тренировка, гледай да присъстваш. И бъди така любезен, помогни с каквото можеш на Рон, чу ли?
Той кимна, а Анджелина се върна при Алиша Спинет. Хари отиде да седне при Хърмаяни и когато остави чантата, тя трепна и се събуди.
— А, ти ли си, Хари… с Рон се получи прекрасно, нали? — отбеляза сънено момичето. — Ох… капнала съм от умора — прозина се. — До един след полунощ съм плела шапчици. Грабят ги като топъл хляб.
Разбира се, щом се огледа, Хари забеляза вълнени шапчици, поприкрити навред из помещението, така че без да подозират какво им се готви, домашните духчета да ги вземат.
— Страхотно! — отбеляза той разтревожено, щеше да се пръсне, ако в скоро време не кажеше на някого. — Знаеш ли, Хърмаяни, току-що бях горе в кабинета на Ъмбридж и тя ме докосна по ръката…
Хърмаяни заслуша внимателно. Когато Хари приключи с разказа си, тя изрече бавно:
— Боиш се, че Ти-знаеш-кой я е подчинил, както бе подчинил Куиръл ли?
— Не е изключено, нали? — отбеляза тихо той.
— Не е — съгласи се Хърмаяни, макар че май не бе особено убедена. — Лично аз обаче се съмнявам да я е обсебил по същия начин като Куиръл… все пак сега той е жив, има си собствено тяло, не му трябва чуждо. Но е възможно да е приложил на Ъмбридж проклятието Империус…
Хари погледа известно време как Фред, Джордж и Лий Джордан жонглират с празни бутилки от бирен шейк. После Хърмаяни каза:
— Миналата година обаче белегът те болеше и без да го докосва някой, а Дъмбълдор обясни, че било свързано с чувствата на Ти-знаеш-кого в момента. Може пък да няма нищо общо с Ъмбридж и да е чисто съвпадение, че се е случило, докато си бил при нея?
— Тя е изверг — отсече Хари. — Шантава е.
— Да, ужасна е, но… Според мен, Хари, е редно да кажеш на Дъмбълдор, че белегът те боли.
За втори път през последните два дни го съветваха да иде при Дъмбълдор и той отговори на Хърмаяни така, както бе отвърнал и на Рон.
— Няма да го занимавам с това. Нали самата ти каза, че не е кой знае какво. Цяло лято белегът ме пробожда, тази вечер болката просто бе малко по-силна…
— Сигурна съм, Хари, че Дъмбълдор иска да го занимаваш с това…
— Така си е — изтърва се Хари, — това… белегът, де, е единственото у мен, от което Дъмбълдор се интересува.
— Не говори така, не е вярно!
— Ще взема да пиша на Сириус, да видя той какво мисли…
— Хари, не бива да споменаваш в писмо такива неща! — напомни разтревожена Хърмаяни. — Забрави ли, Муди ни предупреди да внимаваме много какво пишем! Вече не можем да бъдем сигурни, че совите няма да бъдат прихванати!
— Добре, добре, няма да му пиша — подразни се Хари и се изправи. — Лягам си. Ще кажеш на Рон вместо мен, нали?
— О, не — възрази Хърмаяни с облекчение, — щом ти си тръгваш, ще си тръгна и аз, без да изглежда грубо от моя страна. Останала съм без капчица сили, а утре смятам да изплета още шапчици. Ако искаш, можеш да ми помогнеш, страшно забавно е, а и ставам все по-добра, вече зная да правя шарки, помпони и други украси.
Хари се взря в лицето й, засияло от радост, и се постара да покаже поне слаб интерес към предложението й.
— А, не… не ми се плете — отвърна той. — Тоест… не утре. Имам цяла купчина домашни…
И затътри крака към стълбището за момчешките спални помещения, оставяйки Хърмаяни леко разочарована.
Глава четиринайсета
Пърси и Лап
На другата сутрин Хари се събуди пръв в спалното помещение. Полежа, загледан във вихрушката прашинки, носещи се в лъча слънчева светлина, който се промъкваше през процепа в балдахина — наслаждаваше се на мисълта, че е събота. Първата седмица от учебния срок се бе точила сякаш цяла вечност, като някакъв безкраен урок по история на магията.
Ако се съдеше по сънената тишина и бледозлатистия слънчев лъч, явно беше малко след зазоряване. Хари дръпна балдахина около леглото си, стана и започна да се облича. Освен цвъртежа на птиците в далечината се чуваше само равномерното дишане на съучениците му. Той отвори полека ученическата чанта, извади пергаментов лист и перото си и се отправи към общата стая.
Отиде право при любимото си вехто мекичко кресло край изгасналия огън, намести се удобно, разгъна пергамента и огледа помещението. Обичайните боклучета — намачкани късчета пергамент, стари златни наплюващи топчета, празни стъкленички от съставки за отвари, обвивки от бонбони — с каквито помещението бе осеяно всяка вечер, ги нямаше, не се виждаха и шапките за домашни духчета на Хърмаяни. Хари се запита разсеяно колко ли духчета са били пуснати на свобода (независимо дали го искат, или не), сетне отпуши мастилницата, топна в нея перото, вдигна го три-четири сантиметра над гладката жълтеникава повърхност на пергамента и се замисли… След миг-два обаче се усети, че се е втренчил в празната камина и не знае какво да напише.
Чак сега си даде сметка колко трудно им е било на Рон и Хърмаяни да му пишат през лятото. Как да разкаже на Сириус какво се е случило през последната седмица и да му зададе всички въпроси, които го терзаеха, без да предоставя на евентуалните крадци на писма сведения, каквито не искаше да попадат у тях?
Доста дълго седя, без да се помръдва, загледан в камината, накрая измисли нещо, още веднъж топна перото в мастилницата и се наведе уверено над пергамента:
Драги ми Смърки, надявам се да си добре, първата седмица тук беше ужасна, добре че най-после й се видя краят.
Имаме нова учителка по защита срещу Черните изкуства — професор Ъмбридж. Мила е почти колкото любимата ти майка. Пиша ти, защото снощи, докато имах за наказание извънкласна работа при Ъмбридж, онова, за което ти писах и миналото лято, се случи отново.
Мъчно ни е за нашия най-голям приятел, дано си дойде скоро.
Много те моля, отговори ми бързо.
Прочете писмото няколко пъти, та да го види през очите на страничен наблюдател. Според него бе изключено някой да разбере за какво — или на кого — говори. Надяваше се Сириус да схване тънкия намек за Хагрид и да ги успокои, че той ще си дойде скоро. Не искаше да пита направо, за да не привлича вниманието към онова, което Хагрид правеше, докато отсъства от „Хогуортс“.
Писмото уж беше съвсем късичко, а му отне доста време — докато Хари обмисляше как да се изрази, слънчевата светлина беше припълзяла до средата на общата стая, а от спалните помещения горе вече долитаха далечни шумове. Внимателно запечата пергамента, покатери се през дупката зад портрета и се отправи към соварника.
— На твое място
— Например Парацелз да му падне на главата? — попита момчето.
— Колкото и да е странно, именно това — потвърди отегчено Почтибезглавия Ник. — Изтънчеността
