества сред море от кентаври. Наведе с още две-три педи глава и се вторачи в тях. Хари усети как Хърмаяни се разтреперва, когато Гроп отново зейна и рече с гърлен тътнещ глас:
— Хърми.
— Майко мила — възкликна момичето и се вкопчи в ръката на Хари толкова силно, че тя започна да изтръпва. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. — Той… той ме помни!
— ХЪРМИ! — ревна пак Гроп. — КЪДЕ ХАГЪР?
— Не знам — изписка ужасена тя. — Съжалявам, Гроп, не знам!
— ГРОП ИСКА ХАГЪР!
Една от месестите ръце на великана посегна надолу. Хърмаяни нададе истински писък, изтича няколко крачки назад и падна. След като нямаше магическа пръчка, Хари се приготви да удря, да рита, да хапе, да прави каквото и да е, когато ръката замахна към него и повали един снежнобял кентавър.
Кентаврите сякаш бяха чакали само това: когато протегнатите пръсти на Гроп бяха на педя от Хари, във въздуха към великана се понесоха петдесет стрели, които се посипаха по огромното му лице. Той ревна от болка и гняв, изправи се и затърка с грамадни ръце лицето си, като чупеше стрелите, но забиваше още по- надълбоко върховете им. Виеше и тъпчеше с огромни ходила, а кентаврите се пръснаха кой накъдето види. По Хари се посипаха едри като камъчета капки великанска кръв, когато той издърпа Хърмаяни да стане и двамата хукнаха презглава към прикритието на дърветата. Щом се шмугнаха сред тях, погледнаха назад: с окървавено лице Гроп замахваше слепешката, за да хване кентаврите, които отстъпиха в безредие и препуснаха през дърветата в другия край на поляната. Хари и Хърмаяни гледаха как Гроп надава поредния яростен вик и се спуска да ги гони, като събаря по пътя си още и още дървета.
