Хари Потър и Орденът на феникса

никога не е била силата на Пийвс. Е, да вървя, може пък да открия Кървавия барон… дано той успее да сложи край на неговите безобразия… е, довиждане, Хари…

— Довиждане — сбогува се момчето и вместо да завие надясно, тръгна наляво и пое по дългия, но по- безопасен път към соварника.

Поободри се, докато подминаваше един по един прозорците, през които се виждаше сияйното синьо небе — по-късно имаше тренировка, най-после щеше да се завърне на игрището за куидич.

Нещо се шмугна покрай краката му. Хари погледна надолу и съзря Госпожа Норис, скелетоподобната сива котка на пазача. Тя извърна за миг към него жълти като фарове очи и се скри зад статуята на Уилфред Мечтателя.

— Не правя нищо нередно — провикна се подире й момчето.

Госпожа Норис имаше категоричния вид на котка, тръгнала да донася на господаря си, макар че Хари не виждаше какво — в събота сутрин имаше пълно право да ходи при совите.

Сега вече слънцето се беше извисило в небето и когато влезе в соварника, той бе заслепен от прозорците без стъкла: сребристите слънчеви лъчи се кръстосваха на решетка из кръглото помещение, където по прътите бяха накацали стотици сови, попритеснени от утринната светлина — личеше си, че някои току-що се прибират от лов. Поръсеният със слама под изпука, когато Хари настъпи няколко костици на животинчета и затърси с поглед Хедуиг.

— Ето те и теб! — възкликна той, съзрял совата почти при сводестия таван. — Слез тук, нося ти писмо.

Хедуиг изкряска гърлено, разпери широките си бели криле, спусна се надолу и кацна на рамото на момчето.

— Браво на теб. Тук отгоре пише Смърки — рече Хари, кой знае защо, през шепот, след като й подаде писмото да го стисне в човка, — но то е за Сириус, чу ли?

Совата примига с кехлибарените си очи и Хари го изтълкува като утвърдителен отговор.

— Е, в такъв случай… попътен вятър! — пожела й той и я отнесе до един от прозорците, където Хедуиг се оттласна лекичко от ръката му и се извиси в ослепително синьото небе.

Хари я гледа, докато тя се смали на черна точица и се скри, после отправи поглед към колибата на Хагрид, която се виждаше ясно от прозореца — точно толкова ясно бе и че е необитаема, защото над комина не се виеше пушек и пердетата бяха спуснати.

Върхарите в Забранената гора се поклащаха от лекия ветрец. Загледан в тях, Хари се наслади на свежия повей върху лицето си и си помисли за куидича по-късно… и точно тогава го видя. Досущ огромна гротескна птица над дърветата се извиси голям влечугоподобен хвърковат кон точно като жребците, теглили файтоните на „Хогуортс“, с кожести черни криле, разперени като на птеродактил. Конят се издигна, описа широк кръг, сетне се гмурна отново сред дърветата. Всичко се разигра толкова бързо, че Хари направо не повярва на очите си, само сърцето му биеше лудешки.

Вратата на соварника зад него се отвори. Той подскочи като ужилен, обърна се бързо и съгледа Чо Чан, която държеше писмо и малък пакет.

— Здравей — поздрави я машинално Хари.

— О… здрасти — отвърна Чо задъхана. — Не очаквах да заваря някого толкова рано… Едва преди пет минути се сетих, че днес мама има рожден ден.

Тя посочи пакета.

— Аха — рече Хари.

Мозъкът му се бе сковал. Искаше му се да каже нещо смешно и забавно, ала пред очите му още беше ужасният крилат кон.

— Какъв прекрасен ден! — махна Хари към прозорците.

Толкова се ядоса на себе си, че чак му притъмня. Времето! Той говореше за… времето!

— Да — потвърди Чо и затърси с поглед подходяща сова. — Чудесни условия за куидич. Цяла седмица не съм излизала навън, а ти?

— И аз — рече Хари.

Чо си хареса една от училищните улулици: Примами я да кацне на ръката й, където птицата протегна услужливо краче, та момичето да си прикрепи пакетчето.

— Е, „Грифиндор“ излъчи ли вече нов пазач? — попита Чо.

— Да — отговори Хари. — Моят приятел Рон Уизли, познаваш ли го?

— Онзи, дето мрази „Торнадос“ ли? — каза доста хладно тя. — Добър ли е изобщо?

— Според мен, да — заяви Хари. — Но не съм го гледал на пробите, бях наказан.

Чо вдигна очи още преди да е привързала пакета към крачето на улулицата.

— Тая Ъмбридж е голяма гаднярка — прошепна тя. — Да те накаже само защото си казал истината как… как загина той. Всички чуха, цялото училище говореше само за това. Наистина си проявил храброст да й го заявиш право в очите.

На Хари изведнъж му просветна… чувстваше се така, сякаш всеки миг ще литне и ще се извиси на педя над оцвъкания под. Кой се вълнуваше от това, че над гората прелитал някакъв си крилат кон, важното бе, че Чо го мисли за храбрец! За миг му мина през ума уж случайно да й покаже разранената си ръка, докато й помага да привърже пакета към крачето на улулицата… ала точно когато му хрумна тази вълнуваща мисъл, вратата на соварника се отвори отново.

В помещението влетя пазачът Филч. По жилестите му хлътнали страни се моравееха петна, брадичката му се тресеше, оредялата му бяла коса беше разрошена — той очевидно бе дошъл тичешком. Подир него вътре се пъхна Госпожа Норис, която зяпна совите и измяука лакомо. Отгоре се чу неспокойно шумолене на криле, а един голям рибояден бухал тракна заплашително с клюн.

— Аха! — викна Филч и с тресящи се от гняв увиснали бузи пристъпи решително към Хари. — Предупредиха ме, че възнамеряваш да поръчаш големи количества торови бомбички.

Хари скръсти ръце и се взря в пазача.

— Кой ви е казал, че ще поръчвам торови бомбички?

Свъсена, Чо премести поглед от Хари към Филч, а улулицата върху ръката й, която се бе уморила да стои на едно краче, изписка укорно, момичето обаче не й обърна внимание.

— Имам си източници — изсъска злорадо Филч. — А сега ми предай каквото смяташе да пращаш.

Хари изпита огромно облекчение, че е побързал да пусне писмото, и рече:

— Не мога да ви го предам, вече замина.

— Замина ли? — ахна Филч с лице, обезобразено от ярост.

— Да, замина — повтори спокойно Хари.

Вбесен, пазачът понечи да каже нещо, но постоя минута-две със зейнали уста, а сетне огледа мантията на Хари.

— Откъде да съм сигурен, че не си го пъхнал в джоба?

— Можете да бъдете сигурен, защото…

— Аз видях как го праща — ядоса се Чо.

Филч се извърна рязко към нея.

— Видяла си го…

— Точно така, видях го — потвърди тя разярено.

Настъпи кратко мълчание — Филч изгледа злобно Чо, тя му отвърна със същото, после пазачът се врътна и затътрузи нозе към вратата. Спря с ръка на бравата, обърна се и пак погледна Хари.

— Само да съм надушил и най-лекия мирис на торова бомбичка…

Заслиза с тежка крачка по стълбите. На раздяла Госпожа Норис хвърли на совите изпълнен с копнеж поглед и го последва.

Хари и Чо се спогледаха.

— Благодаря — рече той.

— Няма за какво — отвърна поруменяло момичето, което най-сетне прикрепи пакета към крачето на улулицата. — Не си поръчвал торови бомбички, нали?

— Не — увери я Хари.

— Защо ли Филч е решил, че поръчваш? — учуди се Чо и отнесе улулицата при прозореца.