Хари Потър и Орденът на феникса

това защо да си кривя душата, не бях съвсем…

Ала господин Уизли млъкна насред изречението, защото вратата на съдебната зала тъкмо се беше отворила. Отвътре един по един започнаха да излизат членовете на Магисъбора.

— В името на Мерлин! — възкликна озадачен господин Уизли и придърпа Хари встрани, за да им сторят път. — Нима делото е гледано в пълен състав?

— Май да — потвърди тихо момчето.

Докато ги подминаваха, един-двама магьосници кимнаха на Хари, а неколцина, сред които и Мадам Боунс, поздравиха господин Уизли. Повечето обаче извръщаха очи. Едва ли не последни от подземието излязоха Корнелиус Фъдж и жабестата магьосница. Фъдж се държеше така, сякаш господин Уизли и Хари са част от стената, ала магьосницата и този път огледа пътем момчето от горе до долу, все едно го оценява. Най-накрая се появи Пърси. И той като Фъдж се направи, че не вижда баща си и Хари — подмина ги, опънат като струна, навирил нос и понесъл в ръцете си голям пергаментов свитък и цяла връзка резервни пера. Бръчките около устата на господин Уизли станаха малко по-дълбоки, но иначе той не показа с нищо, че е срещнал третия си син.

— Ще те заведа право у дома, да съобщиш и на останалите радостната новина — рече той и поведе Хари точно когато Пърси забърза нагоре по стълбището към деветия етаж. — Ще те оставя на път за оная тоалетна в Бетнъл Грийн. Хайде…

— И какво ще правите с тоалетната? — ухили се момчето.

Сега най-неочаквано всичко му се струваше пет пъти по-смешно отпреди. Хари започваше да осъзнава: бяха го обявили за невинен, връщаше се в „Хогуортс“!

— А, най-обикновено заклинание против урочасване! — отвърна господин Уизли, докато се качваха по стълбището. — Но важни са не щетите, Хари, а отношението, породило такъв вандализъм. Някои магьосници явно се забавляват до припадък да тормозят мъгълите, това обаче издава нещо много по- дълбоко и отблъскващо и лично аз…

Господин Уизли млъкна насред изречението. Току-що бяха излезли в коридора на деветия етаж, където само на няколко крачки Корнелиус Фъдж разговаряше тихо с висок мъж с мазна руса коса и бледо лице с остри черти.

Дочул стъпките им, вторият човек се обърна. И той не се доизказа, само присви студените си сиви очи и се вторачи в Хари.

— Виж ти… Потър с покровителя — рече хладно Луциус Малфой.

Хари остана без дъх, сякаш току-що се бе блъснал в непробиваема стена. За последен път бе видял тези студени сиви очи през цепките в качулката на смъртожаден, за последен път беше чул гласа на този мъж да се киска, докато Лорд Волдемор изтезаваше самия него на тъмното гробище. Хари не можеше да повярва, че Луциус Малфой го гледа право в очите, нито че е дошъл тук, в Министерството на магията, и Корнелиус Фъдж разговаря с него — нали само преди няколко седмици Хари бе предупредил Фъдж, че Малфой е смъртожаден!

— Министърът тъкмо ми разказва, Потър, как си се отървал на косъм — провлече господин Малфой. — Направо изумително! Постоянно успяваш да се изплъзнеш… същинска змия!

Господин Уизли стисна с все сила Хари за рамото, за да го възпре.

— Да — заяви момчето, — много ме бива да се измъквам.

Луциус Малфой вдигна очи към господин Уизли.

— Я, и Артър Уизли! Какво търсиш тук, Артър?

— Работя тук — сухо отвърна другият мъж.

— Е, не точно тук, нали? — вдигна вежди господин Малфой и погледна през рамото на Уизли към вратата. — Мислех, че си на втория етаж… С какво се занимаваше, да отмъкваш мъгълски вещи и после да ги омагьосваш у вас, нали?

— Не — отсече господин Уизли и впи още по-дълбоко пръсти в рамото на Хари.

— А вие какво търсите тук? — обърна се Хари към Луциус Малфой.

— Не смятам, че личните ми дела с министъра ти влизат в работата, Потър — сопна се Малфой и си приглади отпред мантията. Момчето ясно чу тих звънтеж като от пълен със злато джоб. — Не си мисли, че щом си любимецът на Дъмбълдор, всички останали ще се отнасят снизходително към теб… Ще се качим ли в кабинета ви, господин министре?

— Разбира се, да вървим — отговори Фъдж и обърна гръб на Хари и господин Уизли.

Докато се отдалечаваха, продължиха да си шушукат. Чак когато те влязоха в асансьора, господин Уизли пусна рамото на момчето.

— Щом имат общи дела, защо Малфой не чака Фъдж пред кабинета му? — избухна Хари. — Какво търси тук долу?

— Мен ако питаш, се е опитвал да се промъкне край съдебната зала — отвърна крайно възбуден господин Уизли и погледна през рамо, сякаш за да се увери, че не го подслушва никой. — Искал е да разбере дали са те изключили от училище. Като мина да те оставя вкъщи, ще драсна една бележка на Дъмбълдор, да знае, че Малфой отново е разговарял с Фъдж.

— Пък и какви ли са тези техни лични дела?

— Злато, какво друго? — възкликна ядно господин Уизли. — Вече от доста години Малфой от щедро по-щедро раздава пари за какво ли не… Така се сближава с когото трябва… и после иска услуги… например да се отложи приемането на някой закон… О, Луциус Малфой има дебели връзки.

Дойде асансьорът — беше празен, ако се изключи ятото докладни записки. Щом господин Уизли натисна копчето за атриума и вратата се затвори, те запърхаха около главата му, а той ги разпъди подразнено с ръка.

— Господин Уизли — рече замислено Хари, — щом Фъдж се среща със смъртожадни като Малфой… щом се срещат насаме, откъде да сме сигурни, че не са го подчинили с проклятието Империус?

— Не мисли, Хари, че не ни е хрумвало — увери го тихо господин Уизли. — Но Дъмбълдор е на мнение, че Фъдж съзнава напълно какво върши, което, както се изразява самият Дъмбълдор, не е кой знае каква утеха. Но по-добре да не говорим за това точно сега, момчето ми.

Вратата се отвори и двамата слязоха в почти безлюдния атриум. Магигардът Ерик отново се бе скрил зад „Пророчески вести“. Тъкмо подминаха златния шадраван, когато Хари се сети.

— Чакайте… — рече той на господин Уизли и след като извади от джоба си кесийката, се върна при шадравана.

Взря се в лицето на красивия магьосник, но отблизо той му се стори доста слабохарактерен и празноглав. Магьосницата пък си беше лепнала глуповата усмивка, все едно ще се явява на конкурс за красота, а доколкото Хари знаеше нещо за таласъмите и кентаврите, те никога не биха гледали така прехласнато човешки същества, пък били те и най-големите красавци. Само мазнишкото угодничество на домашното духче му се видя правдоподобно. Подсмихна се при мисълта какво ли би казала Хърмаяни, ако зърнеше отнякъде статуята на духчето, преобърна кесийката и изсипа във водата не десет галеона, а всичките пари, които носеше.

— Знаех си аз! — викна Рон и заби няколко крошета във въздуха. — На теб винаги ти се разминава.

— Беше невъзможно да не те оправдаят — отсъди Хърмаяни, която, преди Хари да се появи в кухнята, от притеснение беше на ръба на припадъка и сега бе затулила с трепереща ръка очите си, — нямаше в какво да те обвинят, наистина нямаше.

— Щом всички сте знаели, че ще ми се размине, защо сега се радвате толкова? — усмихна се Хари.

Госпожа Уизли си бършеше лицето с престилката, а Фред, Джордж и Джини се бяха впуснали в нещо като вихрен боен танц, като си припяваха:

— Отърва се, отърва се, отърва се…

— Престанете! Мирясайте най-после! — скара се господин Уизли, макар че и той се усмихваше. — Знаеш ли, Сириус, в министерството беше и Луциус Малфой…

— Какво? — сепна се другият мъж.

— Отърва се, отърва се, отърва се…

— Ей, вие тримата, млъквайте! Видяхме го на деветия етаж, разговаряше с Фъдж, после двамата се качиха заедно в кабинета на Фъдж. Дъмбълдор трябва да знае.