Хари Потър и Орденът на феникса

на извънкласната работа, с която беше наказан, той не издаде нито звук. Бе решил каквото и да му струва, да не доставя това удоволствие на Ъмбридж и макар че, докато изписваше отново и отново „Няма да лъжа“, раната ставаше с всяка буква все по-дълбока, от устните му не се отрони и стон.

Точно както беше предсказал Джордж, най-ужасното през втората седмица на наказание беше реакцията на Анджелина. Във вторник, още щом Хари отиде да закуси на масата на „Грифиндор“, тя го притисна в ъгъла и му се разкрещя така, че професор Макгонъгол се надигна и се спусна към тях.

— Госпожице Джонсън, как смеете да вдигате такъв шум в Голямата зала! Отнемам от „Грифиндор“ пет точки!

— Но, госпожо… той отново се е изхитрил да го накажат…

— Вярно ли е, Потър? — попита рязко професор Макгонъгол и се извърна към Хари. — Наказан си? От кого?

— От професор Ъмбридж — промълви Хари, без да гледа Макгонъгол в очите, блеснали зад очилата с четвъртити рамки.

— Искаш да кажеш — сниши тя глас, за да не я чуят няколко любопитни рейвънклоуци, които се суетяха зад тях, — че въпреки предупреждението ми от миналия понеделник пак си избухнал в часа на професор Ъмбридж?

— Да — смотолеви Хари, забол поглед в пода.

— Чуй ме, Потър, трябва да се стегнеш! Ще си навлечеш голяма беля! Лишавам „Грифиндор“ от още пет точки!

— Ама… как така… Професоре, недейте! — вбеси се Хари от тази несправедливост. — Тя вече ме наказа, толкова ли е наложително да ни отнемате и точки?

— Наложително е, щом не си взимаш никаква поука от наказанията! — отсече професор Макгонъгол. — Нито дума повече, Потър, само да съм чула да роптаеш! Колкото до вас, госпожице Джонсън, занапред ще крещите единствено на куидичното игрище или отборът може да има друг капитан!

Професор Макгонъгол закрачи обратно към преподавателската маса. Анджелина погледна отвратено Хари и също се отдалечи, след което той се метна на пейката до Рон и избълва гневно:

— Да отнема точки на „Грифиндор“ само защото не минава вечер да не си разрязвам ръката до кръв! Не е честно, не е!

— Знам, приятелю — увери го състрадателно Рон и му напълни чинията с бекон, — ама че безобразие!

Хърмаяни обаче само прелисти с шумолене „Пророчески вести“ и не каза нищо.

— Според теб Макгонъгол е права, така ли? — подвикна ядно Хари към снимката на Корнелиус Фъдж, която закриваше лицето на Хърмаяни.

— Не ми е никак приятно, че ни отне точки, но според мен е права, когато те предупреждава да не си изпускаш нервите пред Ъмбридж — заяви гласът на Хърмаяни, а Фъдж заръкомаха разпалено от първата страница, очевидно държеше реч.

През целия час по вълшебство Хари не продума на Хърмаяни, но когато влязоха в кабинета по трансфигурация, забрави, че й е сърдит. Професор Ъмбридж и тефтерът й се бяха разположили в ъгъла и самият й вид заличи от паметта му спомена за закуската.

— Страхотно! — прошепна Рон, след като си седнаха на местата. — Сега ще погледаме как тая Ъмбридж си получава заслуженото.

Професор Макгонъгол влезе в стаята, без да показва с нищичко, че е забелязала присъствието на професор Ъмбридж.

— Тишина! — подкани тя и всички замълчаха. — Ела насам, Финиган, ако обичаш, и раздай домашните, а вие, госпожице Браун, вземете кутията с мишките… Стига глезотии, момиче, не хапят… Занесете по една на всеки…

— Кхъ-кхъ — обади се професор Ъмбридж със същото смешно покашляне, с каквото бе прекъснала и Дъмбълдор първата вечер от учебния срок.

Професор Макгонъгол не й обърна внимание. Шеймъс подаде на Хари съчинението, което той пое, без да поглежда към съученика си, и с облекчение видя, че са му писали „П“.

— И така, всички слушайте внимателно… Дийн Томас, ако го направиш още веднъж на мишката, ще те накажа… Повечето от вас успяха да приложат на охлювите заклинанието за изчезване и дори онези, на които им остана по малко от черупката, добиха представа как се прави магията. Днес ще…

— Кхъ-кхъ — обади се пак професор Ъмбридж.

— Моля? — попита професор Макгонъгол и се извърна със сключени вежди, които бяха заприличали на дълга строга черта.

— Чудех се, госпожо, дали сте получили бележката ми, с която ви уведомявам за датата и часа на инспек…

— Очевидно съм я получила, щом не ви питам какво търсите в класната ми стая — сряза я Макгонъгол и обърна решително гръб на професор Ъмбридж. Доста от учениците се спогледаха злорадо. — Както бях започнала да обяснявам, днес ще прилагаме заклинанието за изчезване върху мишки, а това е далеч по- трудно. И така, то…

— Кхъ-кхъ…

— Как, интересно, очаквате да получите представа за преподавателския ми подход, щом непрекъснато ме прекъсвате? — възкликна професор Макгонъгол, обзета от ледена ярост, и се извърна към посетителката. — Знаете ли, по принцип не разрешавам да се говори, когато аз говоря.

Професор Ъмбридж погледна така, сякаш току-що са й зашлевили шамар. Не каза нищо, само приглади пергаментовия лист на тефтера и започна да пише трескаво.

Професор Макгонъгол се обърна невъзмутимо към класа и продължи:

— Та както обяснявах, колкото по-развито е животното, което искаме да изчезне, толкова по-трудно става и заклинанието за изчезване. Като безгръбначно охлювът не ни затруднява особено, а мишката като бозайник вече е истинско предизвикателство. Иначе казано, това не е магия, която ще успеете да направите, докато си мислите за вечерята. И така, знаете магическата формула, да ви видя сега как ще се справите…

— И точно тя да ми се кара, задето съм избухвал пред Ъмбридж! — прошепна Хари на Рон, но вече се подсмихваше, напълно забравил, че е бил ядосан на професор Макгонъгол.

Ъмбридж не вървеше след нея из класната стая, както бе направила с Трелони — вероятно си даваше сметка, че заместник-директорката не би й го позволила. Затова пък, докато седеше в ъгъла, си записваше много повече неща и когато накрая професор Макгонъгол им каза, че са свободни, Ъмбридж също се надигна, свъсена като буреносен облак.

— Е, все е нещо за начало — обяви Рон, след като вдигна дългата гърчеща се миша опашка и я пусна обратно в кутията, с която Лавендър обикаляше съучениците си.

Докато се изнизваха от класната стая, Хари видя, че професор Ъмбридж се приближава към катедрата, затова смушка Рон, който на свой ред смушка Хърмаяни, и тримата поизостанаха нарочно и нададоха ухо.

— Откога преподавате в „Хогуортс“? — попита професор Ъмбридж.

— През декември ще станат трийсет и девет години — отвърна рязко професор Макгонъгол и щракна ядно закопчалката на дамската си чанта.

Професор Ъмбридж си записа.

— Чудесно — рече тя, — в срок от десет дни ще получите резултата от инспекцията.

— Очаквам го с нетърпение! — подметна хладно и безразлично професор Макгонъгол и се отправи с широка крачка към вратата. — Вие, тримата, побързайте — подкани тя и подбра пред себе си Хари, Рон и Хърмаяни.

Хари не се сдържа, усмихна й се едва забележимо и бе готов да се закълне, че тя му е отвърнала.

Мислеше, че ще види Ъмбридж чак вечерта, когато отиде да си изтърпи наказанието, но беше сбъркал. След като се отправиха през моравите към гората за часа по грижа за магически създания, завариха и нея, и тефтера й да ги причакват до професор Гръбли-Планк.

— Вие само замествате, нали? — чу въпроса й Хари, когато отидоха при сгъваемата маса, където няколко пленени съчковци се боричкаха като живи вейки за шепа мокрици.