Хари Потър и Орденът на феникса

— О, не — простена Хърмаяни, която трепереше толкова силно, че чак й се подкосиха коленете. — Какъв ужас! Ще ги изтреби до крак.

— Да ти призная, това не ме вълнува особено — рече Хари с горчивина.

Тропотът на препусналите кентаври и пухтенето на великана, който вървеше опипом, заглъхваха все повече. Докато Хари ги слушаше, в белега отново го прониза туптяща болка и го заля вълна от ужас.

Бяха пропилели толкова много време, сега бяха по-далеч от това да спасят Сириус, дори отколкото в мига, когато Хари получи видението. Той не само беше останал без магическата си пръчка, но се оказаха хванати като в капан насред Забранената гора, лишени от всякакви средства за придвижване.

— Много умен план, няма що — озъби се той на Хърмаяни, за да си излее поне малко гнева. — Наистина умен план. И сега къде ще отидем?

— Трябва да се върнем в замъка — отвърна едва чуто момичето.

— Докато го направим, Сириус вероятно ще бъде мъртъв! — тросна се Хари и изрита ядно едно дърво наблизо.

Някъде горе се чу леко изпукване, момчето се извърна и видя вбесен съчко, който гънеше към него дългите си като вейки пръсти.

— Е, без магически пръчки не можем да направим нищо — отсъди безнадеждно Хърмаяни и се изправи със сетни сили. — Но, Хари, как точно смяташе да стигнем чак в Лондон?

— Да, и ние това се питаме — каза познат глас зад нея.

Хари и Хърмаяни се доближиха инстинктивно един до друг и надникнаха през дърветата.

Появи се Рон, зад него бързаха Джини, Невил и Луна. Всички изглеждаха ужасно: по бузата на Джини се червенееха няколко дълги драскотини, над дясното око на Невил се издуваше голяма морава цицина, устната на Рон кървеше обилно, ала всички явно бяха много доволни от себе си.

— Е — подхвана Рон и като подаваше магическата пръчка на Хари, отмести един увиснал ниско клон, — имате ли някакви предложения?

— Как се измъкнахте? — изуми се Хари и взе от Рон пръчката.

— Едно-две зашеметяващи заклинания, една магийка за обезоръжаване, Невил показа наистина прекрасна препречваща магия — отговори нехайно Рон и връчи и на Хърмаяни нейната магическа пръчка. — Но най-неотразима беше Джини, направи на Малфой проклятие за летящи сополи… Жестоко, цялото му лице се покри с огромни висящи гадории. Но както и да е. Видяхме през прозореца, че поемате към гората, и тръгнахме след вас. Какво направихте с Ъмбридж?

— Отнесоха я — обясни Хари. — Цяло стадо кентаври.

— А вас са ви оставили? — учуди се Джини.

— Не, тях пък ги подгони Гроп — уточни Хари.

— Кой е Гроп? — полюбопитства Луна.

— Братчето на Хагрид — побърза да отговори Рон. — Но все едно, сега това не е важно. Какво разбра в огъня, Хари? Ти-знаеш-кой наистина ли е заловил Сириус, или?…

— Наистина — рече Хари точно когато в белега пак го прободе болка, — и съм сигурен, че Сириус още е жив, само не виждам как ще стигнем до там, за да му помогнем.

Всички се умълчаха, изглеждаха доста уплашени: препятствието, изпречило се на пътя им, сякаш бе непреодолимо.

— Е, ще се наложи да летим — отбеляза Луна с възможно най-деловия тон, с който Хари някога я беше чувал да говори.

— Добре — рече той подразнен и се нахвърли върху нея. — Първо, ако включваш и себе си, „ние“ няма да правим нищо, и второ, само Рон има метла, дето не я пази въоръжен трол, така че…

— И аз имам метла! — обади се Джини.

— Да, но ти няма да идваш с нас — сряза я Рон.

— Извинявай, но и аз се тревожа не по-малко от теб за Сириус — отвърна момичето със стиснати зъби, така че изведнъж заприлича поразително на Фред и Джордж.

— Ти си още… — подхвана Хари, ала Джини го прекъсна разгорещено:

— Сега аз съм с три години по-голяма, отколкото беше ти, когато се изправи срещу Ти-знаеш-кого заради Философския камък, освен това благодарение именно на мен Малфой не може да мръдне от кабинета на Ъмбридж, понеже от всички посоки го нападат грамадни летящи сополи…

— Да, но…

— Всички бяхме заедно във ВОДА — намеси се тихо Невил. — Нали уж се готвехме да се сражаваме с Вие-знаете-кого? Сега за пръв път имаме възможност да направим нещо истинско… или е било само игра?

— Не, разбира се… — рече нетърпеливо Хари.

— Значи е редно да дойдем и ние — каза просто Невил. — Искаме да помогнем.

— Точно така — усмихна се щастлива Луна.

Хари срещна очите на Рон. Знаеше, че и той си мисли съвсем същото: ако можеше да избира кой от ВОДА да участва заедно с него, Рон и Хърмаяни в опита да спасят Сириус, не би посочил Джини, Невил и Луна.

— Всъщност е все едно — каза отчаян, — защото още не знаем как да се доберем дотам…

— Мисля, че го уточнихме — обади се влудяващо спокойно Луна. — С летене!

— Виж какво — отвърна Рон, който едвам сдържаше гнева си, — ти може и да знаеш да летиш без метла, но на нас, останалите, надали ще ни поникнат криле точно когато ни се иска…

— Има начини да летиш и без метла — възрази ведро момичето.

— Сигурно на гърба на квакащите шнорхеловци или както там се казваха? — подметна Рон.

— Нагънаторогите шнорхелоподобни квакльовци не могат да летят — отсече гордо Луна. — Затова пък тези тук могат, а и Хагрид спомена, че са много добри, ако трябва да намерят мястото, което ездачът търси.

Хари се обърна рязко. Между две дървета стояха два тестрола, които следяха с блеснали бели зловещи очи тихия разговор, сякаш разбират всяка дума.

— Да! — пророни той и пристъпи към тях.

Те тръснаха главите си като на влечуги, отметнаха назад дълги черни гриви, а Хари се пресегна обнадежден и потупа най-близкия по лъскавия врат. Как изобщо му беше хрумнало, че са грозни?

— Това онези шантави коне ли са? — поде плахо Рон, вторачен в точка, малко по-наляво от тестрола, който Хари галеше. — Дето ги виждаш само ако някой е умрял пред очите ти?

— Да — потвърди Хари.

— Колко са?

— Само два.

— Е, трябват ни три — заяви Хърмаяни, която още изглеждаше изплашена, но все така изпълнена с решимост.

— Четири, Хърмаяни — поправи я свъсена Джини.

— Според мен всъщност сме шестима — оповести спокойно Луна, докато броеше.

— Не ме разсмивай, не можем да отидем всички! — възрази сърдито Хари. — Вижте какво, вие тримата — посочи той Невил, Джини и Луна — нямате нищо общо с това, не сте…

Те пак започнаха да негодуват. Хари отново усети как в белега го пробожда болка, този път по-остра. Беше ценен всеки миг, сега не му бе до разправии.

— Добре, щом толкова искате — рече той накрая, — но ако не намерим още тестроли, няма как да…

— О, ще дойдат още — каза убедено Джини, и тя като Рон присвиваше очи в погрешна посока.

Вероятно се заблуждаваше, че гледа конете.

— Защо мислиш така?

— Защото, ако случайно не си забелязал, вие с Хърмаяни сте целите в кръв — отвърна Джини невъзмутимо, — а ние знаем, че Хагрид примамва тестролите със сурово месо. Тези двата вероятно се появиха именно заради това.

Точно тогава Хари усети как някой го подръпва леко за мантията и извърна поглед надолу — най-