— Браво, Ха…
Ала смъртожадният, на когото Хърмаяни току-що беше отнела гласа с магия, направи рязко свистящо движение с пръчката и точно през гърдите на момичето мина нещо като тъмночервен пламък. То простена тихо — „Ох!“, сякаш от изненада, и се свлече безжизнено на пода.
— ХЪРМАЯНИ!
Хари падна на колене до нея, а Невил изпълзя забързано с насочена отпред пръчка изпод писалището. Смъртожадният то изрита с все сила, като му строши пръчката на две и стовари крака си право върху лицето му. Невил изпищя от болка, сгърчи се и се хвана за устата и носа. Вдигнал високо магическата пръчка, Хари се завъртя и видя, че смъртожадният е смъкнал маската и е насочил пръчката си точно към него. Разпозна продълговатото, бледо изкривено лице от „Пророчески вести“ — беше Антонин Долохов, убиецът на братята Прюет.
Смъртожадният се ухили. Със свободната ръка посочи първо пророчеството, което Хари продължаваше да стиска, после себе си и накрая Хърмаяни. Макар и вече да не можеше да говори, посланието нямаше как да бъде по-ясно. „Дай ми пророчеството, за да не те сполети същото като нея…“
— Сякаш няма да ни убиете всички веднага щом го получите! — рече Хари.
Вътре в главата му кънтеше панически вой, който му пречеше да мисли. Той държеше с едната ръка Хърмаяни за рамото, което още беше топло, но не смееше да я погледне. „Дано не е мъртва, дано не е мъртва, ако е мъртва, аз ще съм виновен…“
— Хахвото и да прафиш, Хари, не му хо дафай — каза неистово изпод писалището Невил, който бе свалил длани от лицето си: носът му очевидно бе счупен, а надолу по устата и брадичката му се стичаше кръв.
От другата страна на вратата се чу трясък и Долохов погледна през рамо: на прага беше изникнал смъртожадният с бебешката глава, продължаваща да реве, и с огромни пестници, които още замахваха напосоки към всичко, изпречило се на пътя му. Хари се възползва от това.
—
Заклинанието застигна Долохов още преди той да е успял да го отклони. Залитна, строполи се върху поваления със същото заклинание смъртожаден и двамата останаха да лежат вкаменени.
— Хърмаяни — рече веднага Хари и я разтресе, а смъртожадният с бебешката глава пак тръгна опипом нанякъде и се скри от поглед. — Събуди се, Хърмаяни…
— Хахво й напрафи? — изфъфли Невил и след като изпълзя изпод писалището, коленичи от другата страна на момичето.
От носа му, който бързо се издуваше, още струеше кръв.
— Не знам…
Невил затърси китката на Хърмаяни.
— Има пулш, Хари, шигурен шъм.
Вълна на облекчение заля Хари — толкова мощна, че за миг му се зави свят.
— Жива ли е?
— Шпоред мен, да.
Замълчаха и Хари се ослуша дали не се задават стъпки, ала чу единствено хленча на смъртожадния с бебешката глава, който се луташе из съседната стая.
— Близо сме до изхода, Невил — прошепна той, — точно до онази кръгла стая сме… ако стигнем дотам и преди да са се появили още смъртожадни, намерим нужната врата, съм сигурен, че ще успееш да преведеш Хърмаяни по коридора и да я качиш на асансьора… после все ще намериш някого… ще вдигнеш тревога…
— А ти хахво ще прафиш? — свъси се Невил и си избърса в ръкава окървавения нос.
— Трябва да открия другите — обясни Хари.
— Тогафа и аз ще дойда да хи тършя ш теб — отсече приятелят му.
— А Хърмаяни…
— Ще я фземем ш наш — отговори все така категорично Невил. — Ще я ношя аз… ти ши по-добър от мен ф битките…
Изправи се, хвана едната ръка на Хърмаяни и погледна настойчиво Хари, който се поколеба, но после вдигна другата ръка на момичето и помогна на Невил да намести отпуснатото й тяло върху раменете си.
— Почакай — рече и след като грабна с рязко движение от пода магическата пръчка на Хърмаяни, я пъхна в ръката на Невил, — по-добре я вземи.
Невил изрита парчетата от своята счупена пръчка, сетне се отправиха бавно към вратата.
— Баба ще ме убие — изломоти момчето, задавено от кръвта, която струеше от носа му, — това беше штарата пръчка на баща ми.
Хари надзърна през вратата и се огледа предпазливо. Смъртожадният с бебешката глава пищеше и се блъскаше в едно или друго, събаряше големи часовници с кутии и преобръщаше писалища, ревеше объркан, а стъкленият шкаф, за който сега Хари подозираше, че е бил пълен с времевърти, продължаваше да пада, да се троши на парчета и сам да се поправя върху стената отзад.
— Този тук изобщо няма да ни забележи — прошепна Хари. — Хайде… върви плътно след мен…
Излязоха на пръсти и отново се отправиха към вратата на черния кръгъл коридор, който сега изглеждаше напълно безлюден. Пристъпиха няколко крачки напред, Невил залиташе леко под тежестта на Хърмаяни, а вратата в Стаята на времето се затвори подире им и стените за кой ли път се завъртяха. След удара в тила отпреди малко Хари се чувстваше неустойчив. Присви очи, като се олюляваше, докато стените пак не застинаха. Със свито сърце видя, че огнените кръстове на Хърмаяни върху вратите са се заличили.
— Накъде според теб…
Но още преди да са решили накъде да поемат, една врата вдясно зейна и през нея политнаха трима души.
— Рон! — изхриптя Хари и се спусна към тях. — Джини… добре ли?…
— Хари — прекъсна го Рон, който се подсмихваше, после се люшна напред, сграбчи мантията му и се втренчи в него разногледо, — ето те и теб… ха-ха-ха… изглеждаш странно, Хари… я какъв си размъкнат…
Лицето му беше бяло като платно, от ъгълчето на устата му се стичаше нещо тъмно. След миг краката му се подкосиха, но Рон продължи да се държи отпред за мантията на Хари, така че той приклекна като в поклон.
— Джини! — каза уплашен Хари. — Какво е станало?
Тя обаче поклати глава, свлече се покрай стената, седна и със стон се хвана за глезена.
— Мисля, че си е счупила глезена, чух как нещо изпуква — прошепна Луна, която се бе надвесила над нея. Само тя изглеждаше невредима. — Четирима от онези ни подгониха и ни вкараха в тъмна стая, пълна с планети — много странно място, известно време просто се носехме из тъмния…
— Хари, видяхме отблизо Уран — рече Рон, който продължаваше да се подсмихва. — Разбра ли, Хари? Видяхме Уран… ха-ха-ха…
Отстрани на устата му се изду кървав балон, който се пукна.
— Както и да е, един сграбчи Джини за крака, направих му разрушително проклятие и му запратих в лицето Плутон, но… — махна Луна безнадеждно към Джини, която беше притворила очи и дишаше много трудно.
— А Рон? — попита уплашен Хари, понеже приятелят му продължаваше да се подсмихва, както висеше отпред на мантията му.
— Не знам с какво са го поразили — отвърна тъжно Луна, — но започна да се държи малко необичайно, едвам го убедих да тръгне.
— Хари — обади се Рон и все така ухилен, притегли ухото му към устата си, — знаеш ли, Хари, кое е това момиче? Луда… Луда Лъвгуд… ха-ха-ха…
— Трябва да се махаме оттук — отсече Хари. — Ще помогнеш ли на Джини, Луна?
— Да — отговори тя и след като пъхна магическата пръчка зад ухото си, да е на сигурно място, прегърна през кръста Джини и я издърпа да стане.
— Мога и сама, глезенът ме боли съвсем малко — рече припряно другото момиче, след миг обаче се
