—
Позна я веднага по красивата танцуваща светлина, която блестеше като елмаз. Когато очите му свикнаха с ослепителното сияние, Хари видя, че от всички повърхности греят часовници, малки и големи, старовремски с кутии и джобни, окачени между шкафовете или наслагани по писалищата от единия до другия край на помещението, така че то се огласяше от усърдно неуморно тиктакане като хиляди мънички маршируващи стъпки. Танцуващата елмазеносияйна светлина идваше от извисил се кристален съд в дъното на стаята, който приличаше на камбана.
— Насам!
Хари вече знаеше, че са на прав път, и сърцето му заби лудешки. Той поведе останалите по тясното пространство между редиците писалища, устремен както и в съня си към източника на светлината, кристалния съд с вид на камбана, висок едва ли не колкото него и поставен върху едно от писалищата — сякаш беше пълен с вихрещ се бляскав вятър.
— О,
В искрящата струя вътре се носеше мъничко, ярко като скъпоценен камък яйце. Щом се надигнеше в огромната стъкленица, се пукваше, отваряше се и отвътре се появяваше колибри, което се извисяваше чак до горния край на съда, но спуснеше ли се заедно със струята, перата му клюмваха, влажни и мръсни, и когато стигнеше дъното, яйцето отново го затваряше вътре в себе си.
— Продължавайте нататък! — подвикна рязко Хари, защото Джини сякаш искаше да спре и да погледа как яйцето отново се превръща в птица.
— А ти колко стоя при онази стара арка! — заяде се сърдито тя, въпреки това обаче подмина заедно с него камбаноподобната стъкленица и отиде при единствената врата отзад.
— Ето я — рече пак Хари. Сега сърцето му думкаше толкова силно и бързо, та му се струваше, че му пречи да говори. — Ето оттук…
Погледна ги — всички бяха извадили магическите пръчки и най-неочаквано му се сториха замислени и разтревожени. Пак се извърна към вратата и я бутна. Тя се отвори.
Бяха стигнали, бяха намерили помещението: сводесто като църква и запълнено само с високи рафтове, отрупани с прашни стъклени клъбца. Те блещукаха мътно под светлината на свещите, които бяха наслагани в свещници на еднакви разстояния между лавиците. И тези тук като свещите в кръглата стая отзад горяха със син пламък. В помещението беше много студено.
Хари пристъпи предпазливо и надзърна между две от тънещите в здрач редици с рафтове. Не чу нищо, не видя и най-малкия признак на движение.
— Каза, че е ред деветдесет и седми — прошепна Хърмаяни.
— Да — потвърди тихо момчето и се взря в края на най-близката редица.
Там се виждаха сребърните цифри петдесет и три, които блещукаха под сините пламъци на свещите.
— Мисля, че трябва да тръгнем надясно — рече Хърмаяни и присви очи срещу следващата редица. — Да… тази тук е петдесет и четвърта…
— Пригответе пръчките — каза тихо Хари.
Като от време на време поглеждаха назад, продължиха крадешком нататък покрай дългите редици рафтове, чийто край от другата страна тънеше в почти пълен мрак. Под всяко стъклено кълбо върху лавиците беше залепена мъничка жълтеникава табелка. Някои сфери проблясваха тайнствено, като течност, други бяха мътни и тъмни отвътре като изгорели електрически крушки.
Подминаха ред осемдесет и четвърти… осемдесет и пети… Хари се ослушваше и за най-слабия звук от движение, но може би устата на Сириус вече беше запушена или той бе в безсъзнание…
„Щях да усетя — помисли Хари, а сърцето му заби срещу адамовата му ябълка, — вече щях да знам…“
— Деветдесет и седми! — прошепна Хърмаяни.
Бяха застанали всички заедно в края на редицата и гледаха пътеката отстрани. Там нямаше никого.
— Точно в дъното е — каза Хари с леко пресъхнала уста. — Оттук не виждате добре.
Поведе ги между извисилите се редици със стъклени кълба и докато минаваха, някои от тях проблясваха меко…
— Той би трябвало да е някъде наблизо — пророни момчето, убедено, че само да направи още една крачка и пред очите му ще изникнат неравните очертания на Сириус върху тъмния под. — Някъде тук… съвсем наблизо…
— Хари! — повика плахо Хърмаяни, но на него не му се отговаряше.
Устата му беше много суха.
— Някъде… тук… — рече той.
Бяха стигнали до края на редицата, в слабата светлина на свещите. Там нямаше никого. Всичко тънеше в кънтяща прашна тишина.
— Той може би е… — промълви дрезгаво Хари и надзърна към следващата редица. — Или може би…
Изтича да огледа при по-следващата.
— Хари! — повика отново Хърмаяни.
— Какво? — изръмжа той.
— Аз… аз не мисля, че Сириус е тук.
Никой не продума. На Хари не му се искаше да ги поглежда. Причерня му. Не проумяваше защо Сириус го няма. Трябваше да е тук. Хари го беше видял точно на това място…
Затича се към края на редиците, като се взираше в пътеките между тях. Покрай него се замяркаха празни пространства. Хукна в обратната посока и подмина приятелите си, които го гледаха недоумяващо. Никъде нямаше и следа от Сириус, нито диря от боричкане.
— Хари! — извика Рон.
— Какво?
Не му се слушаше какво ще му каже Рон, не му се слушаше как той ще му обяснява, че е постъпил глупаво, и ще го убеждава да се върнат в „Хогуортс“, но лицето му пламваше все повече и на него му се прииска да се сгуши тук в мрака и да седи дълго, преди да застане в ярката светлина на атриума горе и пред укорните погледи на другите…
— Видя ли това? — попита Рон.
— Кое? — рече Хари, но този път с желание.
Сигурно беше знак, че Сириус е бил тук, някаква следа. Върна се при останалите, които продължаваха да стоят на едно място, в началото на ред деветдесет и седми, ала не видя нищо, освен че Рон се е вторачил в една от прашните стъклени сфери върху рафта.
— Кое? — повтори мрачно Хари.
— Тук… тук е написано твоето име — каза Рон.
Хари се приближи още малко. Рон сочеше едно от малките стъклени кълба, което светеше с мътна вътрешна светлина, макар че беше много прашно и изглежда не бе докосвано от дълги години.
— Моето име ли? — повтори озадачен Хари.
Пристъпи напред. Не беше толкова висок, както Рон, и трябваше да проточи врат, за да прочете жълтеникавата табелка, прикачена върху рафта точно под прашната стъклена топка. С небрежен почерк беше написана дата отпреди шестнайсетина години и под нея:
