Хари Потър и Орденът на феникса

искаме да взимаме уроци от Хари?

Всички зашушукаха в знак на съгласие. Само Закарайъс скръсти ръце и не каза нищо, вероятно защото бе зает да наблюдава инструмента в ръката на Фред.

— Добре тогава — продължи Хърмаяни, доволна, че поне за едно са се разбрали. — Следващият въпрос е колко често да се срещаме. Лично аз съм на мнение, че не бива да е по-рядко от веднъж в седмицата…

— Я чакай — прекъсна я Анджелина, — трябва да сме сигурни, че няма да съвпада с нашите тренировки по куидич.

— И с нашите — обади се и Чо.

— И с нашите — допълни Закарайъс Смит.

— Все ще намерим вечер, когато да е удобно на всички — рече малко дръпнато Хърмаяни, — но да знаете, че това не е шега, все пак става въпрос как да се отбраняваме срещу смъртожадните на В- Волдемор…

— Добре го каза! — ревна Ърни Макмилан, когото Хари бе очаквал да се включи много по-рано. — Смятам, че наистина е важно, може би дори по-важно от всичко останало, с което ще се занимаваме тази година, нищо че ни предстоят изпити за СОВА. — Той огледа внимателно един по един насъбралите се, сякаш очакваше все някой да изкрещи: „Я не се занасяй!“. Всички обаче продължиха да мълчат и Ърни добави: — Направо не проумявам защо министерството ни е натресло в такъв решаващ период преподавателка, от която няма никаква полза. Там очевидно отричат, че Вие-знаете-кой се е завърнал, но да ни пращат учителка, която само се чуди как да ни попречи да правим защитни магии…

— Смятаме, че Ъмбридж не иска да усвояваме защитата срещу Черни изкуства по една-единствена причина — обясни Хърмаяни. — В главата й е влязла… налудничавата мисъл, че Дъмбълдор би могъл да използва учениците в „Хогуортс“ за нещо като свое войнство. Решила е, че директорът ще ни вдигне на крак и ще ни прати срещу министерството.

Тази новина предизвика недоумение у всички без Луна Лъвгуд, която изтананика:

— Ами да, връзва се. В края на краищата Корнелиус Фъдж вече разполага със своя лична войска.

— Моля? — ахна Хари, стъписан от тази неочаквана вест.

— Ами да, има си войска от хелиопати — обяви пресериозно Луна.

— Не, няма — тросна се Хърмаяни.

— Да, има — знаеше си своето другото момиче.

— Какви са тия хелиопати? — попита недоумяващо Невил.

— Огнени духове — обясни Луна с още по-разширени изпъкнали очи, от което изглеждаше по-откачена от всякога, — грамадни огнедишащи твари, които препускат и изпепеляват всичко пред себе си…

— Няма никакви хелиопати, Невил — отсече кисело Хърмаяни.

— Как така да няма! — инатеше се ядосана Луна.

— Извинявай, но къде са ти доказателствата? — озъби се Хърмаяни.

— Има колкото щеш свидетелства на очевидци. Бива ли да сте толкова тесногръди, че да не вярвате в нищо, докато не ви избоде очите…

— Кхъ-кхъ — изимитира Джини толкова успешно професор Ъмбридж, че мнозина се извърнаха като ужилени, после прихнаха. — Нали уж обсъждахме колко често ще се срещаме за уроците по самоотбрана?

— Точно така, права си, Джини — подкрепи я тутакси Хърмаяни.

— Веднъж на седмица ми се струва предостатъчно — отсъди Лий Джордан.

— Стига да… — поде Анджелина.

— Да, да, знаем за куидича — прекъсна я подразнена Хърмаяни. — Другото, което трябва да решим, е къде ще се срещаме…

Това вече не беше толкова просто и всички до един се умълчаха.

— В библиотеката? — предложи подир малко Кейти Бел.

— Мадам Пинс надали ще бъде във възторг, ако вземем да й правим магии в библиотеката — възрази Хари.

— Може би в някоя неизползвана класна стая? — рече Дийн.

— Точно така — подкрепи го Рон, — Макгонъгол сигурно ще ни разреши да ходим в нейната, нали вече го направи веднъж, когато Хари се готвеше за Тримагическия турнир.

Ала Хари бе повече от убеден, че този път Макгонъгол няма да бъде тъй отзивчива. Колкото и Хърмаяни да твърдеше, че клубовете по интереси били разрешени, все му се струваше, че тяхното начинание вероятно ще бъде посрещнато като голямо непокорство.

— Е, ще се опитаме да намерим някакво помещение — обеща Хърмаяни. — Щом уточним времето и мястото на първата среща, ще пратим съобщение на всички.

Тя бръкна в чантата си и извади пергамент и перо, сетне се поколеба, сякаш събира смелост да каже нещо.

— Според мен… не е зле всеки да си напише името, за да знаем кой е присъствал днес. Освен това смятам… — Тя си пое дълбоко въздух. — … смятам, че трябва да се разберем да не разгласяваме какво правим. И така, който се подпише, значи се съгласява да не казва на Ъмбридж и на никой друг какво сме намислили.

Фред се пресегна да вземе пергамента и на драго сърце драсна подписа си, на Хари обаче веднага му направи впечатление, че няколко души не изгарят от желание да запишат имената си в списъка.

— Аз такова… — смотолеви Закарайъс и не пое пергамента, който Джордж му подаде. — Ами аз… Сигурен съм, че Ърни ще ми предаде кога точно е сбирката.

Но и Ърни не бързаше да се подпише. Хърмаяни го погледна с вдигнати вежди.

— Ами… ние сме префекти — не се стърпя той и изплю камъчето. — И ако някой намери този списък… в смисъл, че… сама го каза, ако Ъмбридж разбере…

— Нали току-що заяви, че тази група ще е най-важното, с което ще се занимаваш тази година? — напомни му Хари.

— Аз… да, де, наистина съм убеден, че… — изфъфли Ърни.

— Нима наистина допускаш, че ще оставя списъка да се търкаля някъде? — засегна се Хърмаяни.

— Не, разбира се, че не — отвърна той вече по-спокоен. — Аз… ами, да, разбира се, че ще се подпиша.

След него никой не възрази, макар че Хари видя как приятелката на Чо я стрелка с укорителен поглед, преди да впише името си. Щом се подписа и последният човек — Закарайъс, — Хърмаяни си прибра пергамента и го пъхна внимателно в чантата. Сега всички се чувстваха някак по-особено. Имаха усещането, че са дали нещо като обет.

— Е, времето си лети — скочи на крака Фред. — Ние с Джордж и Лий имаме да пазаруваме още, хайде, чао!

Останалите се сбогуваха и също си тръгнаха по двама, по трима. Чо закопчава прекалено бавно чантата си, черната й коса се беше спуснала на дълго полюшващо се було пред лицето, но приятелката й стоеше със скръстени ръце до нея и я подканяше, така че тя нямаше друг избор, освен да си тръгне. Докато другото момиче я побутваше към вратата, Чо се обърна и махна на Хари.

— Според мен мина доста добре — оповести щастлива Хърмаяни, когато малко по-късно тримата с Хари и Рон излязоха от „Свинската глава“ на ярката слънчева светлина.

Хари и Рон още стискаха бутилките с бирен шейк.

— Тоя Закарайъс е голям гадняр — отбеляза Рон, без да откъсва очи от момчето, което вече почти не се различаваше в далечината.

— И на мен не ми е симпатичен — призна си Хърмаяни, — но ме чу, докато разговарях с Ърни и Хана на масата на хафълпафци и поиска да дойде, какво можех да сторя? Всъщност колкото повече хора сме, толкова по-добре… и Майкъл Корнър едва ли щеше да дойде с приятелите си, ако не движеше с Джини…

Рон, който тъкмо пресушаваше последните капчици бирен шейк в бутилката, се задави и се заля.

— Ако КАКВО? — възмути се той с уши, по-червени от сурово говеждо. — Тя движи с… сестра ми движи с… как така с Майкъл Корнър?