Хари Потър и Орденът на феникса

— Именно той — кратко отвърна другата жена.

Инспекторката пак си записа.

— И вие сте праправнучка на прославената ясновидка Касандра17 Трелони?

— Да — потвърди професор Трелони и понадигна глава.

Поредната бележка в тефтера.

— Поправете ме, ако греша, но ми се струва, че след Касандра сте първата в рода с ясновидска дарба.

— Тези неща често се предават през… през три поколения — уточни професор Трелони.

Жабешката усмивка на професор Ъмбридж стана още по-широка.

— Ама, разбира се — възкликна тя любезно и си вписа поредното наблюдение. — В такъв случай няма ли да ми предскажете нещо и на мен? — погледна я в очакване, все така ухилена.

Професор Трелони се вцепени, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Не ви разбрах — рече тя, вкопчена в шала около кльощавия си врат.

— Бих искала да ми предскажете нещо — повтори много ясно инспекторката.

Сега вече не само Хари и Рон подслушваха и надзъртаха иззад учебниците. Почти целият клас се беше вторачил като омагьосан в професор Трелони, която се изправи в цял ръст, а гроздовете й огърлици и гривни подрънкваха.

— Вътрешното око не вижда по заповед! — възрази тя възмутена.

— Ясно — пророни професор Ъмбридж и пак си записа нещо в тефтера.

— Но аз… аз… чакайте! — обади се най-неочаквано професор Трелони в опит да използва обичайния си загадъчен шепот, ала се тресеше от гняв и това провали ефекта. — Аз… аз… струва ми се, че виждам нещо… нещо, което ви засяга… ами да, усещам нещо… нещо ужасно… страшна беда…

Професор Трелони посочи с разтреперан пръст Ъмбридж, която, вдигнала вежди, продължи да й се усмихва мазно.

— Опасявам се, че… опасявам се, че над вас е надвиснала голяма опасност! — довърши театрално професор Трелони.

Настъпи кратко мълчание. Веждите на професор Ъмбридж не помръднаха.

— Така… — рече тя тихо и пак драсна нещо в тефтера. — Ако това наистина е най-доброто, на което сте способна…

Обърна се и остави професор Трелони да стои като вкоренена — от възмущение тя едва си поемаше дъх. Хари срещна погледа на Рон и разбра, че и той си мисли същото като него: и двамата знаеха, че професор Трелони е стара измамница, от друга страна обаче, мразеха Ъмбридж толкова много, че бяха на страната на преподавателката по пророкуване… в продължение на няколко секунди, докато тя не се захвана с тях.

— Е? — подвикна Трелони и както никога припряна, щракна с дълги пръсти точно под носа на Хари. — Дай да видя как си започнал дневника със сънищата си.

След като тя ги разтълкува на възможно най-висок глас (всички, дори онези, в които Хари си ядеше овесената каша, очевидно вещаеха, че ще умре съвсем млад, и то от ужасна смърт), той вече не изпитваше чак такова състрадание към нея. През това време професор Ъмбридж стоеше на няколко крачки и си записваше нещо в тефтера, а когато удари звънецът, слезе първа по сребристата стълбичка. Десет минути по-късно, когато стигнаха до кабинета по защита срещу Черните изкуства, тя вече ги чакаше там — тананикаше си и се подсмихваше.

Като вадеха „Теория на отбранителната магия“, Хари и Рон разказаха на Хърмаяни, която идваше от час по аритмантика, какво точно се е случило на пророкуването, но още преди тя да ги е попитала нещо, професор Ъмбридж въдвори ред и в помещението се възцари тишина.

— Приберете магическите пръчки — нареди им с неизменната си усмивка и тези, които се бяха надявали да си използват пръчките, се видяха принудени да ги върнат по чантите. — Миналия път приключихме с първата глава, днес бих искала всички да отгърнете на деветнайсета страница и да започнете „Глава втора. Обща теория и нейните дялове“. И никой да не говори.

Все така самодоволно ухилена до уши, Ъмбридж си седна зад катедрата. Учениците отгърнаха като един на страница деветнайсета и въздъхна шумно. Хари се запита посърнал дали в учебника има достатъчно глави, та да ги четат до края на учебната година, и тъкмо да отвори на съдържанието, когато забеляза, че Хърмаяни е вдигнала ръка.

Професор Ъмбридж също беше забелязала това и очевидно си бе разработила стратегия за такива случаи. Вместо да се преструва, че не е видяла Хърмаяни, се изправи и заобиколи първата редица, докато двете застанаха лице в лице, сетне се надвеси и прошепна, та останалите от класа да не чуят:

— Какво има пак, госпожице Грейнджър?

— Вече прочетох втората глава — отвърна момичето.

— В такъв случай продължете с третата глава.

— И нея прочетох. Чела съм целия учебник.

Професор Ъмбридж примига, ала тутакси си възвърна самообладанието.

— В такъв случай можете да ми кажете какво твърди Слинкхард в петнайсета глава за магиите против урочасване.

— Твърди, че това наименование е неточно — отговори на мига Хърмаяни. — Според него хората наричат така самите магии за урочасване, за да звучи по-приемливо.

Професор Ъмбридж вдигна вежди и Хари разбра, че волю-неволю се е впечатлила.

— Аз обаче не съм съгласна — заяви Хърмаяни.

Веждите на преподавателката се вдигнаха още по-високо, а погледът й определено стана по- студен.

— Не сте съгласна ли?

— Не, не съм — повтори Хърмаяни, която за разлика от Ъмбридж не шепнеше, а говореше ясно със звънък глас, вече привлякъл вниманието на целия клас. — Господин Слинкхард е против магиите за урочасване, нали? Лично аз обаче съм на мнение, че те са твърде полезни, ако ги прилагаме при самоотбрана.

— Виж ти! — възкликна професор Ъмбридж, забравила да шепне, и се изправи в цял ръст. — Опасявам се, госпожице Грейнджър, че тук, в класната стая, е важно мнението на господин Слинкхард, а не вашето.

— Но… — подхвана пак Хърмаяни.

— Достатъчно — прекъсна я учителката. Върна се пред чиновете и загледа учениците, а от самодоволството й в началото на часа не бе останала и следа. — Лишавам дом „Грифиндор“ от пет точки, госпожице Грейнджър.

При тези думи всички възроптаха.

— Ама защо? — попита ядосано Хари.

— Ти не се бъркай — прошепна му веднага Хърмаяни.

— Заради прекъсването на урока с безсмислени въпроси — отвърна невъзмутимо професор Ъмбридж. — Тук съм, за да ви преподавам по утвърдена от министерството методология и тя не предполага учениците да изказват мнения по въпроси, от които не разбират почти нищо. Предишните ви учители по предмета може и да са допускали своеволия, ала никой от тях, с изключение може би на професор Куиръл, който ако не друго, поне се е ограничавал с подходящи за възрастта ви теми, не би издържал министерска инспекция…

— Да, Куиръл беше страхотен учител — провикна се Хари, — имаше обаче малкия недостатък, че от време на време от тила му надничаше Лорд Волдемор.

Тези думи бяха последвани от най-кънтящата тишина, която Хари бе чувал някога. После…

— Смятам, господин Потър, че още една седмица наказание ще ви се отрази добре — оповести мазно Ъмбридж.

Раната върху ръката му тъкмо бе заздравяла, а ето че на другата заран пак кървеше. Вечерта, по време