Хари Потър и Орденът на феникса

Беше сбърчил чело, явно мислеше. После каза:

— Добре си се сетила.

— Какво се е сетила? — рече Хари.

— Как какво… за теб! — отговори Рон. — Да ни обучаваш.

— Ама…

Хари вече се усмихваше, убеден, че двамата го взимат на подбив.

— Ама аз не съм учител, не мога…

— Хари, в курса ти си най-добрият по защита срещу Черните изкуства — напомни Хърмаяни.

— Аз? — повтори той и се ухили до уши. — Няма такова нещо, на всички изпити имаш по-добри оценки от мен…

— Е, не е вярно — възрази невъзмутимо тя. — Беше по-добър от мен в трети курс — единствената година, когато и двамата се явихме на изпит и имахме учител, който да разбира от предмета. Но аз, Хари, не ти говоря за изпитните оценки. Помисли само какво си постигнал!

— Какво толкова съм постигнал?

— Знаеш ли, не съм сигурен, че искам да ми преподава такъв тъпак — рече Рон на Хърмаяни и се подсмихна едва доловимо. После се извърна към Хари. — Я да видим сега — допълни той и направи физиономия, като Гойл, когато се съсредоточава. — Уф… в първи курс спаси от Ти-знаеш-кого Философския камък.

— Чист късмет — възрази Хари, — не съм прилагал никакви умения…

— Във втори курс — прекъсна го Рон — уби базилиска и унищожи Риддъл.

— Да, но ако не беше долетял Фоукс, аз…

— В трети курс — продължи Рон още по-високо — ти прогони стотина диментори накуп…

— Сам знаеш, че беше щастлива случайност: ако времевъртът не беше…

— Миналата година пък — почти крещеше вече Рон — отново се пребори с Ти- знаеш-кого…

— Вижте какво! — ядоса се Хари не на шега, защото сега и Рон, и Хърмаяни се подсмихваха. — Изслушайте ме! Звучи добре, както го описвате, но си беше жив късмет… повечето пъти си нямах и представа какво правя, не съм го обмислял, вършех каквото ми дойде наум и почти винаги получавах помощ…

Рон и Хърмаяни продължаваха да се подхилкват и Хари усети, че му кипва — и той не знаеше защо е толкова ядосан.

— Не ми се хилете, сякаш знаете повече от мен, защото не вие, а аз бях там! — рече им разпалено. — Знам какво точно се е случило. И успях да се преборя с всичко това не защото владея блестящо защитата срещу Черните изкуства… успях, защото… защото получавах помощ точно когато имах нужда от нея или защото проявявах съобразителност… но ставаше съвсем случайно, нямах си и понятие какво правя… СТИГА СТЕ СЕ ХИЛИЛИ!

Купичката с видрова настойка падна на пода и се натроши на парченца. Хари забеляза, че стои прав, макар и да не помнеше кога е станал от стола. Крукшанкс се шмугна под един от диваните. Усмивките на Рон и Хърмаяни изчезнаха.

— Нямате и най-малка представа какво е… На вас двамата… никога не ви се е налагало да заставате лице в лице с него, нали? Какво си въобразявате, че е достатъчно да запомниш две- три заклинания и да му ги кажеш, все едно си в час? През цялото време си наясно, че между теб и смъртта не стои нищо освен… освен съобразителността и смелостта ти. Нима смятате, че човек е в състояние да мисли трезво, когато знае, че само след миг могат да го убият, да го изтезават, да го накарат да гледа как погубват приятелите му… в час не са ни учили никога на това, не са ни обяснявали какво е да преживееш такова нещо… а вие сте седнали тук и се държите, сякаш съм някакъв малък умник и затова сега стоя пред вас, а Дигъри е бил смотаняк и е объркал всичко… нищо не разбирате, преспокойно можех аз да загина, ако Волдемор нямаше нужда от мен…

— Не сме казвали нищо такова, приятелю — рече Рон и го погледна ужасен. — Не сме и споменавали Дигъри, нещо не си схванал…

Той се извърна безпомощно към Хърмаяни, която също бе стъписана.

— Толкова ли не разбираш, Хари? — поде плахо момичето. — Точно… точно заради това имаме нужда от теб… трябва да узнаем какво всъщност е… какво е да застанеш лице в лице с В-Волдемор.

Тя за пръв път изричаше името и точно това повече от всичко друго накара Хари да се успокои. Все така запъхтян, той се свлече на креслото и усети, че ръката пак го боли ужасно. Съжали, че е счупил купичката с видрова настойка.

— Помисли си… — подкани тихо Хърмаяни. — Моля те!

Хари не се сети какво да каже. Вече се срамуваше, че е избухнал. Кимна, макар и да не осъзнаваше с какво се съгласява.

Хърмаяни се изправи.

— Аз ще си лягам — съобщи тя, като се постара гласът й да прозвучи възможно най-естествено. — Е… лека нощ.

Рон също стана.

— Идваш ли? — попита той предпазливо Хари.

— Да — отвърна другото момче. — След… след малко. Да разчистя тук.

Погледна към натрошената купичка върху пода. Рон кимна и излезе.

— Репаро! — промълви Хари с насочена към парчетата порцелан магическа пръчка.

Те се разлетяха във въздуха и се слепиха, все едно купата си е нова-новеничка, но Хари нямаше как да върне в нея видровата настойка.

Изневиделица го повали такава умора, че му идеше да се отпусне в креслото и да заспи направо в него, въпреки това обаче се насили да стане и последва Рон горе. В неспокойния му сън отново се мяркаха кошмари за дълги коридори и заключени врати, а когато на другия ден Хари се събуди, белегът пак го пробождаше.

Глава шестнайсетаВ „Свинската глава“

Цели две седмици след първия разговор Хърмаяни изобщо не продума за идеята си Хари да им дава уроци по защита срещу Черните изкуства. Наказанието, наложено му от Ъмбридж, най-после изтече (той се съмняваше, че думите, изрязани отгоре върху ръката му, някога ще се заличат напълно), Рон участва в още четири тренировки по куидич, на последните две от които никой не му крещя, в час по трансфигурация и тримата успяха да направят заклинанието, така че мишките изчезнаха (Хърмаяни дори приложи успешно магията и на малки котенца), и чак тогава, една ветровита, бурна вечер в края на септември, когато тримата седяха в библиотеката и четяха за съставките за отвари, Хърмаяни отново повдигна въпроса.

— Чудех се, Хари — рече тя внезапно, — дали напоследък си се замислял отново за защитата срещу Черните изкуства.

— Мога ли да не се замислям? — сопна се той. — Как да не мисли човек, при тая вещица, дето ни преподава…

— Питах те за хрумването ни с Рон… — Рон я изгледа притеснено и заплашително. Тя се намръщи. — Добре, де, за моето хрумване… да ни преподаваш.

Хари не отговори веднага, преструваше се, че се е зачел в една страница от „Азиатски противоотрови“, понеже не искаше да споделя какво му се върти в ума.

През този половин месец беше мислил много по въпроса. Понякога му се струваше истинско безумие, точно както вечерта, когато Хърмаяни го беше подметнала, друг път обаче се улавяше, че си припомня кои заклинания са му послужили най-добре при различните срещи с Тъмни създания и смъртожадни — всъщност се хващаше, че подсъзнателно подготвя уроците…

— Е, да — подхвана бавно накрая, когато вече не можеше да се прави на залисан по „Азиатските противоотрови“, — помислих по въпроса.

— И? — попита нетърпеливо Хърмаяни.