двете момчета, ала още преди да си е поел дъх, за да ги порази, между тях бе скочил Лупин.
— Хари, събери останалите и ТРЪГВАЙТЕ!
Хари сграбчи Невил за рамото и го повдигна сам на първия ред каменни стъпала, но краката на приятеля му продължаваха да мърдат и да се гърчат, безсилни да го задържат, затова Хари го затегли с все сила, за да изкачат още едно стъпало…
Точно зад Хари каменната пейка бе поразена от заклинание и се натроши на парчета, а момчето се свлече на долното стъпало. Невил падна на земята с крака, които все така се тресяха и шаваха, и пъхна пророчеството в джоба си.
— Хайде! — подкани отчаян Хари и задърпа приятеля си за мантията. — Опитай само да се оттласнеш с крака…
Пак го вдигна със страшна сила и мантията на Невил се разпра по шева отляво, а малката стъклена топка се търкулна от джоба му и още преди някой от двамата да я е хванал, мърдащите във всички посоки крака на Невил я изритаха: тя политна надясно и след около три метра се натроши в стъпалото под тях. Двамата зяпнаха потресени мястото, където топката се беше счупила, а във въздуха се разгъна седефенобяла сянка с неимоверно увеличени очи. Не я забеляза никой освен тях. Хари видя, че устата й мърда, ала не чу и дума от пророчеството, толкова шумно бе наоколо от трясъците, писъците и виковете. Сянката престана да говори и се стопи.
— Шъжалявам, Хари — проплака Невил с измъчено лице, а краката му продължиха да се мятат във всички посоки. — Ужасно шъжалявам, Хари, без да ишкам…
— Не се притеснявай — извика Хари. — Само се опитай да се изправиш и да се махаме оттук…
—
— Какво?
— ДЪФЪЛДОР!
Хари се извърна и проследи погледа на приятеля си. Точно над тях, в рамката на вратата за Стаята с мозъците, стоеше Албус Дъмбълдор, който, пребледнял и яростен, беше вдигнал магическа пръчка. Хари усети как през всяка частица от тялото му преминава нещо като електрически заряд:
Дъмбълдор се стрелна шеметно надолу по стъпалата, покрай Невил и Хари, който вече не мислеше да бяга. Дъмбълдор бе слязъл в подножието на пейките, когато смъртожадните най-близо го забелязаха и извикаха на останалите. Един от тях си плю на петите и се закатери трескаво като маймуна по каменните стъпала отсреща. Със своето заклинание Дъмбълдор го дръпна назад съвсем лесно, без усилия, сякаш го е закачил с кукичката на невидима въдица…
Само двама още се сражаваха, явно не бяха забелязали новопоявилия се. Хари видя как Сириус се снишава и избягва струята червена светлина на Белатрикс: смееше й се.
— Хайде, бива ли да се излагаш така! — викна той и гласът му прокънтя из приличното на пещера помещение.
Вторият лъч светлина го улучи право в гърдите.
Смехът още се четеше върху лицето му, ала очите му се разшириха от стъписване.
Хари не усети кога е пуснал Невил. Пак заподскача надолу по стъпалата и като извади магическата пръчка, се извърна заедно с Дъмбълдор към подиума.
Сириус сякаш пада цяла вечност: тялото му се изви на изящна дъга, докато той се свличаше назад през опърпаната завеса върху арката.
Хари забеляза полуизплашеното, полуизненадано изражение върху изтерзаното, но запазило следи от някогашна красота лице на кръстника си, докато той хлътваше през древната арка и изчезваше зад завесата. За миг тя се нагъна като от силен вятър и после пак застина на място.
Момчето чу победоносния писък на Белатрикс Лестранж, ала знаеше, че той не значи нищо. Сириус просто беше паднал през арката и след секунда щеше да се появи отново от другата страна…
Но Сириус не се появи.
— СИРИУС! — извика Хари. — СИРИУС!
Беше слязъл долу, дишаше на болезнени пресекулки. Сириус със сигурност беше точно зад завесата, той, Хари, щеше да го изтегли оттам…
Но тъкмо да се завтече към подиума, когато Лупин го сграбчи през гърдите и го дръпна назад.
— Не можеш да направиш нищо, Хари…
— Настигнете го, спасете го, той току-що мина отвъд завесата!
— Твърде късно е, Хари.
— Още можем да го настигнем… — замята се неистово и яростно Хари, но Лупин не го пускаше…
— Не можеш да направиш нищо, Хари… нищо… той си отиде…
Глава трийсет и шеста
Единственият, от когото някога се е страхувал
— Не си е отишъл! — изкрещя Хари.
Не можеше да повярва, не искаше да повярва и продължаваше да се дърпа с всички сили от Лупин. Лупин не разбираше, хората просто се криеха зад завесата, първия път, когато беше влязъл тук, Хари ги беше чул да си нашепват. Сириус се криеше, просто се беше спотаил далеч от погледите…
— СИРИУС! — извика момчето. — СИРИУС!
— Не може да се върне, Хари — рече задавен Лупин и пак се опита да го удържи. — Не може да се върне, защото е…
— ТОЙ… НЕ… Е… МЪРТЪВ! — кресна Хари. — СИРИУС!
Около тях пак имаше движение, напразна суетня, проблясващи заклинания. За Хари това бе безсмислен шум, него не го интересуваха отклонените проклятия, свистящи наоколо, интересуваше го единствено това Лупин да престане да се преструва, че Сириус — който стоеше едва на няколко крачки от тях зад старата завеса — няма само след миг да се появи отново, да отметне черна коса и пак да се впусне разпалено в бой.
Лупин изтегли Хари от подиума. Момчето още не откъсваше очи от арката, яд го беше, че Сириус го кара да чака…
Но още докато се мъчеше да се откопчи от Лупин, дълбоко в себе си осъзна, че Сириус никога не го е карал да чака… винаги е рискувал всичко, само и само да види Хари, да му помогне… щом не се появяваше иззад арката дори когато момчето крещеше така, сякаш от това зависи животът му, единственото възможно обяснение бе, че наистина не може да се върне… че наистина е…
Дъмбълдор беше събрал повечето смъртожадни в средата на помещението и те сякаш бяха обездвижени от невидими въжета, Лудоокия Муди бе допълзял до мястото, където лежеше Тонкс, и се опитваше да я съживи, иззад подиума още проблясваха светлини, чуваха се викове и стонове… Кингзли бе изтичал да продължи дуела на Сириус с Белатрикс.
— Хари!
Невил беше припълзял до него по каменните пейки. Хари вече не се съпротивляваше на Лупин, който въпреки това го държеше за ръката — за всеки случай.
— Хари… наиштина шъжалявам… — подхвана Невил. Краката му още танцуваха необуздано. — Този човех… Шириус Блек… приятел ли ти беше?
Другото момче кимна.
— Чакай малко — намеси се тихо Лупин и след като насочи магическата пръчка към краката на Невил, изрече: —
Докато говореше, се обърна с гръб към арката. Всяка дума сякаш му причиняваше болка.
— Вшички ша ей там — отговори Невил. — Един мозък нападна Рон, но шпоред мен той е добре… а Хърмаяни е в безшъзнание, ние обаче напипахме пулш…
Иззад подиума прокънтя тътен, чу се крясък. Хари видя как с вик на болка Кингзли се свлича на земята: Белатрикс Лестранж се завъртя като пумпал и хукна. Точно тогава се обърна и Дъмбълдор. Насочи към нея