Хари Потър и Орденът на феникса

— Точно така — потвърди професор Гръбли-Планк, която бе сключила ръце зад гърба си и се полюшваше напред-назад. — Замествам професор Хагрид.

Хари се спогледа притеснен с Рон и Хърмаяни. Малфой изшушука нещо на Краб и Гойл — със сигурност само чакаше да му падне случай да злослови пред човек от министерството срещу Хагрид.

— Хмм — изсумтя професор Ъмбридж, снишила глас, макар че Хари я чу съвсем ясно. — Питах се… след като директорът, кой знае защо, не желае да ме осветли по въпроса, дали вие няма да ми кажете каква е причината за твърде проточилото се отсъствие на професор Хагрид.

Хари видя, че Малфой вдига радостно поглед.

— Опасявам се, че не съм в състояние — отговори безгрижно професор Гръбли-Планк. — Знам точно колкото и вие. Дъмбълдор ми прати сова: питаше ме дали бих искала да преподавам седмица-две. Приех. Това е всичко, което знам. Е… мога ли да започвам?

— Ама, разбира се, заповядайте — отвърна професор Ъмбридж и взе да пише в тефтера.

В този час подходът й беше различен — тя тръгна да обикаля от ученик на ученик и да ги разпитва за магическите създания. Повечето отговаряха както трябва и Хари се поободри, защото поне класът не злепостави Хагрид.

— Вие сте временно в преподавателския състав и така да се каже, сте нещо като обективен страничен наблюдател — подхвана професор Ъмбридж, след като разпита надълго и нашироко Дийн Томас и се върна при професор Гръбли-Планк, — как ви се струва в „Хогуортс“? Смятате ли, че получавате достатъчно подкрепа от страна на училищното ръководство?

— О, да, Дъмбълдор е отличен директор — призна чистосърдечно професор Гръбли-Планк. — Да, много съм доволна от начина, по който се ръководи училището, много.

Ъмбридж я погледна любезно, ала с недоверие, записа си нещо кратичко в тефтера и продължи:

— Какво смятате да минете тази година с класа… при положение, разбира се, че професор Хагрид не се завърне?

— О, ще запозная учениците със създанията, които най-често се падат на изпита за СОВА — отговори професор Гръбли-Планк. — Всъщност те са минали почти всичко: еднорозите и душковците, мислех да вземем за рунтавите хоботковци и низълите и да се уверя, че разпознават круповете и бодливците…

— Е, както гледам, вие поне си разбирате от работата — обяви професор Ъмбридж и драсна в тефтера такава огромна чавка, че да я видят всички. На Хари не му хареса, че е наблегнала върху това „вие“, още по-малко пък му хареса следващият въпрос, който тя зададе на Гойл. — Подочух, че по време на час е имало пострадали.

Той се ухили тъпо. Малфой побърза да отговори:

— Да, аз — оповести той. — Един хипогриф ме нарани.

— Хипогриф ли? — възкликна професор Ъмбридж и задращи трескаво в тефтера.

— Само защото е глупак и не си направи труда да чуе какво му обяснява Хагрид — намеси се ядно Хари.

И Рон, и Хърмаяни простенаха. Професор Ъмбридж извърна бавно глава по посока на Хари.

— Наказан сте още една вечер — рече тя тихо. — Е, много съм ви признателна, професор Гръбли-Планк, мисля, че това е всичко, което трябваше да узная тук. В срок от десет дни ще си получите резултата от инспекцията.

— Прекрасно — рече професор Гръбли-Планк, а инспекторката се отправи през моравата към замъка.

Наближаваше полунощ, когато същата вечер Хари си тръгна от кабинета на Ъмбридж с ръка, кървяща толкова силно, че превръзката, с която я бе пристегнал, се беше наквасила цялата. Очакваше общата стая да е празна, там обаче го чакаха Рон и Хърмаяни. Хари им се зарадва — не на последно място защото Хърмаяни бе настроена състрадателно и не се впусна да го поучава.

— Дръж — рече тя разтревожена и побутна към него купичка с жълта течност, — топни си ръката, това е настойка от мустачки на ракоядна видра, би трябвало да помогне.

Хари пъхна кървящата си, разранена ръка в течността и усети чудотворно облекчение. Крукшанкс се отърка със силно мъркане о краката му, сетне рипна върху скута му и се намести.

— Благодаря — рече признателно Хари и почеса с лявата ръка Крукшанкс между ушите.

— Аз все още мисля, че трябва да се оплачеш — прошепна Рон.

— Не — отсече Хари.

— Макгонъгол ще побеснее, само да разбере, че…

— Да, сигурно — съгласи се Хари. — И как мислиш, колко време ще й трябва на Ъмбридж, за да прокара поредния указ, според който всеки, надал глас срещу великата инквизиторка, ще бъде уволнен незабавно?

Рон понечи да възрази, но понеже от устата му не излезе нито звук, я затвори, обезоръжен.

— Тя е зла! — изсъска тихо Хърмаяни. — Зла! Знаеш ли, точно преди да влезеш, казвах на Рон, че… че трябва да предприемем нещо.

— Пък аз предложих да я отровим — допълни мрачно Рон.

— Не… трябва да направим нещо, понеже тя е ужасна учителка и в крайна сметка няма да научим от нея нищо по защита — възрази Хърмаяни.

— И какво можем да предприемем? — попита през прозявка Рон. — Вече е прекалено късно. Назначили са я, дошла е, за да остане тук. Фъдж ще се погрижи и за това.

— Ами… — подхвана плахо Хърмаяни. — Знаете ли, днес си мислех… — леко смутена, тя погледна крадешком Хари и се престраши да продължи: — Мислех си, че… че май е крайно време да… да направим нещо сами.

— Какво да направим сами? — повтори подозрително Хари, докато още си киснеше ръката в настойката от видрови мустачки.

— Ами… сами да се обучаваме по защита срещу Черни изкуства — уточни Хърмаяни.

— А, без тия! — простена Рон. — Какво искаш, да зубрим допълнително ли? Толкова ли не виждаш, че ние с Хари отново сме изостанали с домашните, а не е минала и втората седмица от срока?

— Само че това е много по-важно от домашните! — отсече Хърмаяни.

Хари и Рон я зяпнаха.

— Пък аз си мислех, че в целия свят няма нищо по-важно от домашните! — подхвърли Рон.

— Не ставай смешен, разбира се, че има! — рече Хърмаяни и Хари с ужас различи онзи плам, с който тя обикновено говореше за СМРАД. — Както каза и Хари в първия час на Ъмбридж, трябва да се подготвим за онова, което ни чака в живота. Трябва да сме сигурни, че знаем да се отбраняваме. Ако за цяла година не научим нищо…

— Сами надали ще постигнем много — възрази примирен Рон. — Така, де, ще идем в библиотеката и все ще намерим нещо за заклинанията за урочасване, дори сигурно можем да опитаме да ги приложим…

— Да, съгласна съм, надраснали сме времето, когато усвоявахме нещата от книгите — каза Хърмаяни. — Трябва ни учител, истински учител, който да ни покаже как се правят заклинания и магии и да ни поправя, ако сбъркаме някъде.

— Ако говориш за Лупин… — подзе Хари.

— Не, не говоря за Лупин — прекъсна го момичето. — Прекалено зает е с Ордена, пък и можем да го виждаме много рядко, само когато ходим в Хогсмийд, а това съвсем не е достатъчно.

— Кой тогава? — смръщи се Хари.

Хърмаяни въздъхна много тежко.

— Не е ли очевидно? — възкликна тя. — Говоря за теб, Хари.

За миг настъпи мълчание. Лекият нощен ветрец разклати рамките на прозорците зад Рон, огънят трепна.

— Какво за мен? — не разбра Хари.

— Ти да ни преподаваш защита срещу Черните изкуства.

Той я зяпна. Сетне се извърна към Рон, готов да се спогледа отчаяно с него, както правеха понякога, щом Хърмаяни се впуснеше да им разправя измишльотини от рода на СМРАД. За негово изумление обаче Рон не изглеждаше отчаян.