подземието и тръгнаха към Голямата зала, за да обядват. — И с домашното не беше толкова страшно. — Рон и Хари обаче не отговориха, затова тя продължи: — Е, не очаквах да получа „Изключителен“, щом е оценявал съчиненията така, както ще ги оценяват за СОВА, но на този етап си е насърчително и да не те скъсат.
Хари издаде уклончив гърлен звук.
— Вярно, до изпитите могат да се случат куп неща, разполагаме с предостатъчно време, за да станем по-добри, но оценките, които получаваме сега, ни служат за нещо като основа. И ориентир…
Седнаха заедно на масата на грифиндорци.
— Естествено, щях да бъда
— Хърмаяни, ако те гризе любопитство какво са ни писали, попитай си направо — сряза я Рон.
— Ама аз… добре де, ако искате, ми кажете…
— Аз имам „С“ — оповести той, докато си пълнеше с черпака купичката със супа. — Сега доволна ли си?
— Е, нямаш причини да се срамуваш — намеси се Фред, който току-що беше дошъл заедно с Джордж и Лий Джордан и сядаше отдясно на Хари. — Не виждам нищо лошо в това да получиш едно хубаво „С“.
— Ама „С“ не е ли… — възкликна Хърмаяни, но Лий Джордан я прекъсна.
— Да, „Слаб“. Но пак е по-добре от „У“, нали? „Ужасен“.
Хари усети как лицето му пламва и уж се задави с хлебчето. Когато се посъвзе, със съжаление установи, че Хърмаяни още разказва надълго и нашироко за оценките, които пишат на изпитите за СОВА.
— И така, най-високо е „И“-то… „Изключителен“ — обясни тя, — после идва „П“-то…
— Не, „Н“-то — поправи я Джордж. — Което означава „Надхвърлящ очакванията“. Винаги съм си мислел, че ние с Фред е трябвало да получим по всичко „Н“, защото със самото си явяване на изпитите вече надхвърлихме очакванията.
Всички се засмяха, само Хърмаяни си знаеше своето:
— И така, след „Н“-то идва „П“ — „Приемлив“, това е най-ниската оценка, с която преминаваш в следващия курс, нали?
— Да — потвърди Фред и топна едно хлебче в супата, а после го пъхна в устата си и го глътна цялото.
— После ти пишат „С“ — „Слаб“. — Рон вдигна ръце, все едно ликува. — И „У“ — „Ужасен“.
— А след това и „Т“ — напомни Джордж.
— „Т“ ли? — възмути се Хърмаяни. — Може ли да има по-ниска оценка от „У“? И какво означава това „Т“?
— „Трол“ — отговори начаса Джордж.
Хари пак се засмя, макар и да не беше сигурен, че Джордж се шегува. Представи си как се опитва да скрие от Хърмаяни, че на всички изпити за СОВА са му писали „Т“, и тутакси реши оттук нататък да учи по- усърдно.
— Вече имахте ли час с инспекция? — попита ги Фред.
— Не — рече веднага Хърмаяни. — А вие?
— Току-що, точно преди обяда — отговори Джордж. — По вълшебство.
— Как мина? — полюбопитстваха вкупом Хари и Хърмаяни.
Фред сви рамене.
— Не е болка за умиране. Ъмбридж се беше спотаила в ъгъла и си водеше записки в някакъв тефтер. Знаете си го Флитуик, държеше се с нея, все едно е гостенка, изобщо не й обръщаше внимание. А и тя почти не обели и дума. Зададе на Алиша един-два въпроса как обикновено минавали часовете, Алиша й отговори, че било много интересно, и толкоз.
— Не вярвам старият Флитуик да си има проблеми — отбеляза Джордж, — при него всички си издържат изпитите.
— Какво имате следобед? — попита Фред Хари.
— Трелони…
— Е, тя е истинско „Т“!
— И при самата Ъмбридж.
— Днес се дръж прилично и не избухвай пред Ъмбридж — посъветва го Джордж. — Анджелина ще ти откъсне главата, ако пропуснеш още една тренировка по куидич.
Но на Хари не му се наложи да чака часа по защита срещу Черните изкуства, за да се срещне с професор Ъмбридж. Беше седнал чак в дъното на сумрачния кабинет по пророкуване и вадеше дневника със сънищата, когато Рон го сръчка в ребрата — Хари вдигна очи и видя професор Ъмбридж да се показва от капака на пода. Учениците, които си бъбреха весело, веднага млъкнаха. Внезапната промяна на шума накара професор Трелони, която кръжеше бавно и раздаваше екземпляри от „Съновника“, да вдигне поглед.
— Добър ден, професор Трелони — поздрави професор Ъмбридж, както винаги разтеглила устни в широка усмивка. — Надявам се, че сте получили бележката ми. Тази, в която посочвам времето и датата на инспекцията.
Професор Трелони кимна рязко, обърна с видимо раздразнение гръб на посетителката и продължи да раздава книгите. Все така ухилена, професор Ъмбридж впи пръсти в облегалката на най-близкото кресло и го издърпа в предната част на кабинета, за да се разположи само половин педя зад мястото на професор Трелони. Извади от дамската чанта на цветя тефтера си и вдигна очи в очакване часът да започне.
С леко разтреперани ръце професор Трелони се загърна в своите шалове и огледа класа през очилата си с дебели стъкла.
— Днес ще продължим изучаването на пророческите сънища — оповести тя в храбър опит да говори с обичайния си мистериозен тон, макар че гласът й също трепереше. — Разделете се, ако обичате, по двойки и с помощта на „Съновника“ разтълкувайте най-скорошните си сънища.
Понечи да седне царствено на мястото си, ала съгледа професор Ъмбридж, разположила се точно отзад, и тутакси зави рязко към Парвати и Лавендър, вече залисани да обсъждат последния сън на Парвати.
Без да изпуска от поглед Ъмбридж, Хари отвори своя екземпляр на „Съновника“. Инспекторката вече си записваше нещо в тефтера. След няколко минути се изправи и тръгна да обикаля подир Трелони класната стая, като слушаше разговорите й с учениците и сегиз-тогиз задаваше въпроси. Хари побърза да се наведе над пособието.
— Хайде, измисли някакъв сън! — подкани той Рон. — За всеки случай… ако дъртата жаба вземе да дойде при нас!
— Последния път аз измислих, ти си наред — възнегодува Рон.
— Ох, не ми хрумва нищо — отвърна отчаяно Хари, който не помнеше от няколко дни да е сънувал. — Да речем, че ми се е присънило… как давя Снейп в котела си. Да, става…
Рон изсумтя и отвори „Съновника“.
— И така, към датата, когато си сънувал съня, трябва да прибавим възрастта ти и броя на буквите в темата… а каква всъщност е темата: „давене“, „котел“ или „Снейп“?
— Все едно, взимай, което ти падне — подкани Хари и се престраши да погледне назад.
Професор Ъмбридж беше застанала зад рамото на професор Трелони и си записваше нещо, а преподавателката по пророкуване разпитваше Невил за дневника на сънищата му.
— Я повтори кога ти се присъни това? — помоли Рон, погълнат от изчисленията.
— Не знам, снощи… когато си избереш — отговори Хари, надал ухо да чуе какво казва Ъмбридж на професор Трелони.
Сега вече двете стояха само през една маса от него. Професор Ъмбридж си записа още нещо в тефтера, а професор Трелони направо не беше на себе си.
— И така — поде Ъмбридж и я погледна, — откога точно заемате длъжността?
Професор Трелони се смръщи срещу нея и скръстила ръце, се сгърби, сякаш за да се защити възможно най-успешно от унижението да бъде инспектирана. След кратко мълчание, през което явно реши, че въпросът не е чак толкова обиден, та да не отговаря на него, тя рече с дълбоко възмущение в гласа:
— Близо шестнайсет години.
— Доста време — каза професор Ъмбридж и си записа в тефтера. — И кой ви е назначил, професор Дъмбълдор ли?
