Хари Потър и Орденът на феникса

нас!

— Благодаря — рече студеният женски глас. — Посетители, вземете, ако обичате, значките, и ги закачете отпред на мантиите си.

В металния улей, откъдето обикновено се връщат монетите, се плъзнаха шест значки. Хърмаяни ги грабна и през главата на Джини ги връчи мълком на Хари, а той погледна най-горната: „Хари Потър, спасителна операция“.

— Посетители, трябва да се явите на гише „Охрана“, където ще бъдете претърсени и ще предадете за регистрация магическите си пръчки. Гишето се намира в дъното на атриума.

— Добре! — каза на висок глас Хари точно когато болката отново го прониза в белега. — Можем ли да тръгваме?

Подът на телефонната кабина се разтресе, тротоарът зад стъклените й стени се надигна и се разстъпи, а тестролите, които ровеха из контейнера, се плъзнаха и се скриха от поглед. Обгърна ги непрогледен мрак и те заслизаха с глухо стържене към дълбините на Министерството на магията.

В краката им блесна лъч мека златиста светлина, който се разшири и се плъзна нагоре по телата им. Хари приклекна и доколкото беше възможно в тясното пространство, насочи магическата пръчка, като се взираше през стъклото да види дали някой ги чака в атриума, той обаче изглеждаше съвсем безлюден. Светлината беше по-слаба, отколкото през деня, в камините по стените не горяха огньове, но когато асансьорът се плъзна и спря плавно, Хари видя, че златните символи пак се гънат и се извиват върху тъмносиния таван.

— Министерството на магията ви пожелава приятна вечер — каза женският глас.

Вратата на телефонната кабина се отвори рязко, Хари изскочи от нея, следван от Невил и Луна. В атриума се чуваше единствено ромонът на водата в златния шадраван, където се стичаха струи, бликащи от пръчките на магьосницата и магьосника, от острието на стрелата, която държеше кентавърът, и от върховете на шапката на таласъма и на ушите на домашното духче.

— Да тръгваме — подкани тихо Хари и предвождани от него, шестимата хукнаха по коридора, покрай шадравана, към гишето, където беше седял магигардът, премерил магическата пръчка на Хари, и където сега нямаше никого.

Хари беше сигурен, че там би трябвало да има човек от охраната, беше сигурен, че отсъствието му е зловещ знак, и лошите му предчувствия се засилиха, когато шестимата минаха през златната порта към асансьорите. Той натисна най-близкото копче за надолу и почти веднага се появи асансьор, чиято златна решетка се плъзна със страшен трясък и дрънчене встрани и те се втурнаха вътре. Хари удари деветото копче, решетката пак издрънча и асансьорът заслиза със звънтене и тракане. В деня, когато беше идвал с господин Уизли, Хари не беше забелязал колко шумни са асансьорите. Беше сигурен, че грохотът ще вдигне на крак всеки от охраната в сградата, но когато асансьорът спря, студеният женски глас оповести:

— Отдел „Мистерии“.

Решетката се плъзна и се отвори. Те излязоха в коридора, където не се помръдваше нищо освен най- близките факли, трепнали от раздвижения въздух откъм асансьора.

Хари се извърна към черната врата. Беше я сънувал месеци и месеци наред, най-после стоеше пред нея.

— Да вървим — прошепна и поведе останалите по коридора, точно зад него вървеше Луна, която се озърташе с леко отворена уста. — И така, слушайте — рече Хари, след като спря на около шест крачки от вратата. — Най-добре… най-добре е двама да останат да пазят тук и…

— И как ще ти съобщим, ако се задава нещо? — попита Джини с вдигнати вежди. — Може да си на километри оттук.

— Идваме с теб, Хари — рече Невил.

— Стига сме протакали — отсече Рон.

Хари все тъй не искаше да ги взима всички със себе си, но очевидно нямаше избор. Обърна се с лице към вратата и тръгна към нея… точно както и в съня му, тя се отвори и той прекрачи прага, повел след себе си останалите.

Озоваха се в просторна кръгла стая. Всичко вътре, включително подът и таванът, беше черно, по черните стени на еднакво разстояние имаше еднакви врати без табелки и дръжки, между тях се виждаха светилници със свещи, които горяха със син пламък и хладната им трепкаща светлина се отразяваше в лъскавия мраморен под, наподобяващ тъмна вода.

— Някой да затвори вратата — промълви Хари.

Веднага щом Невил изпълни заповедта, Хари съжали, че я е изрекъл. Без дългата ивица светлина, процеждаща се от осветения от факлите коридор отзад, в помещението стана толкова тъмно, че за миг единственото, което шестимата виждаха, бяха гроздовете трепкащи сини пламъци по стените и призрачните им отражения по пода.

Насън Хари винаги бе прекосявал целеустремено стаята, беше минавал през вратата точно срещу входа и бе продължавал нататък. Тук обаче имаше дванайсет врати. Точно когато загледа вратите отсреща, за да реши през коя да влязат, се чу силен тътен и свещите се задвижиха встрани. Кръглата стая се завъртя.

Хърмаяни сграбчи Хари за ръката, сякаш уплашена да не се раздвижи и подът, той обаче не помръдна. За няколко мига, докато стената се въртеше шеметно, сините пламъци наоколо се сляха в нещо като неонови черти, сетне, пак така внезапно, както бе прокънтял, тътенът утихна и всичко отново застина.

Вътре в очите на Хари сякаш имаше прогорени сини ивици, това бе всичко, което той виждаше.

— Защо стана така? — прошепна уплашен Рон.

— Според мен за да не запомним през коя врата сме влезли — отвърна приглушено Джини.

Хари разбра веднага, че е права: беше в състояние да различи изхода точно колкото и мравка върху катраненочерен под, а вратата, през която трябваше да продължат нататък, можеше да бъде всяка от дванайсетте наоколо.

— Как ще излезем на връщане? — разтревожи се и Невил.

— Е, сега това не е важно — отговори убедено Хари и стиснал магическата пръчка по-здраво от всякога, примига с надеждата да заличи сините линии пред очите си, — ще мислим как да излезем чак след като открием Сириус…

— Само не го викай! — настоя Хърмаяни, но Хари никога не се бе нуждал по-малко от съвета й.

Инстинктът му подсказваше да бъде възможно най-тих.

— Е, къде отиваме, Хари? — попита Рон.

— Аз не… — подхвана той. Преглътна. — В сънищата си тръгвах от асансьорите по коридора и през вратата в дъното му влизах в тъмна стая, тази тук… после минавах през друга врата и отивах в помещение, което… сякаш блестеше. Нека опитаме няколко от вратите — предложи той припряно. — Щом видя, ще разбера откъде трябва да продължим. Хайде!

Следван плътно от останалите, тръгна право към вратата точно отсреща, допря лявата си ръка до хладната й лъскава повърхност, вдигна пръчката, за да е готова веднага щом отвори, и бутна вратата.

Тя се отвори с лекота.

След тъмнината в първото помещение светилниците, увиснали ниско на златни вериги от тавана, създаваха впечатление, че тази дълга правоъгълна стая е много по-осветена, макар че ги нямаше искрящите, трепкащи светлини от сънищата на Хари. Вътре беше почти празно, имаше само няколко писалища и точно по средата огромна стъкленица, която беше пълна с тъмнозелена течност и бе толкова голяма, че шестимата можеха да поплуват вътре. В течността лениво се носеха няколко седефенобели неща.

— Какво ли е това? — прошепна Рон.

— Не знам — каза Хари.

— Дали са риби? — пророни Джини.

— Аквавирийни личинки! — съобщи развълнувана Луна. — Татко ми е казвал, че в министерството развъждат…

— Не — прекъсна я Хърмаяни. Гласът й прозвуча странно. Тя се приближи да погледне отстрани на стъкленицата. — Това са мозъци.

— Мозъци ли?

— Да… Какво ли правят с тях?