Хари Потър и Орденът на феникса

— Да, ще му кажем непременно — обеща Сириус.

— Е, да тръгвам, че в Бетнъл Грийн ме чака тоалетна бълвачка. Моли, ще закъснея, поемам дежурството на Тонкс, но Кингзли сигурно ще намине за вечеря…

— Отърва се, отърва се, отърва се…

— Фред… Джордж, Джини, престанете! — викна майка им, а баща им излезе от кухнята. — Хари, ела, миличък, да си хапнеш, че на закуска не сложи почти нищо в уста.

Рон и Хърмаяни се разположиха срещу него — откакто бяха дошли на площад „Гримолд“, не се бяха чувствали толкова щастливи… а главозамайващото облекчение, донейде попарено след срещата с Луциус Малфой, отново завладя Хари. Най-неочаквано мрачната къща му се видя по-топла и гостоприемна, дори Крийчър, пъхнал зурлестия си нос в кухнята да провери откъде идва тази гълчава, сега не му се стори чак такъв грозник.

— Е, да, след като Дъмбълдор се е застъпил за теб, просто е било невъзможно да те осъдят — отбеляза щастлив Рон, който трупаше по чиниите на всички цели камари картофено пюре.

— Да, благодарение на него везните се наклониха в моя полза — съгласи се Хари.

Реши, че ще бъде черна неблагодарност, пък и детинщина да добави: „Жалко само, че не си поприказва с мен. Дори не ме погледна“.

Още щом си го помисли, и белегът върху челото го парна толкова силно, че той долепи длан до него.

— Какво има? — притесни се Хърмаяни.

— Белегът — измънка Хари. — Е, няма значение… напоследък се обажда през цялото време.

Другите дори и не забелязаха — всички си похапваха сладко и тържествуваха, задето Хари се е измъкнал на косъм, а Фред, Джордж и Джини още продължаваха да пеят. Хърмаяни бе разтревожена, но преди да е изрекла и дума, Рон възкликна щастлив:

— На бас, че довечера Дъмбълдор ще дойде да го отпразнуваме!

— Надали ще успее — възрази майка му, която тъкмо слагаше пред Хари огромна чиния с печено пиле. — Точно сега е много зает.

— ОТЪРВА СЕ, ОТЪРВА СЕ, ОТЪРВА СЕ…

— МЛЪК! — кресна госпожа Уизли.

През следващите няколко дни Хари не можеше да не забележи, че на площад „Гримолд“ номер дванайсет все пак има някой, който не прелива от щастие, задето той ще се върне в „Хогуортс“. Щом чу новината, Сириус се бе престорил на безкрайно зарадван — стисна с все сила ръката на Хари и засия като останалите. Не след дълго обаче стана по-навъсен и тъжен и отпреди. Говореше по-рядко с всички, дори с Хари, и прекарваше все повече време затворен горе в стаята на майка си заедно с Бъкбийк.

— Не трябва да се чувстваш виновен — рече угрижено Хърмаяни, след като няколко дни по-късно Хари сподели чувствата си с нея и Рон. Тримата търкаха един мухлясал долап на третия етаж. — Мястото ти е в „Хогуортс“ и Сириус го знае. Мен ако питаш, се държи себично.

— Не го съди толкова строго — укори я Рон и смръщено се замъчи да махне мухълчето, лепнало се за пръста му, — и на теб няма да ти е много приятно, ако те затворят сам-самичка в тая къща.

— Той не е сам! — възрази момичето. — Та нали тук е щабквартирата на Ордена на феникса? Сириус просто се надяваше Хари да дойде да живее с него.

— Не е вярно — намеси се и Хари и изстиска парцала. — Когато го попитах направо, не ми отговори нищо.

— Защото не е искал да подклажда излишно надеждите си — поясни мъдро Хърмаяни. — Вероятно и той се е чувствал малко виновен… според мен дълбоко в себе си наистина е искал да те изключат от училище. Тогава и двамата щяхте да сте откъснати от света.

— Я стига! — ревнаха в един глас Хари и Рон, но момичето само сви рамене.

— Както искате. Но понякога си мисля, че майката на Рон наистина е права и Сириус не знае кой стои пред него: ти ли, Хари, или баща ти.

— Значи смяташ, че е изперкал? — разгорещи се Хари.

— Не, просто смятам, че прекалено дълго е бил самотен — отвърна кротко Хърмаяни.

Точно тогава в стаята влезе госпожа Уизли.

— Ама още ли не сте готови? — възкликна тя, след като пъхна глава в долапа.

— Пък аз си мислех, че ще ни подканиш да си починем — укори я Рон. — Знаеш ли колко мухъл сме изчегъртали, откакто сме тук?

— Нали уж изгаряхте от желание да помогнете на Ордена! — напомни майка му. — Хайде сега, дайте своя принос да направим щабквартирата обитаема.

— Чувствам се като домашно духче — запротестира Рон.

— Е, щом си наясно колко непосилен е животът им, може би ще бъдеш по-деен в СМРАД! — рече обнадеждена Хърмаяни, след като госпожа Уизли отново ги остави сами. — Вероятно няма да е зле да покажем на всички колко е ужасно да чистиш непрекъснато… Бихме могли да обявим почистване на общата стая на „Грифиндор“ с благотворителна цел — за набиране на средства, които да вложим в СМРАД… така ще повишим хем съзнателността, хем средствата.

— Ще ти дам аз на теб една благотворителност! Я престани да ни надуваш главите с тази СМРАД! — тросна се подразнен Рон, така че да го чуе само Хари.

Хари усети, че сега, когато наближава краят на ваканцията, си мечтае все по-често за „Хогуортс“: изгаряше от нетърпение да види отново Хагрид, да играе куидич, дори да се поразходи сред зеленчуковите лехи на път за оранжериите, където бяха часовете по билкология. Макар че Хари внимаваше да не се оплаква в присъствието на Сириус, вече не го свърташе в тази потънала в прахоляк и мухъл къща, където половината долапи още бяха залостени и Крийчър бълваше от сумрака какви ли не обиди по адрес на всеки, минал покрай него.

Това, че живее в щабквартирата на братството, опълчило се срещу Волдемор, вече не му се струваше чак толкова интересно и вълнуващо, колкото преди. Наистина, членуващите в Ордена на феникса редовно наминаваха насам, понякога оставаха и за вечеря, друг път просто си прошепваха набързо нещо, но госпожа Уизли имаше грижата гостите да не са в обсега на ушите (разтегателни и неразтегателни) на Хари и останалите, а никой, дори Сириус, не смяташе, че Хари трябва да знае нещо повече от онова, което бе научил вечерта след пристигането си.

В последния ден от ваканцията Хари събираше от горната част на дрешника курешките на Хедуиг, когато в стаята влезе Рон, понесъл два плика.

— Пристигнаха списъците с новите учебници — оповести той и метна единия плик на Хари, който беше стъпил на стола. — Крайно време беше, вече си мислех, че са забравили, друг път ги пращат много по- рано…

Хари пъхна последните курешки в торбичка и я хвърли над главата на Рон в кошчето за боклук в ъгъла, което я погълна и се оригна звучно. После си отвори писмото. Съдържаше два пергаментови листа: с единия, както винаги, напомняха, че учебната година започва на първи септември, а върху втория бяха изброени учебниците за следващия курс.

— Има само два нови — отбеляза той, докато четеше списъка. — „Класически заклинания за пети курс“ на Миранда Гошоук и „Теория на отбранителната магия“ на Уилбърт Слинкхард13.

Пук!

Фред и Джордж се магипортираха точно до Хари. Той вече им беше свикнал и дори не падна от стола.

— Питахме се кой ли е сложил в списъка книгата на Слинкхард? — подхвана разговор Фред.

— Това означава, че Дъмбълдор е намерил нов преподавател по защита срещу Черните изкуства — отбеляза Джордж.

— Крайно време беше — допълни близнакът му.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хари и скочи долу при тях.