близкият тестрол го ближеше по ръкава, още влажен от кръвта на Гроп.
— Добре — рече той, беше му хрумнало нещо, — ние с Рон ще яхнем тези и ще тръгнем напред, а Хърмаяни ще остане с вас да привлече още тестроли…
— Няма да оставам — вбеси се тя.
— Не е и нужно — усмихна се Луна. — Вижте, идват още… вие двамата явно доста миришете…
Хари се извърна: през дърветата се промушваха най-малко шест-седем тестрола, които бяха притиснали плътно до телата си огромни кожести криле, очите им блестяха в мрака. Сега вече той нямаше оправдание.
— Добре — рече ядосано, — всеки да хваща по един и да го яхва.
Глава трийсет и четвърта
Отдел „Мистерии“
Хари намота около ръката си гривата на най-близкия тестрол, стъпи с единия крак на пъна до него и се покатери тромаво върху свиления гръб на коня. Той не се възпротиви, само извърна рязко глава с оголени остри зъби и се опита пак да го близне лакомо по мантията.
Забелязал, че може да намести колене точно зад основата на крилете, Хари се почувства по-сигурен и погледна към другите. Невил се беше покачил на следващия тестрол и сега се мъчеше да преметне късия си крак през гърба му. Луна вече беше яхнала странично един от конете и си приглаждаше мантията така, сякаш го прави всеки ден. Рон, Хърмаяни и Джини обаче още стояха като заковани и се взираха с отворени уста.
— Какво има? — възкликна Хари.
— Как да се качим? — попита едва чуто Рон. — Ние не ги виждаме.
— О, лесно е — заяви Луна и след като се плъзна услужливо от гърба на своя тестрол, отиде при Рон, Хърмаяни и Джини. — Елате насам…
Дръпна ги при другите коне, които стояха наблизо, и им помогна един по един да ги яхнат. И тримата бяха изключително притеснени, докато Луна намотаваше около ръцете им гривите на жребците и им обясняваше да се държат здраво, после и тя се върна при своя тестрол.
— Това е лудост — промърмори Рон и плъзна предпазливо свободната си длан напред-назад по врата на коня. — Лудост… да можех поне да го видя…
— По-добре се надявай да си остане невидим — рече мрачно Хари. — Готови ли сме всички?
Останалите кимнаха и той видя как пет чифта колене се стягат под мантиите.
— Добре…
Погледна надолу към черната лъскава глава на тестрола и преглътна.
— Министерството на магията, входът за посетители, Лондон — рече неуверено. — Ъъъ… ако знаете… къде да отидете…
Миг-два неговият тестрол не направи нищо, сетне с широко стремително движение, с което едва не свали на земята ездача си, разпери криле, приклекна бавно и се изстреля толкова шеметно и рязко право нагоре, че се наложи Хари да притисне с все сила ръце и крака към тялото му, за да не се хлъзне към кокалестата му задница. Зажумя и долепи лице до копринената грива на коня, докато се извисяваха вихрено през най-горните клони на дърветата и се насочваха към кървавочервения залез.
Хари не помнеше да се е движил някога толкова бързо: почти без да размахва широки криле, тестролът прелетя над замъка. Хладният въздух шибаше момчето в лицето, то стисна очи срещу свистящия вятър, сетне погледна встрани и видя петимата си другари, които се носеха подире му, долепени възможно най- близо до врата на тестрола, за да се предпазят от попътната струя.
Бяха прелетели над парка в „Хогуортс“, бяха подминали Хогсмийд и Хари виждаше под тях планини и клисури. Когато започна да се свечерява, той забеляза и струпани на едно място светлинки — прелитаха над още и още села, — после и криволичещ път, по който самотна кола пъплеше ли, пъплеше през баирите към дома…
— Колко е странно! — чу той някъде отзад приглушения вик на Рон и си представи какво е да се носиш с шеметна скорост на такава височина, без да виждаш какво те крепи.
Спусна се здрач: небето стана сумрачно лилаво и по него заблещукаха сребърни звездици, а не след дълго ездачите вече се ориентираха само по светлините в мъгълските градове на каква височина се намират и колко бързо се движат. Хари беше обвил здраво ръце около врата на коня и го молеше наум да полети още по-бързо. Колко ли време беше минало, откакто беше видял Сириус да лежи на пода в отдел „Мистерии“? Колко още кръстникът му щеше да устои срещу Волдемор? Единственото, което Хари знаеше със сигурност, бе, че Сириус не е направил каквото Волдемор иска от него и че не е мъртъв. Беше убеден, че и в двата случая е щял да усети с тялото си ликуването на Волдемор или неговата ярост и в белега е щяла да го прободе остра болка точно както в нощта, когато беше нападнат господин Уизли.
Продължаваха да летят в сгъстяващия се мрак, лицето на Хари бе студено и изпръхнало, от силното притискане към хълбоците на тестрола краката му бяха изтръпнали, той обаче не смееше да се намести, за да не се плъзне… от тътнещото свистене на вятъра в ушите си не чуваше нищо, от студения нощен въздух устата му беше суха и премръзнала. Беше загубил всякаква представа колко далеч са стигнали, сега се уповаваше единствено на звяра под него, който продължаваше да се носи устремно нататък в нощта почти без да удря с криле.
Ако бяха закъснели…
„Той е жив, още се съпротивлява, усещам го…“
А ако Волдемор е решил, че Сириус няма да се прекърши…
„Щях да разбера…“
Присви го под лъжичката: главата на тестрола най-неочаквано се бе насочила към земята и Хари се хлъзна няколко сантиметра надолу по врата му. Най-после се снишаваха… Стори му се, че чува някъде зад себе си писък, и се изви опасно, но не видя падащо тяло… явно всички се бяха стъписали точно като него от смяната на посоката.
Сега отвсякъде блестяха яркооранжеви светлини, които се уголемяваха и ставаха по-заоблени, виждаха се покриви на сгради, реки от фарове като светещи очи на насекоми, квадрати от бледожълта светлина, които всъщност бяха прозорци. Изневиделица се спуснаха към паважа и Хари се вкопчи със сетни сили в тестрола, готов за внезапен удар, ала конят докосна тъмната земя леко като сянка, Хари се плъзна от гърба му и огледа улицата: на нея още си стояха препълненият догоре контейнер за отпадъци и на хвърлей от него очуканата телефонна кабина, останали сякаш без цвят под яркия оранжев блясък на уличните лампи.
Рон се приземи малко по-нататък и веднага тупна от тестрола на паважа.
— Никога повече — зарече се той, докато се изправяше. Понечи да се дръпне от коня, но понеже не го виждаше, се блъсна в задницата му и за малко да падне отново. — Никога, никога повече… това беше най- ужасното…
Хърмаяни и Джини кацнаха от двете му страни и се смъкнаха от жребците малко по-леко, отколкото Рон, макар и със същото облекчение, че отново са стъпили на земята, Невил скочи разтреперан, а Луна слезе съвсем плавно.
— Сега къде отиваме? — попита тя Хари учтиво и любопитно, сякаш са тръгнали на екскурзия.
— Ето там — отговори той. Потупа признателно тестрола, поведе забързано останалите към очуканата телефонна кабина и отвори вратата. —
Рон и Джини се пъхнаха покорно вътре, Хърмаяни, Невил и Луна се сместиха зад тях, Хари хвърли един поглед към тестролите, които ровеха за огризки в боклукчийската кофа, и се провря след Луна в кабината.
— Който е най-близо до апарата, да набере шест, две, четири, четири, две! — каза той.
Рон огъна странно ръка, за да достигне шайбата, и докато тя се връщаше с бръмчене на мястото си, в кабината прозвуча студеният женски глас.
— Добре дошли в Министерството на магията. Представете се, ако обичате, и кажете по какъв въпрос идвате.
— Хари Потър, Рон Уизли, Хърмаяни Грейнджър — заизрежда много бързо Хари, — Джини Уизли, Невил Лонгботъм, Луна Лъвгуд… дошли сме да спасим един човек, освен ако министерството не го направи преди
