Хари Потър и Орденът на феникса

Не бяха летели и няколко минути, когато свирката на капитана екна отново. Хари, който тъкмо беше видял как сничът кръжи при отсрещния голов стълб, спря с нескрито разочарование.

— Сега пък какво? — попита той нетърпеливо Алиша, която бе най-близо.

— Кейти — отговори тя кратко.

Хари се извърна и видя, че и Анджелина, и Фред, и Джордж се носят с все сила към Кейти. Двамата с Алиша също се устремиха натам. Беше ясно, че Анджелина е прекъснала тренировката тъкмо навреме: Кейти бе пребледняла като тебешир и беше плувнала в кръв.

— Трябва да отиде в болничното крило — отсече Анджелина.

— Ще я заведем — обеща Фред. — Тя такова… май е глътнала по грешка бонбон „Пускокръв“…

— Няма смисъл да продължаваме без биячи и гончийка — оповести мрачно Анджелина, след като Фред и Джордж отпрашиха към замъка, хванали от двете страни Кейти. — Хайде, елате да се преоблечем.

Докато се връщаха умърлушени към съблекалните, ги следваха крясъците на слидеринците.

— Как мина тренировката? — попита доста хладно Хърмаяни, когато половин час по-късно Хари и Рон минаха през дупката зад портрета и влязоха в общата стая на „Грифиндор“.

— Ами… — подхвана Хари.

— Пълна скръб — отвърна глухо Рон и се отпусна на стола до Хърмаяни.

Тя го погледна и поомекна.

— Е, за пръв път ти е — взе да го утешава, — иска се време, докато…

— Защо реши, че точно аз съм виновен? — тросна й се Рон.

— Не съм решавала нищо — постъписа се тя, — просто си помислих, че…

— Помислила си, че не ставам за нищо, нали?

— Разбира се, че не. Виж какво, сам каза, че е било пълна скръб…

— Отивам да си пиша домашните — подвикна ядосан Рон, после закрачи тежко към стълбището за спалните помещения на момчетата и изчезна от поглед.

Хърмаяни се обърна към Хари.

— Той пълна скръб ли е?

— Не — отвърна Хари като верен приятел.

Хърмаяни вдигна въпросително вежди.

— Е, можеше да играе и по-добре — измърмори момчето, — но както и ти каза, това му е първата тренировка…

Вечерта и Хари, и Рон не отбелязаха особен напредък с домашните. Хари знаеше, че на Рон му е криво, задето се е представил толкова зле на тренировката по куидич, пък и самият той не можеше да си избие от главата виковете „«Грифиндор» — леваци!“.

Цялата неделя прекараха в общата стая, заровени сред учебниците, а помещението около тях ту се пълнеше, ту пак опустяваше. И този ден се случи ясен и хубав и съучениците им от „Грифиндор“ бяха наизлезли в парка, за да се порадват на може би последните топли слънчеви лъчи за годината. Вечерта Хари имаше чувството, че някой блъска мозъка му о черепа.

— Виж какво, май ще се наложи да си пишем повечето домашни през седмицата — изсумтя Хари, когато двамата с Рон най-сетне приключиха с километричното съчинение за заклинанието Инаниматус Конжурус, зададено им от професор Макгонъгол, и унило се заеха с не по-малко километричното и трудно съчинение за многото луни на Юпитер, заръчано им от професор Синистра.

— Да — съгласи се Рон, като си търкаше позачервените очи, и метна петия поред съсипан пергамент в огъня до тях. — Слушай… дали да не помолим Хърмаяни само да погледнем какво е написала?

Хари погледна към нея — седеше с Крукшанкс върху скута и си бъбреше весело с Джини, а пред нея проблясваха две куки, които плетяха чифт безформени чорапки за домашни духчета.

— Недей — отсече той, — сам знаеш, че няма да ни даде.

Продължиха да пишат, докато небето зад прозорците притъмня. Малко по малко навалицата в общата стая взе да оредява. В единайсет и половина Хърмаяни се приближи бавно с прозявка към тях.

— Свършвате ли вече?

— Не — отсече Рон.

— Най-голямата луна на Юпитер е Ганимед, а не Калисто — поправи го тя и посочи през рамото му един от редовете в съчинението по астрономия, — и вулканите се намират на Йо.

— Благодаря — изръмжа Рон и зачеркна изреченията, предизвикали възмущението й.

— Извинявай, аз само…

— Ако си дошла да се заяждаш…

— Рон…

— Нямам време, Хърмаяни, за проповедите ти, затънал съм до гуша в това…

— Не… виж!

Тя сочеше най-близкия прозорец. Хари и Рон се извърнаха натам. На перваза бе кацнал красив чухал, който гледаше през стаята към Рон.

— Това не е ли Хермес? — изуми се Хърмаяни.

— Майчице, той е! — прошепна Рон, след което хвърли перото и се изправи. — За какво ли му е притрябвало на Пърси да ми пише?

Отиде през помещението при прозореца и го отвори — Хермес влетя вътре, приземи се върху съчинението на Рон и протегна краче, към което бе прикрепено писмо. Рон го взе, а чухалът тутакси си замина, оставяйки мастилени стъпчици върху рисунката му на спътника Йо.

— Със сигурност е почеркът на Пърси — оповести Рон, после се отпусна отново на стола и се втренчи в думите от външната страна на свитъка: „За Роналд Уизли, «Хогуортс», дом «Грифиндор»“. Вдигна очи към двамата си приятели.

— Какво ще кажете?

— Хайде, отвори го! — подкани нетърпеливо Хърмаяни, а Хари кимна.

Рон разгъна свитъка и зачете. Колкото по-надолу по пергамента се плъзгаха очите му, толкова повече той се свъсваше. Накрая, след като го прочете, изглеждаше отвратен. Подаде писмото на Хари и Хърмаяни, които доближиха глави, за да го прочетат заедно:

Скъпи Рон,

Току-що узнах (и то не от друг, а от самия министър на магията, който е разбрал от новата ти учителка професор Ъмбридж), че си станал префект в „Хогуортс“.

Изненадах се изключително приятно, когато научих тази новина, и най-напред искам да те поздравя. Трябва да призная, открай време съм се опасявал, че ще поемеш по пътя на Фред и Джордж, а не по моите стъпки, та си представяш какво изпитах, когато разбрах, че вече не си такъв немирник и си решил да се нагърбиш с малко истинска отговорност.

Но освен да те поздравя, искам, Рон, и да ти дам някои съвети, затова и пращам писмото през нощта, а не с обичайната сутрешна поща. Дано успееш да го прочетеш далеч от нахални любопитни очи и да избегнеш неудобните въпроси.

Докато ми съобщаваше, че вече си префект, министърът спомена нещо, от което подразбрах как още си много близък с Хари Потър. Трябва да ти кажа, Рон, че нищо не те изправя пред опасността да си изгубиш значката така, както по-нататъшната дружба с това момче. Да, сигурен съм, изненадан си да го чуеш — не се и съмнявам, ще изтъкнеш, че Потър открай време е бил любимец на Дъмбълдор, — но се чувствам длъжен да те уведомя, че не след дълго Дъмбълдор може и да не ръководи „Хогуортс“, а хората, от които зависи нещо, имат съвсем различно — и може би по-точно — мнение за поведението на Потър. Няма да се разпростирам повече, но ако утре погледнеш „Пророчески вести“, ще добиеш ясна представа накъде духа вятърът — постарай се да се ориентираш в правилната посока!

Шегата настрана, Рон, надали искаш и ти да бъдеш дамгосан със същата дамга, както Потър, това би могло да се отрази твърде пагубно на изгледите ти за бъдещето, имам предвид живота ти и след училище. Вероятно знаеш, защото баща ни придружаваше Потър, че това лято момчето беше изправено пред пълния състав на Магисъбора и присъдата му се размина на косъм. Отърва се заради някаква дребна формалност, мен ако питаш, но мнозина, с които съм разговарял, продължават да са убедени във вината му.

Може би се страхуваш да прекъснеш отношенията си с Потър — знам, че понякога е неуравновесен и