Хари Потър и Орденът на феникса

доколкото ми е известно, склонен към насилие, — но ако имаш притеснения или си забелязал нещо в поведението на Потър, което те смущава, ти препоръчвам да поговориш с Долорес Ъмбридж, една наистина прекрасна жена, която, сигурен съм, на драго сърце ще те посъветва.

Така стигам до втория съвет, който смятам да ти дам. Както намекнах по-горе, май вече се вижда краят на единовластието на Дъмбълдор в „Хогуортс“. Ти, Рон, трябва да си верен не на него, а на училището и на министерството. Много ми е неприятно, но доколкото схванах, поне засега професор Ъмбридж не се радва на достатъчно съдействие от страна на другите преподаватели в усилията си да осъществи в „Хогуортс“ промените, към които министерството толкова пламенно се стреми (макар че от другата седмица ще й бъде по-лесно — повтарям, виж утрешния брой на „Пророчески вести“!). Ще ти кажа само това: ученик, проявил готовност да съдейства на професор Ъмбридж, след година-две ще има всички шансове да стане Отличник на „Хогуортс“!

Жалко, че през лятото не успях да бъда по-дълго заедно с теб. Боли ме, че трябва да отправя критики към нашите родители, но се опасявам, че ми е невъзможно и занапред да живея под един покрив с тях, докато те общуват с тая опасна пасмина около Дъмбълдор. (Ако случайно пишеш на майка, можеш да й съобщиш, че наскоро някой си Стърджис Подмор, голям приятел на Дъмбълдор, е бил пратен в Азкабан, защото е проникнал с взлом в министерството. Това вероятно ще им отвори очите и те ще прогледнат с какви престъпници са се сдушили.) Смятам, че ми е провървяло, задето съм избегнал позора да общувам с такива изпаднали типове — министърът е изключително благосклонен към мен, — и наистина се надявам, Рон, че няма да допуснеш кръвната връзка да те заслепи и да не видиш колко заблудени са в убежденията и постъпките си нашите родители. Искрено се надявам, че рано или късно ще осъзнаят своите грешки, и когато му дойде времето, аз, разбира се, съм готов да приема тяхното извинение.

Много те моля, помисли внимателно какво съм ти казал — особено за Хари Потър, — и още веднъж те поздравявам, задето си станал префект.

Твой брат,

Пърси

Хари вдигна очи към Рон.

— Е — подхвана той така, сякаш приема всичко на шега, — ако искаш да… как беше… — Хари провери в писмото на Пърси. — А, „да прекъснеш отношенията си“ с мен, ти давам честната си дума, че няма да прибягвам до насилие.

— Върни ми го — протегна ръка Рон. — Пърси е… — поде с разтреперан глас той и разкъса писмото на две — … най-големият… — Скъса писмото на четири. — … негодник на света. — Парченцата станаха осем и Рон ги запрати в огъня.

— Хайде, трябва да приключим, преди да се съмне — подкани го Рон припряно и се върна към съчинението за професор Синистра.

Хърмаяни го гледаше със странно изражение.

— Добре, от мен да мине, дайте ги насам — предложи най-неочаквано тя.

— Какво? — учуди се Рон.

— Дайте ми ги. Ще ги прегледам и ще ги поправя — обеща тя.

— Сериозно ли говориш? О, Хърмаяни, спаси ни живота — възкликна Рон, — как да…

— Като кажеш: „Заклеваме се никога повече да не оставяме домашните за последния момент“ — довърши Хърмаяни вместо него и леко развеселена, протегна и двете си ръце да вземе съчиненията.

— Хиляди благодарности, Хърмаяни — рече отмалял Хари и й подаде творението си, след което се свлече на креслото и разтърка очи.

Вече минаваше полунощ и в общата стая нямаше никого освен тях тримата и Крукшанкс. Чуваха се само дращенето на перото, с което Хърмаяни зачеркваше по някое и друго изречение в съчиненията им, и разгръщането на разпилените по масата справочници, които тя от време на време разлистваше за справка. Хари беше останал без капчица сили. Освен това усещаше в стомаха си някаква странна злотворна празнота, свързана обаче не с умората, а с писмото, накъсано на парченца, които се гърчеха почернели в огъня.

Знаеше, че половината хора в „Хогуортс“ го мислят за особняк, дори за луд, знаеше, че вече месеци наред в „Пророчески вести“ подмятат какви ли не лъжи за него, но положението му се стори съвсем различно сега, след като видя тия злостни клевети, написани черно на бяло с почерка на Пърси, който съветваше Рон да се откаже от него и дори да ходи да донася на Ъмбридж. Хари познаваше Пърси от цели четири години, беше гостувал в дома му през ваканциите, бе живял с него в една палатка по време на Световното първенство по куидич, миналата година на второто изпитание в Тримагическия турнир Пърси дори му беше дал най-високата оценка, въпреки това сега го смяташе за неуравновесен и склонен към насилие.

Обзет от прилив на обич към кръстника си Сириус, Хари си помисли, че той вероятно е единственият човек, който разбира какво му е, защото е в същото положение. Почти всички в света на магьосниците смятаха Сириус за жесток убиец и заклет поддръжник на Волдемор и той беше принуден да живее с това отношение цели четиринайсет години…

Хари примига. Току-що бе зърнал в огъня нещо, което нямаше как да е там. Беше се появило и в миг отново бе изчезнало… Хари отсъди, че е невъзможно и само му се е сторило, понеже си е мислел за Сириус…

— Хайде, препиши това тук — подкани Хърмаяни Рон и побутна към него съчинението и лист, изписан с нейния почерк, — после ще добавиш заключението, което ти измислих.

— Честно ти казвам, Хърмаяни, ти си най-прекрасният човек, когото съм срещал — пророни Рон, — и ако понякога отново съм груб…

— Ще знам, че пак си започнал да се държиш както обикновено — довърши вместо него Хърмаяни. — Твоето, Хари, е хубаво, само дето тук в края явно не си разбрал професор Синистра, Европа16 е покрита с лед, не с мед… Хари!

Той се бе свлякъл от креслото и приклекнал на прогореното, протрито килимче пред камината, се беше загледал в пламъците.

— Ей… Хари! — обади се плахо и Рон. — Защо си седнал там долу?

— Защото току-що видях в огъня главата на Сириус — отвърна той.

Говореше съвсем спокойно — нали и миналата година беше видял главата на кръстника си в същия този огън и бе разговарял с нея, въпреки това обаче не беше съвсем сигурен, че я е зърнал… беше изчезнала в миг…

— Главата на Сириус ли? — повтори Хърмаяни. — Както онзи път по време на Тримагическия турнир, когато искаше да поговори с теб ли? Но сега не би го направил, би било прекалено… Сириус!

Хърмаяни ахна и се втренчи в огъня, Рон пък изтърва перото си. Насред танцуващите пламъци беше изникнала главата на Сириус с дълга черна коса, спускаща се покрай грейналото му в усмивка лице.

— Вече се притеснявах да не би да си легнете, докато всички излязат от помещението — обясни той. — Проверявах час по час.

— Появявал си се час по час в огъня! — възкликна Хари и почти се разсмя.

— Само за миг-два… колкото да установя дали хоризонтът е чист.

— Ами ако те бяха видели? — притесни се Хърмаяни.

— Стори ми се, че преди малко едно момиченце… ако се съди по вида му, май беше първокурсничка… ме зърна, но вие не се безпокойте — отвърна припряно Сириус, а Хърмаяни сложи ръка на устата си. — Скрих се още щом ме видя, та сигурно си е помислила, че съм някаква цепеница със странна форма.

— Но, Сириус, поемаш страхотен риск… — подхвана Хърмаяни.

— Говориш като Моли! — прекъсна я той. — Това бе единственият начин да отговоря на писмото на