Хари Потър и Орденът на феникса

Хари отиде до нея. И наистина, сега, когато ги видя отблизо, се убеди, че няма грешка. Мозъците проблясваха злокобно, ту изчезваха, ту пак се показваха и докато се носеха из дълбините на зелената течност, приличаха малко на слузест карфиол.

— Да се махаме — подкани Хари. — Не е тук, трябва да опитаме друга врата.

— И тук има врати — обади се Рон, като сочеше стените. Сърцето на Хари се сви: колко ли голямо беше това място?

— В съня от онази тъмна стая влязох в друга — обясни той. — Мисля, че трябва да се върнем и да опитаме оттам.

Те забързаха обратно към тъмната кръгла стая, а пред очите на Хари вместо сините пламъчета на свещите плаваха призрачните очертания на мозъците.

— Почакай! — извика рязко Хърмаяни, когато Луна понечи да затвори вратата на стаята с мозъците отзад. — Флаграте!

Тя прокара магическата пръчка по въздуха и върху вратата изникна огнено „X“. Веднага щом щракна зад тях и се затвори, се чу силен тътен и стената пак се завъртя много бързо, сега обаче сред бледосиньото се мержелееше и голямо златисточервено петно, сетне всичко застина отново, а огненият кръст продължи да пламти и да показва вратата, която вече бяха опитали.

— Добре се сети — похвали я Хари. — Хайде да пробваме тази тук…

И този път отиде право при вратата отсреща, бутна я и я отвори с вдигната магическа пръчка, а другите го последваха.

Стаята беше по-голяма от предишната, слабо осветена и правоъгълна, в средата хлътнала надолу, така че се образуваше голяма каменна яма, дълбока към шест метра. Стояха на най-горния ред на каменни пейки, които опасваха цялото помещение и се спускаха на стръмни катове като в амфитеатър или като в съдебната зала, където Хари бе изправен пред Магисъбора. Но вместо стол с вериги в средата на ямата имаше нещо като каменен подиум, на който се виждаше каменна арка, толкова древна, напукана и разядена, та Хари се изуми, че още не се е срутила. Арката не се крепеше от никоя стена наоколо и на нея беше окачена дрипава черна завеса, която въпреки студения застинал въздух в помещението потрепваше съвсем леко, сякаш някой току-що я е докоснал.

— Кой е там? — попита Хари и скочи на пейката по-долу.

Не отговори никой, завесата обаче продължи да се поклаща и издува.

— Внимавай! — прошепна Хърмаяни.

Хари заслиза от пейка на пейка, докато не стигна каменното дъно на вдлъбнатината. Стъпките му кънтяха, докато вървеше бавно към подиума. От мястото, където застана, островърхата арка изглеждаше много по-висока, отколкото му се бе сторила отгоре. Завесата пак се издуваше леко, сякаш някой току-що е минал през нея.

— Сириус! — каза отново Хари, но този път по-тихо, понеже беше по-близо.

Обзе го твърде странното чувство, че точно зад завесата, от другата страна на арката стои някой. Стиснал много здраво магическата пръчка, тръгна да обикаля предпазливо подиума, ала там обаче нямаше никого и единственото, което се виждаше, беше дрипавата черна завеса от другата страна.

— Хайде да си ходим — извика Хърмаяни някъде от средата на каменните стъпала. — Не е тук, Хари, хайде да си тръгваме.

Говореше уплашено, много по-уплашено, отколкото в стаята с плаващите мозъци, но Хари си помисли, че колкото и да е стара, арката е някак красива. Леко нагънатата завеса го привличаше — искаше му се много силно да се качи на подиума и да мине през нея.

— Хайде, Хари, чу ли! — подкани по-настойчиво Хърмаяни.

— Добре — отвърна той, но не се помръдна.

Тъкмо беше чул нещо. Откъм другата страна на завесата долитаха едва доловим шепот, глух говор.

— Какво казвате? — попита той много високо и думите му отекнаха в каменните пейки.

— Никой не говори, Хари! — рече Хърмаяни и тръгна към него.

— Някой нашепва отзад — възрази той и се дръпна, та тя да не го достига, после пак загледа свъсен завесата. — Ти ли си, Рон?

— Ето ме, приятелю — отговори другото момче и изникна отстрани на арката.

— Никой друг ли не чува? — изненада се Хари, защото шепотът и глухият говор се бяха засилили.

Той забеляза, че неволно е стъпил на подиума.

— И аз ги чувам — пророни Луна, която беше дошла при тях отстрани на подиума и гледаше полюшващата се завеса. — Там има хора.

— Какво искаш да кажеш с това „там“? — попита Хърмаяни много по-гневно, отколкото предполагаха обстоятелствата, и скочи от най-долното стъпало. — Няма никакво „там“, това си е най-обикновена арка, няма място за никого. Престани, Хари, хайде, идвай…

Сграбчи го за ръката и го затегли, той обаче й се опъна.

— Хари, нали сме дошли заради Сириус! — напомни Хърмаяни пискливо и измъчено.

— Сириус — повтори той, все така захласнат по завесата, която продължаваше да се поклаща. — Да…

Накрая нещо се намести в мозъка му: Сириус, заловен, завързан и изтезаван, а той стои и гледа арката…

Отстъпи няколко крачки от подиума и откъсна очи от завесата.

— Да тръгваме — подкани Хари.

— Точно това се опитвам да… хайде да вървим! — рече пак Хърмаяни и тръгна първа да заобикаля подиума.

От другата страна Джини и Невил също гледаха като омагьосани завесата. Без да казва нищо, Хърмаяни хвана Джини за ръката, а Рон сграбчи ръката на Невил. Отведоха ги решително при най-ниската каменна пейка и се качиха чак при вратата.

— Каква според теб беше тази арка? — прошепна Хари на Хърмаяни, след като влязоха отново в тъмната кръгла стая.

— Не знам, но каквато и да е, беше опасна — отсече тя и пак изрисува върху вратата огнен кръст.

И този път стената се завъртя и застина. Хари се приближи наслуки до друга врата и я бутна. Тя не се помръдна.

— Какво има? — попита Хърмаяни.

— Заключена е… — промълви Хари и се хвърли с цялата си тежест върху вратата, ала тя и не трепна.

— Значи е тази, нали? — развълнува се Рон и се включи в опитите на Хари да я избие. — Определено е тази!

— Махнете се! — подвикна рязко Хърмаяни. Насочи магическата пръчка към мястото, където обичайно се намират бравите на вратите, и каза: — Алохомора!

Не се случи нищо.

— Ножът на Сириус! — сети се Хари.

Извади го от гънките на мантията си и го пъхна в процепа между вратата и стената. Останалите загледаха нетърпеливо как го прокарва от горе на долу, издърпва го и после подпира с рамо вратата. Тя си остана залостена. И не само това: когато погледна надолу към ножа, Хари видя, че острието се е разтопило.

— Добре, тази стая я оставяме — заяви решително Хърмаяни.

— А ако търсим точно нея? — попита Рон и се втренчи във вратата със страх, но и с копнеж.

— Не може да е тя, в съня си Хари е минавал спокойно през всички врати — напомни Хърмаяни, като отбеляза и тази врата с поредния огнен кръст, а Хари прибра в джоба си вече безполезната ръкохватка от ножа на Сириус.

— Знаете ли какво би могло да има вътре? — попита разпалено Луна, а стената пак се завъртя.

— Сигурно нещо дърдорещо — подметна тихо Хърмаяни и Невил се засмя притеснено.

Стената се плъзна и спря, а Хари, който изпадаше във все по-голямо отчаяние, бутна следващата врата и я отвори.