Хари Потър и Орденът на феникса

му. — Волдемор? Да, майка му е била вещица, но баща му си е бил мъгъл… или ви разправя, че е чистокръвен?

— ВЦЕПЕ…

— НЕ!

От върха на магическата пръчка в ръката на Белатрикс Лестранж беше излетяла струя червена светлина, но Малфой я беше отклонил, така че проклятието на жената се стовари върху лавицата на една крачка вляво от Хари и доста от стъклените кълба по нея се натрошиха.

От парчетата счупено стъкло по пода се разгънаха две сенки, седефенобели като призраци и подвижни като пушек, всяка от които заговори. Гласовете им сякаш се надпреварваха и през крясъците на Малфой и Белатрикс се чуха само откъслеци от онова, което казваха.

— По време на слънцестоенето ще дойде нов… — рече сянката на брадат старец.

— НЕ ГО НАПАДАЙ! ПРОРОЧЕСТВОТО НИ ТРЯБВА!

— Как смее… как смее… — разкрещя се несвързано Белатрикс, — застанал тук… мръсен нечистокръвен…

— ЧАКАЙ ПЪРВО ДА ВЗЕМЕМ ПРОРОЧЕСТВОТО! — ревна Малфой.

— … и след него не ще дойде никой… — заяви сянката на млада жена.

Двете сенки, изникнали от натрошените сфери, се бяха стопили. От тях и от доскорошните им обиталища не бе останало нищо освен парчета стъкло по пода. Покрай тях обаче на Хари му беше хрумнало нещо. Сега само трябваше да измисли как да го съобщи и на другите.

— Не ми обяснихте какво му е толкова ценното на пророчеството, което искате да ви дам — заяви той, за да печели време.

Плъзна бавно крак встрани и затърси опипом стъпалото на някого от приятелите си.

— Не ни разигравай, Потър — каза Малфой.

— Не ви разигравам — възрази Хари, но почти без да следи разговора, защото мислеше за крака си, който плъзгаше по пода.

Намери нечии пръсти и ги настъпи. От това, че някой отзад си пое рязко въздух, разбра, че са на Хърмаяни.

— Какво? — прошепна тя.

— Дъмбълдор никога ли не ти е споменавал, че причината да носиш този белег върху челото си е скрита в подземията на отдел „Мистерии“? — подсмихна се ехидно Малфой.

— Аз… какво? — рече Хари. За миг съвсем забрави плана си. — Какво за белега ми?

— Какво? — повтори по-настойчиво през шепот Хърмаяни зад него.

— Нима е възможно? — възкликна злорадо Малфой.

Някои от смъртожадните пак се изкискаха и под прикритието на смеха им Хари изсъска на Хърмаяни, като движеше възможно най-малко устни:

— Да съборим лавиците…

— Дъмбълдор никога ли не ти е споменавал? — повтори Малфой. — Е, това, Потър, обяснява защо не си дошъл по-рано, Черния лорд се питаше…

— … щом кажа „хайде“…

— … защо не си изтичал тук, когато ти е показал в сънищата къде е скрито. Мислеше, че с вроденото си любопитство ще поискаш да чуеш точните думи…

— Така ли! — рече Хари.

По-скоро усети, отколкото чу как зад него Хърмаяни съобщава за плана и на останалите и реши да продължи да говори, за да отклони вниманието на смъртожадните.

— Значи е искал да дойда и да взема пророчеството? Защо?

— Защо ли? — Малфой звучеше невероятно доволен. — Защото, Потър, можеш да вземеш от отдел „Мистерии“ пророчество само ако то е направено лично за теб, както Черния лорд се убеди, когато прати други да му го откраднат.

— И за какво му е да краде пророчество, направено за мен?

— За двама ви, Потър, за двама ви… никога ли не си се чудил защо Черния лорд се е опитал да те убие, когато си бил съвсем малък?

Хари се взря в процепите, през които блестяха сивите очи на Малфой. Дали родителите му не бяха загинали именно заради това пророчество, дали именно заради него той не носеше мълниевидния белег? Дали сега не стискаше в ръка отговора на всичко това?

— Някой е направил пророчество за мен и Волдемор? — пророни той, вторачен в Луциус Малфой, и стисна още по-силно топлото стъклено кълбо в ръката си. Едва ли беше по-голямо и от снич и още бе грапаво от прахта. — И той ми е внушил да дойда и да го изнеса вместо него? Защо не е дошъл да си го вземе сам?

— Да си го вземе сам ли? — изпищя Белатрикс с безумен кикот. — Черния лорд да влезе в Министерството на магията, когато тук толкова любезно си затварят очите за това, че се е завърнал? Черния лорд да се разкрие пред аврорите, когато те си губят времето с драгия ми братовчед?

— Значи е пратил вас да му свършите мръсната работа? — възкликна Хари. — Точно както се опита да прати Стърджис… и Боуд да му откраднат пророчеството?

— Браво, Потър, браво… — провлече Малфой. — Но Черния лорд знае, че не си недосет…

— ХАЙДЕ! — извика Хари.

Пет различни гласа ревнаха зад него:

— РЕДУКТО!

Пет проклятия литнаха в пет различни посоки и когато се стовариха върху лавиците, те направо се взривиха: надвисналите над тях рафтове се люшнаха, стотици стъклени сфери се пръснаха, във въздуха се разгънаха седефенобели сенки, които се понесоха наоколо с гласове, екнали от прастаро минало сред пороя от счупено стъкло и нацепено на трески дърво, сипещи се като дъжд върху пода…

— БЯГАЙТЕ! — извика Хари, когато лавиците се наклониха застрашително и от горе западаха още стъклени сфери.

Той сграбчи Хърмаяни за мантията и я затегли напред, а с другата ръка си пазеше главата от падащите с трясък парчета от рафтове и късове стъкло. В облака от прах към тях се метна един от смъртожадните и Хари стовари лакътя си върху закритото от маската лице. Всички крещяха, чуваха се викове на болка, лавици с тътен се свличаха върху други лавици и в тях тайнствено отекваха откъслечните пророчества на ясновидци, освободили се от сферите…

Хари забеляза, че отпред е чисто, и видя покрай него да притичват Рон, Джини и Луна, които бяха закрили с ръце главите си. Отстрани по лицето го удари нещо тежко, но той само се сниши и продължи да бяга нататък, една ръка го сграбчи за рамото, ала точно тогава Хърмаяни извика:

— Вцепени се!

Ръката веднага го пусна…

Бяха в края на деветдесет и седмия ред, Хари се обърна надясно и хукна презглава. Чуваше току зад себе си стъпки и гласа на Хърмаяни, която подканяше Невил да побърза, точно отпред вратата, през която бяха влезли, зееше отворена и съгледал проблясващата светлина на камбаноподобния съд, той се завтече към него, като стискаше здраво в ръка пророчеството, после изчака и другите да влетят през прага и затръшна вратата подире им…

— Колопортус! — простена Хърмаяни и вратата се запечата със странен жвакащ звук.

— Къде… къде са другите? — попита задъхан Хари.

Мислеше, че Рон, Луна и Джини са пред тях и ги чакат в тази стая, в нея обаче нямаше никого.

— Сигурно са тръгнали в погрешна посока! — прошепна Хърмаяни с ужас върху лицето.

— Чуйте! — каза тихо Невил.

Иззад вратата, която току-що бяха запечатали, долитаха стъпки и викове, Хари долепи ухо до нея и чу как Луциус Малфой реве:

— Оставете Нот, оставете го, ви казах… Какво са за Черния лорд раните на Нот, ако изгубим пророчеството! Върни се, Джъгсън, трябва да се организираме! Ще се разделим по двама и