Хари Потър и Орденът на феникса

— Още не, Моли — рече Сириус и след като бутна встрани празната чиния, се обърна към Хари. — Изненадваш ме, право да ти кажа. Очаквах, че щом пристигнеш, най-напред ще почнеш да разпитваш за Волдемор.

Обстановката в стаята се промени с бързина, каквато Хари бе свикнал да свързва с появата на диментори. Допреди броени секунди всички бяха сънени, спокойни и отпуснати, а изведнъж настръхнаха и застанаха нащрек. Сепнаха се, щом чуха името на Волдемор. Лупин, който тъкмо се канеше да отпие от виното в бокала, го остави бавно и се ослуша напрегнато.

— Това и направих! — възмути се Хари. — Попитах Рон и Хърмаяни, те обаче ми казаха, че не ни пускате в Ордена, та…

— Точно така, няма какво да търсите в Ордена — одобри госпожа Уизли. — Малки сте.

Беше изопнала гръб и се беше вкопчила в страничните облегалки на стола, от сънливостта й не бе останала и следа.

— Откога трябва да членуваш в Ордена на феникса, за да задаваш въпроси? — попита Сириус. — Цял месец Хари е бил затворник в оная мъгълска къща. Има право да знае какво се е случило…

— Я чакайте! — възкликна на висок глас Джордж.

— Как така ще отговаряте на въпросите на Хари? — ядоса се и Фред.

— От месец се опитваме да откопчим нещичко от вас, а вие не казвате и дума! — ревна Джордж.

— Малки сте още, не сте членове на Ордена — изимитира Фред с писклив гласец майка си, и то изумително добре. — А Хари дори не е и пълнолетен!

— Аз какво съм виновен, че не са ви казали с какво се занимава Орденът! — рече спокойно Сириус. — Така са преценили вашите родители. Обаче Хари…

— Не ти решаваш кое е добро за Хари! — сопна се госпожа Уизли. Изражението върху обикновено добродушното й лице беше страшничко. — Нали не си забравил какво каза Дъмбълдор?

— Кое по-точно? — попита Сириус вежливо, но все пак личеше, че е готов за схватка.

— Че не бива да му съобщаваме повече, отколкото е нужно да знае — натърти госпожа Уизли на последните думи.

Рон, Хърмаяни, Фред и Джордж въртяха глави ту към Сириус, ту към госпожа Уизли, все едно следят оспорвана среща по тенис. Джини бе коленичила сред купчина тапи от бирен шейк и наблюдаваше с леко отворена уста. Лупин бе вперил поглед в Сириус.

— Нямам намерение, Моли, да му казвам повече, отколкото е нужно да знае — отвърна Сириус. — Но понеже тъкмо Хари е видял завръщането на Волдемор… — И този път, още щом прозвуча името, всички около масата трепнаха. — Той повече от мнозина други е в правото си да…

— Хари не е член на Ордена на феникса! — прекъсна го госпожа Уизли. — Само на петнайсет години е и…

— И се е справял с не по-малки изпитания, отколкото повечето членове на Ордена — заяви Сириус. — Както и с по-големи предизвикателства, отколкото някои членове.

— Никой не му го отрича — повиши тон госпожа Уизли, стиснатите й в юмруци ръце върху страничните облегалки на стола трепереха. — Но той още е…

— Не, не е дете! — възнегодува Сириус.

— Не е и възрастен! — напомни поруменяла госпожа Уизли. — Той не е Джеймс!

— Благодаря ти, Моли, но съм наясно кой е — отвърна ледено Сириус.

— Не съм чак толкова сигурна. От начина, по който понякога говориш за него, човек се чуди дали не си мислиш, че отново си с най-добрия си приятел.

— И какво лошо има в това? — учуди се Хари.

— Лошото, Хари, е, че ти не си Джеймс, колкото и да приличаш на него — упорстваше госпожа Уизли, без да отмества очи от Сириус. — Още не си завършил училище и възрастните, които носят отговорност за теб, не бива да го забравят.

— Да не искаш да кажеш, че съм безотговорен като кръстник? — подвикна Сириус.

— Искам да кажа, че понякога действаш прибързано, Сириус, и тъкмо заради това Дъмбълдор постоянно ти напомня да не излизаш навън и…

— Ако обичаш, нека не намесваме Дъмбълдор и заръките, които ми е дал — изкрещя той.

— Артър! — обърна се госпожа Уизли към съпруга си. — Подкрепи ме, де!

Отначало господин Уизли не каза нищо. Свали очилата, без да поглежда жена си, дълго ги бърса с мантията. Чак след като ги намести внимателно на носа си, поясни:

— Дъмбълдор е наясно, че обстоятелствата са се променили, Моли. Съгласен е, че щом ще остане в щабквартирата, Хари трябва да узнае някои неща.

— Да, но едно е да му кажем някои неща, съвсем друго, да го подканваме да пита каквото му хрумне!

— Лично аз смятам — намеси се тихо Лупин, когато най-сетне отмести очи от Сириус и откликна на погледа на госпожа Уизли, извърнала се към него с надеждата да намери накрая съюзник, — че е най-добре Хари да научи фактите… е, не всичките, Моли, колкото да добие обща представа… от нас, а не от други, които вероятно ще му съобщят изопачена версия.

Изражението му беше благо, но Хари бе сигурен, че ако не друг, то поне Лупин е наясно: някои разтегателни уши все пак са оцелели и след чистката на госпожа Уизли.

— Ами… — пое си тя дълбоко въздух и пак огледа останалите за подкрепа, каквато така и не получи. — Виждам, че съм в малцинство. Ще кажа само едно: Дъмбълдор очевидно си има причини да не желае Хари да знае твърде много и аз като човек, който мисли само доброто на момчето…

— Той не ти е син — напомни й кротко Сириус.

— Да, но го чувствам като роден син — разпалено отвърна госпожа Уизли. — Клетият той, няма си никого!

— Има мен!

— Да де — намръщи се госпожа Уизли, — само че докато лежеше в Азкабан, ти беше доста трудно да се грижиш за него.

Сириус се надигна.

— Ти, Моли, не си единственият човек на масата, който обича Хари — тросна се Лупин. — Сядай, Сириус!

Долната устна на госпожа Уизли потрепваше. Пребледнял, Сириус се отпусна бавно на стола.

— Според мен Хари трябва да получи възможност да си каже мнението — продължи Лупин, — достатъчно голям е, за да решава сам.

— Искам да знам какво става — рече веднага момчето.

Не погледна към госпожа Уизли. Беше трогнат от думите, че й е като роден син, но тя го и дразнеше с това, че все трепери над него. Сириус беше прав, Хари вече не беше дете.

— Добре тогава — отрони глухо госпожа Уизли. — Джини, Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж… излезте от кухнята, веднага!

В миг настана суматоха.

— Ние сме пълнолетни! — викнаха в хор близнаците.

— Щом разрешавате на Хари, защо да не остана и аз? — възропта и Рон.

— Искам и аз да чуя, мамо — проплака Джини.

— НЕ! — кресна госпожа Уизли, като се изправи, а очите й засвяткаха. — И дума да не става, забранявам…

— Не можеш да спреш Фред и Джордж, Моли — обади се уморено съпругът й. — Те вече са пълнолетни.

— Но не са завършили училище.

— По закон обаче са зрели хора — напомни със същия уморен глас господин Уизли.

Лицето на жена му беше станало кървавочервено.

— Ама аз… Ох, добре… Фред и Джордж да останат, но Рон…

— Хари и без това ще ни разкаже на нас с Хърмаяни какво сте си говорили! — горещеше се Рон. —